Р Е Ш Е Н И Е № 285 гр. София, 24 януари 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети декември двехиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора СТЕЛИЯНА АТАНАСОВА, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 1109 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид: Настоящото – второ по ред касационно производство, по чл.346, т.1 и сл. от НПК, е образувано по жалби на частните обвинители и граждански ищци П. П., лично и като майка и законен представител на малолетния си син М. М. М., чрез повереника адв.К. Б. и на защитника на подсъдимия М. М. – адв. М. Г., против въззивно решение № 262/26.06.2018 г., постановено по внохд № 1408/2017 г. по описа на Апелативен съд - София. В жалбата на частните обвинители и граждански ищци е наведено единствено касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Посочено е, че при неправилно определените като смекчаващи отговорността обстоятелства – дадените от подсъдимия обяснения, които не допринасят за разкриване на обективната истина по делото и изтеклите почти шест години от момента на извършване на деянието, намаленото от апелативния съд наказание и потвърдените граждански искове за причинени неимуществени вреди, които не са уважени в пълния им предявен размер, са несправедливи и не съответстват на тежестта на извършеното престъпление и причинените болки и страдания на жалбоподателите от смъртта съответно на техния съпруг и баща. Претендира се решението да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за увеличаване на наказанието. В жалбата на защитника са релевирани всички касационни основания, като е изразено преди всичко общото несъгласие на адв.Г. от ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил детайлно и в съвкупност събраните по делото доказателства, като ги е тълкувал превратно; при останалите неизяснени обстоятелства съдът не е отговорил на доводите на защитата и на направените искания в хода на съдебното следствие; подценено е двоякото значение на обясненията на подсъдимия; опорочено е извършеното разпознаване на подсъдимия; кредитирани са показанията на защитения свидетел, въпреки наличните съществени непълноти, които навеждат на съмнение за тяхната достоверност. С оглед психофизиологичното състояние на подсъдимия неправилно било отказано приложението на разпоредбата на чл.124, ал.2 от НК. Съдът е дал необосновано голяма тежест на съдебното минало на подсъдимия като му е наложил едно завишено и несъобразено с правилата на чл.54 от НК наказание. На тази основа, при условията на алтернативност се претендира обжалвания съдебен акт да се отмени, подсъдимият да се оправдае или делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, който да допусне до разпит в качеството им на свидетели поемните лица, да извърши следствен експеримент, като преди това повторно разпита защитения свидетел и експерта - психолог. В съдебно заседание частният обвинител и граждански ищец П. П., лично и чрез повереника си, поддържа жалбата и настоява тя да бъде уважена по изложените в нея съображения. Подсъдимият М. М. и защитникът поддържат жалбата и считат, че тя следва да се уважи по изложените в нея и в представените писмени бележки съображения. Представителят на ВКП е на становище, че апелативният съд е постановил правилен и справедлив съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Касационните жалби са подадени в предвидения в чл.350, ал.2 от НПК срок, от процесуално легитимирани страни, по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което са допустими, но разгледани по същество са НЕОСНОВАТЕЛНИ. С присъда № 1/06.01.2016 г., постановена от Софийски окръжен съд по нохд № 205/2014 г. подсъдимият М. М. М. е признат за виновен в това, че на 27.07.2012 г. в [населено място] по непредпазливост е причинил смъртта на М. Н. М. следствие на умишлено нанесена тежка телесна повреда – закрита черепно - мозъчна травма, изразяваща се в контузия на мозъка и кръвонасядания в тилната област на меките черепни обвивки, представляваща постоянно общо разстройство на здравето опасно за живота, чрез нанасянето на директен удар в областта на главата и последвалото му падане от силата на този удар с удряне на главата в ръба на улична шахта, поради което и на основание чл.124, ал.1, пр.1 вр. с чл.128 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на осем години лишаване от свобода, което наказание е постановено да се изтърпи в затвор, като подсъдимият е признат за невинен умишлено да е умъртвил М., в съучастие като съизвършител със С. И. П. и е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.115 вр. с чл.20, ал.2 от НК. На основание чл.59 от НК е приспаднат периода на предварителното задържане, считано от 03.08.2012 г. до 01.08.2013 г. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци – на съпругата П. П. сумата от 100 000 лв. и на сина М. М. – 150 000 лв., представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 27.07.2012 г. до окончателното им изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от по 300 000 лв. гражданските искове са отхвърлени като неоснователни, а по сметка на съда - сумата от 10 000 лв. - дължима държавна такса върху уважения размер на предявените граждански искове, както и 9 929, 12 лв. разноски по производството. С присъдата подсъдимият С. И. П. е признат за невинен и на основание чл.304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.115, вр. чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК, като са отхвърлени като неоснователни предявените срещу него граждански искове. По жалби на частните обвинители и граждански ищци и на подсъдимия е образувано внохд № 498/2016 г. по описа на Апелативен съд - София. С постановеното въззивно решение, на основание чл.334, т.3 вр. с чл.337, ал.1 т.2 от НПК е изменена първоинстанционната присъда, като извършеното от М. деяние е преквалифицирано в по-леко наказуемо престъпление по чл.122, ал.1 от НК и е намален размера на наложеното му наказание на две години лишаване от свобода, което е постановено да се изтърпи в затворническо общежитие от открит тип, при първоначален общ режим. Подсъдимият е осъден да заплати направените във въззивното производство разноски от 3 695, 80 лв. По касационна жалба на частните обвинители и граждански ищци е образувано н.д. № 606/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение. С постановеното решение № 216/15.11.2017 г. на основание чл.354, ал.3, т.2 във вр. с ал.1, т.5 от НПК е отменено изцяло въззивното решение и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. С обжалваното решение, предмет на настоящата касационна проверка, постановено по образуваното внохд № 1408/2017 г. на основание чл.337, ал.1, т.1 от НПК е изменена първоинстанционната присъда, като е намален размера на наложеното на М. М. наказание от осем на шест години и шест месеца лишаване от свобода, отменена е присъдата в частта, с която е определено пенитенциарното заведение, в което подсъдимият следва да изтърпи наказанието лишаване от свобода, като М. е осъден да заплати и направените допълнителни разноски от 2 600 лв.. Процесуалното развитие на делото и съдържанието на касационните жалби предопределят рамките на дължимата касационна проверка. В тази връзка, следва да се посочи, че съставът на Софийския апелативен съд преждевременно е приел, че постановената оправдателна присъда по отношение на подсъдимия С. П., въпреки отсъствието на съответен въззивен протест, жалба на частното обвинение и наличната забрана за влошаване на положението му, е влязла в сила. Очертаните по този начин предели на въззивната проверка се явяват в разрез с възприетите принципни положения, залегнали в ТР № 5/21.05.2018 г. по т.д. № 5/2017 г. на ОСНК на ВКС, съобразно което присъдата следва да се счита за влязла в сила с влизане в сила на въззивния акт, предвид възможността въззивната инстанция да промени основанието за оправдаване на подсъдимия. Очевидно и самият въззивен състав не е бил достатъчно прецизен и последователен в разбирането си относно момента на влизане в сила на оправдателната част на присъдата, предвид неизменното участие в производство пред него на подсъдимия П. и на защитника му - първоначално адв. К., а впоследствие – адв.М. и адв.И.. Този неточност сама по себе си не води до отмяна на атакуваното решение, като следва само да се отбележи, че към настоящия момент в тази й част присъдата е влязла в сила, но това е станало едва след изтичане на срока на обжалване на въззивния акт. Преобладаващата част от направените в жалбата на защитника възраженията изразяват единствено несъгласието му с дадената от въззивния съд оценка на събраните по делото доказателства, без да са посочени конкретни доказателствени източници, чието съдържание е обсъдено превратно или те да са игнорирани в рамките на извършения от съда доказателствен анализ. Цитирането на правни норми, съпроводено с разясняването на принципни положения, възприети в съдебната практика, без излагането на дължимата конкретика, включително и в представените писмени бележки, поставя касационния състав в невъзможност подробно да ги обсъди. По делото са събрани всички възможни и необходими за установяване на обективната истина доказателства и те са обсъдени задълбочено, всестранно и обективно от въззивния съд, който е изложил конкретни съображения за кредитирането им. Принципно неуважаването на искане от някоя от страните в процеса за събиране на доказателства не представлява процесуално нарушение, още по-малко такова от категорията на съществените, стига да не води до непълнота на доказателствената съвкупност въз основа, на която са направени съответните правни изводи. В случая удовлетворяването на искането на защитата за допускане до разпит в качеството на свидетел на приятеля, придружавал към инкриминирания момент свидетеля с тайна самоличност, би довело до нарушение на чл.141, ал.1 от НПК. Именно поради недопускане разкриването на самоличността на свидетеля с идентификационен № 2 напълно неоснователни се явяват и направените в касационната жалба искания за изискване на справка от СДВР, както и да бъде разпитана като свидетел присъствалата по време на снемане на показанията му психоложка. Пак на тази основа, в случая не е допуснато нарушение на процесуалните права на подсъдимия и с отказа да бъде извършен, съгласно разпоредбата на чл.166 от НПК, следствен експеримент – за уточняване дали е възможно свидетелят с тайна самоличност на разстояние от 30 метра от мястото на извършване на деянието да види описаното от него. Същевременно следва да се има предвид, че самите показания на този свидетел са изключително подробни, като са дадени отговори на всички поставени му допълнителни въпроси, включително и на отправените му над деветдесет от защитника на подсъдимия. Инстанциите по същество не са установили разминаване в показанията на свидетеля в различните фази и стадии на процеса, като искане за констатирането на такива не са направени и от страна на адв.Г., за разлика от твърденията му в касационната жалба, поради което не се налага извършването на негов повторен разпит. Заявеното от свидетеля относно механизма на причиняване на телесни увреждания на М., в максимална степен съответства на установените в заключението на назначената по делото седморна съдебно медицинска експертиза наранявания и причините, довели до смъртта на пострадалия. Изцяло лишено от каквато и да било логическа връзка е искането за проверка достоверността на показанията на свидетеля чрез разпит на поемните лица, присъствали при извършване на проведеното претърсване на дома на подсъдимия С. П.. Не на последно място, въззивният състав е изложил подробни съображения относно процесуалната годност на извършеното разпознаване с участието на свидетеля с идентификационен № 2, които се споделят изцяло и от настоящия състав и не следва да се преповтарят. С оглед на изложеното касационният състав приема, че апелативният съд след проведено въззивно съдебно следствие е събрал възможния доказателствен обем и стриктно е спазил разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК. Изложил е подробни и обосновани аргументи във връзка с кредитиране на отделните доказателствени източници, с което е изпълнил дадените указания в предходното касационно решение и е дал дължимия отговор на всички направени от страните възражения, поради което доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с начина на формиране на вътрешното му убеждение, са изцяло неоснователни. При приетата от предходните инстанции почти идентична фактология материалният закон е приложен правилно, като извършеното от подсъдимия е преценено като съставомерно по чл.124, ал.1, пр.1 вр. с чл.128 от НК. В случая несъмнено е установено, че М. М. е нанесъл удар в лицето на пострадалия М. М. следствие, на което той е паднал на земята и се е ударил в ръба на асфалтовото покритие при по-ниско намиращата се улична шахта. По експертен път е установено, че в резултат на падането, по механизъм на противоудара, пострадалият е получил тежка черепно мозъчна травма – контузия на мозъка челно и на мозъчния ствол, кръвоизлив по меката мозъчна обвивка, довели до развитие на мозъчен оток с вклиняване и блокиране на дейността на жизненоважните мозъчни центрове на дишане и сърдечна дейност, представляваща постоянно общо разстройство на здравето опасно за живота. Нанесеният удар, въпреки че не е бил със значителна сила, предвид тежката степен на алкохолно опиянение, в стадия на елиминация /с установена концентрация на алкохол в кръвта от 3,30 промила и в урината от 4,90 промила/, в която се е намирал пострадалия, облегнат на подсъдимия и на оправдания С. П., е довел до горепосочените травматични увреждания, които са в причинно следствена връзка с настъпилата смърт. По делото не установено наличието на словесна или още по-малко на телесна интервенция, или дори опит за такива от страна на пострадалия спрямо личността на подсъдимия М. или негови ближни, за да е осъществено деянието в състояние на силно раздразнение предизвикано от пострадалия, по смисъла на по чл.124, ал.2 от НК. Действително, предвид извършените действия, трудно би могло да се разкрие наличието на специален мотив у подсъдимия за причиняване на телесното увреждане на пострадалия, но това не води до друга правна квалификация на осъщественото деяние или въобще до липсата на престъпление, както се претендира от защитника. Неоснователни са и направените в двете жалби възражения за явна несправедливост на наложеното наказание, макар и съпроводени с противоположни искания относно желаната посока за корекция. Определената от въззивния съд санкция от шест години и шест месеца лишаване от свобода съответства на обществената опасност на деянието, на дееца и на останалите определящи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК. Прочитът на дадените от страна на подсъдимия обяснения не води до извод, че същите могат да се характеризират като допринасящи за разкриване на обективната истина по делото, поради което настоящият състав не може да се съгласи с отчитането им като смекчаващо обстоятелство, за разлика от изминалите вече близо седем години от извършване на деянието. Правилно наличното обременено съдебно минало на подсъдимия е определено като отегчаващо отговорността обстоятелство. Не се констатира да са останали други неотчетени обстоятелства или да е била надценена конкретната тежест на някое от тях, поради което индивидуализираното при лек превес на смекчаващи отговорността обстоятелства наказание, не може да бъде определено като явно несправедливо. В този смисъл липсват основания за намаляване или за увеличаване размера на определеното наказание лишаване от свобода, което е адекватно и съответно на извършеното престъпление. В касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци твърде общо е изразено възражението им срещу потвърждаването от въззивния съд на присъдените от първоинстанционния съд обезщетения, които не са уважени в пълния им предявен размер. Касационният състав намира, че присъдените обезщетения от 100 000 лв. за съпругата и 150 000 лв. за сина на пострадалия, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 27.07.2012, са съответни на обема и тежестта на причинените им болки и страдания, съобразени са с конкретните обстоятелства по делото и напълно съответства на общия принцип за справедливост по чл.52 от ЗЗД. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено, поради което и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 262/26.06.2018 г., постановено по внохд № 1408/2017 г. по описа на Апелативен съд - София. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: