1 Р Е Ш Е Н И Е № 456 София, 05 ноември 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети октомври 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретаря ............Кр. Павлова........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........А. ЛАКОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1642/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимия Я. Е. В. и по жалба на частните обвинители Г. Л. Г. и Д. Й. Й. срещу въззивно решение № 224 от 24.06.2013 г., постановено от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 170/2013 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционната присъда от 21.06.2012 г., постановена по НОХД № 46/2012 г. по описа на Монтанския окръжен съд, подс. В. e бил признат за виновен за това, че на 10.09.2010 г. на главен път ІІ – 81 в посока от [населено място] към [населено място], обл. М. при управление на лек автомобил „О. О. с ДК [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата на чл. 5 ал.3 т.1, чл. 20 ал.1, чл. 150а от ЗДвП и чл. 73 ал.1 от ППЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на Ц. Г. Л., като деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на основание чл. 343 ал..3 пр.1 б. Б пр.1 вр. ал.1 б. В вр. чл. 342 ал.1 от НК му е било наложено наказание три години лишаване от свобода, изпълнението на което било отложено за срок от пет години. С атакуваното въззивно решение присъдата е изменена, като: подс. В. е оправдан по обвинението да е извършил престъплението с нарушение на правилата за движение по чл. 5 ал. 3 т.1 и чл. 20 ал.1 от ЗДвП, отменено е приложението на чл. 66 ал.1 от НК, и е определен първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затворническо общежитие от открит тип. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира всички касационни доводи по чл. 348 ал.1 от НПК. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се визира нарушение на процеса на изграждане на вътрешното убеждение на въззивния състав поради липса на внимателен анализ на двете групи противоречиви гласни доказателства по делото, игнориране на обясненията на подсъдимия и заключението на вещото лице А., липса на анализ на защитните аргументи в нарушение на чл.305 ал.3 от НПК. Като резултат от опорочената доказателствена дейност се твърди, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон /касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК/, тъй като е приел, че подсъдимият е автор на престъплението, а доказателствата по делото сочат на друг извод. Явната несправедливост на наказанието се обосновава с отмяната на приложението на чл. 66 от НК, тъй като въззивният съд не е обсъдил всички качества на дееца, които имат отношение към приложението на института на условното осъждане. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, алтернативно – за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, или изменение на решението с постановяване на условно осъждане и намаляване на изпитателния срок, определен от първоинстанционния съд. Жалбата на частните обвинители съдържа доводи за наличие на касационно основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК, което се обосновава със заниженото наказание, наложено на подсъдимия, аргументирано с приетото от съда съпричиняване, за което не са събирани по делото доказателства. С жалбата се иска увеличаване на наказанието /каквото правомощие ВКС няма извън хипотезата на чл. 354 ал.5 от НПК, която не е приложима по това дело/ и изрично произнасяне по въпроса за съпричиняването. Пред касационната инстанция защитата на подс. В. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и с направените искания. Акцентира върху искането си за връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане поради наличие на неправилно установени фактически положения. Жалбата на частните обвинители счита за неоснователна. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци пледира за връщане на делото на въззивния съд за увеличаване на наложеното наказание. Намира жалбата на подсъдимия за неоснователна и предлага да бъде оставена без уважение, тъй като не са налице сочените в нея нарушения на материалния и процесуалния закони. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на двете жалби и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия е неоснователна. Жалбата на частните обвинители е неоснователна. На първо място ВКС намира за необходимо да определи пределите на настоящия касационен контрол. Производството по това дело е второ по ред пред касационната инстанция, доколкото същото е било предмет на касационен контрол по КНД № 2237/2012 г. С решение № 45 от 18 февруари 2013 г., постановено по това дело от състав на І наказателно отделение на ВКС, е било отменено предходното въззивно решение по делото в частта му, с която „е била потвърдена присъдата” и то е върнато за ново разглеждане „в тази му част”. Съпоставката на първоинстанционния и на предходния въззивен акт сочат на това, че единствената част, която е останала неотменена от предходния състав на ВКС, е оправдателната, с която подс. В. е бил оправдан да е нарушил правилата на чл. 5 ал.3 т.1 и чл. 20 ал.1 от ЗДвП. Този факт не се променя и поради обстоятелството, че в предходното касационно решение съставът на І н.о. се е произнесъл по същите аргументи по отношение на касационните основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК и искания на защитата на подсъдимия и ги е оставил без уважение / вж л. 26 от касац. дело № 2237/2012 г./. Правомощието на настоящия състав да се произнесе отново по същите искания на защитата на подсъдимия произтича и от обстоятелството, че в новото въззивно производство е проведено въззивно съдебно следствие, при което съдът е бил в процесуална възможност да установи нови фактически положения, които го освобождават от задължението да се съобрази с указанията на ВКС, дадени в отменителното решение /чл. 355 ал.1 т.2 от НПК/. Поради тези съображения ВКС в настоящия му състав намира, че следва да се произнесе по всички касационни основания, възведени в касационната жалба на подсъдимия. По същество се твърди от защитата, че същественото процесуално нарушение е налице с оглед потвърждаване на осъдителната присъда по съображения на въззивния съд, които не се базират на цялостен анализ на всички доказателствени източници по делото. ВКС, извършвайки собствена проверка на доказателствения процес с оглед разпоредбите на чл. 14 ал.1 и чл. 339 ал.2 от НПК, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Мотивите към въззивното решение са напълно съобразени с изискванията на закона, като от тях е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства, като изрично е посочено в какво се състои несъгласието му с аргументите на защитата. Съдът в никакъв случай не е направил изводи относно авторството на ПТП въз основа на предположения, а на доказателства, събрани по надлежния процесуален ред, както в хода на първоинстанционното, така и във въззивното съдебно следствие, които е подложил на изключително прецизен и задълбочен анализ. По основния спорен въпрос от предмета на доказване в настоящето дело, а именно –кой от двамата младежи – подсъдимият или пострадалият, е управлявал автомобила към момента на ПТП, са събирани много и различни по своята характеристика доказателства. Подробно са анализирани показанията на двете условни групи свидетели, като са посочени съображенията на съда защо дава вяра на първата, състояща се от свидетелите Н. Н., Д. В., И. М.. Аргументирано с доказателствената съвкупност и в частност със заключенията на комплексната медико-автотехническа експертиза и на съдебно-медицинската експертиза за аутопсия на пострадалия въззивният съд е отказал да кредитира обясненията на подс. В. на св. Е. П.. В този смисъл изцяло непочиващ на материализираната по делото доказателствена дейност на инстанциите по фактите е доводът на защитата, че липсва анализ на противоречивите доказателствени източници. Упрекът та защитата за нарушение на процесуалните правила от въззивния съд при изготвянето на съдебния акт /неправилно посочен като нарушение на чл. 305 ал.3 от НПК, вместо по чл. 339 ал.2 от НПК/ би бил основателен, само ако в него липсва отговор на доводите, които тази страна в процеса е правила пред този съд. Въззивният съдебен акт обаче не страда от никакъв недостатък, който да накърнява правото на защита на подсъдимия и в частност за разбере волята на въззивния съд. потвърждаващ първоинстанционната присъда по отношение на неговото авторство. Всеки довод на защитника и на подсъдимия е анализиран с оглед доказателствената съвкупност и е получил надлежен отговор. Несъгласието на защитата с него не може да обоснове неоправдания упрек към доказателствената дейност на въззивния съд. Направеният обстоен анализ на всички гласни доказателствени източници в съвкупност и поотделно, както и подкрепящите ги или противопоставящите се на изводимите от тях доказателства други такива, изходящи от останалите свидетели и писмени доказателства, отговаря напълно на изискванията на чл. 13,14 и чл. 107 от НПК. В решението е обективирана волята на решаващия съд да кредитира първата група свидетели, като ясно е посочено защо не са възприети предложените от защитата фактически и правни доводи, за които тя намира опора в обясненията на подсъдимия, показанията на св. П. и заключението на автотехническата експертиза на вещото лице А.. Не се констатира да е налице нарушение на чл. 339 ал.2 от НПК. В мотивите на решението /л.88-90/ въззивният съд е дал изчерпателен и обоснован отговор на всички възражения на защита относно авторството на престъплението, като е обосновал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически извод по делото със заключението на комплексната медико-автотехническа експертиза и гласните доказателства по делото. Изводите на въззивната инстанция за необходимост от кредитиране на това заключение и да обоснове с него фактическите си и правни изводи по делото се споделят и от настоящия съд. На първо място следва да се посочи на жалбоподателя, че експертизата по своята характеристика е особен способ за събиране на доказателства – тя не е нито доказателство, нито доказателствено средство. Чрез нея, използвайки специалните знания на експерти от определена област на науката и техниката, се правят изводи от едни известни по делото факти за други, които не са известни и за които именно са необходими специалните знания на експертите. В случая независимо от предходните три експертни заключения, изготвени от експерта Ив. А., очевидно най-изчерпателно, подробно и аналитично е било заключението на последната КМАТЕ /л. 130 от досъдебното производство, л.70 от първоинстанционното дело и л. 44 от въззивното производство/, поради което и изводите на експертите по него са дали основание на съдебните състави да направят своите фактически изводи относно спорните и неясни въпроси за механизма на ПТП и неговото авторство. Въззивният съд не може да бъде упрекнат за наличие на формално отношение по повод оценката на което и да от заключенията на вещите лица. Същият е провел въззивно съдебно следствие, в което е извършен допълнителен разпит на експертите, които са ги изготвили, поради което в условията на устност и непосредственост апелативната инстанция е формирала убеждението си за обосноваността на заключението по КМАТЕ както с оглед другите доказателствени източници по делото, така и с оглед професионалните познания и опит на изготвилите го експерти. Основание за това, че именно това заключение е било в най-пълна степен съответно на цялата доказателствена съвкупност ВКС намира и в това, че то е работило с абсолютно всички доказателства по делото, включително и с цялата медицинска документация както за пострадалия, така и за подсъдимия. При това положение решението на първоинстанционният съд да постави именно това заключение в основата на своите фактически изводи не може да търпи процесуален упрек. Такъв не може да бъде отправен и към въззивния съд, който изключително прецизно се е занимал с възражението на защитата за необходимост от кредитиране на експертните заключения на в.л. А., но не е намерил основание за това дори и след проведеното изслушване на експерта. Съдът е анализирал всички експертни заключения, но е приел, че ще кредитира едно от тях – изготвеното от експертите К., Ч., Г. и Х., като се е обосновал не само със съдържанието на самото заключение на КМАТЕ, но и с други доказателствени източници – показанията на свидетелите Н. и М., протокола за оглед на местопроизшествие, протокола за оглед и фотоалбума към него на превозното средство след ПТП /установяващи състоянието на лекия автомобил/, заключението на СМЕ на труп и медицинската документация за подс. В., от които се установява, че при пострадалия липсват т.нар. „воланни травми”, докато при подсъдимия те са очевидни. Само по себе си заключението на експертите не въвежда доказателства в процеса, но дава на съда експертни изводи. Когато съдът намери потвърждение на същите в останалата доказателствена съвкупност, както е било в настоящия случай, е в правото си да възприеме именно тези експертни изводи и въз основа на тях да изгради фактическите си констатации и да направи заключение относно авторството и механизма на произшествието. Въззивният съд не е пренебрегнал и задължението си, произтичащо от чл. 154 ал.2 от НПК, като е мотивирал отказа си да кредитира останалите експертни заключения по делото със същия предмет /л.89/. По този начин в мотивите на въззивното решение са обосновани фактически и правни изводи за авторството на престъплението именно в лицето на подс. Я. В.. Твърдението на защитата на подсъдимия за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неправилно формирана воля на решаващите съдилища, е необосновано и следва да бъде оставено без уважение. Не е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, което да налага намесата на ВКС в посока отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. При осъществен касационен контрол върху атакуваното решение при изрично релевирано оплакване за нарушение на материалния закон настоящият състав не установи касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. По принцип то е въведено от жалбоподателя-подсъдим с оглед твърдението му за това, че не той е автор на престъплението, за което е признат за виновен. Това касационно основание в случая е в непосредствена връзка и взаимна обусловеност с твърдението за съществено нарушение на процесуалните правила, което ВКС не констатира. Проверката си ВКС извърши единствено с оглед искането за оправдаване на подсъдимия, която би могла да се основе на касационно основание за неправилно приложение на материалния закон. При процесуално издържан доказателствен анализ касационната инстанция не би могла да се намеси в достигнатия фактически извод от инстанциите по същество, който в конкретния случай е свързан с авторството на подс. Я. В.. С оглед установените факти правилно двете предходни съдебни инстанции при съблюдаване на съдържанието на материалноправната разпоредба на чл. 343 ал.3 пр.1 б.Б вр. чл. 342 ал.1 от НК са заключили, че той е управлявал МПС в нарушение на правилата за движение по чл. 150а ал.1 ЗДвП и чл. 73 ал.1 ППЗДвП и в пряка причинна връзка с това управление е настъпилия съставомерен резултат – смъртта на Ц. Г. Л.. Материалният закон е приложен правилно, поради което липсват основания за оправдаване на дееца. Не е основателна и жалбата на повереника на частните обвинители по отношение на искането за произнасяне на касационния съд по въпроса за липса на съпричиняване от страна на пострадалия на съставомерния резултат. По същество се оспорва приетото фактическо положение от двете съдебни инстанции, че Ц. Л. е пътувал в управлявания от подс. В. автомобил без поставен предпазен колан. Искането не държи сметка за правомощията на касационната инстанция. По същество се иска приемане на ново фактическо положение, каквато компетентност касационната инстанция в настоящето производство не може да упражни. От друга страна, частните обвинители оспорват този факт /за липсата на поставен предпазен колан/, без да оспорват останалите приети фактически положения от инстанциите по същество – къде е седял пострадалият в лекия автомобил, както и механизма на получените от него травматични увреждания, свързани с изпадане от автомобила през липсващото задно панорамно стъкло. По неговото тяло не са констатирани гръдни травми, съответстващи на притискане от поставен обезопасителен колан, а изпадането му от автомобила не би могло да се обясни с друг механизъм. При приетите от предходните инстанции факти по механизма на произшествието, които не са оспорени от частните обвинители, не би могло да се претендира от тях и промяна на фактическия извод за наличие на „съпричиняване” от пострадалия. В този смисъл жалбата им е неоснователна. Не се констатира от касационния съд да е налице и касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК. Наложеното наказание от три години лишаване от свобода, което е в абсолютния минимум, допустим от специалната норма на закона, не е явно несправедливо. Въззивният съд е ангажирал изводите си по отношение на чл. 36 от НК както с личността на дееца, чиято обществена опасност по принцип не е висока, но в конкретното престъпление е разкрила белезите на явно дръзко незачитане на правилата за движение, изразило се в управление на МПС в пияно състояние и без правоспособност, поемайки отговорността за чужд живот. Не са подценени наличните смекчаващи обстоятелства, но не са и надценени отегчаващите. Наказанието е отмерено справедливо и липсва основание за неговото по-нататъшно смекчаване, което би могло да се реализира единствено при чл. 55 ал.1 т.1 от НК, чийто предпоставки определено не са налице. В същото време не се налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане с оглед увеличаване на размера на наказанието /по искане на частните обвинители/, тъй като целите на поправителното и превъзпитателно въздействие на наказанието биха се постигнали и в този наложен размер, доколкото то ще бъде изтърпяно ефективно. ВКС не констатира причини да измени въззивното решение и да приложи чл. 66 ал.1 от НК. Изложените аргументи от апелативния съд за необходимост от реалното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода се споделят и от тази инстанция. Поведението на подсъдимия при управление на превозното средство, нарушенията, които е допуснал на правилата за движение, обстоятелството, че е управлявал със скорост около 60 км/ч над максималнодопустимата от закона сочат на отношение към общественоопасния резултат, граничещо със самонадеяност. Поправянето му при тези обстоятелства сочи на необходимост от изтърпяването на наложеното наказание. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на правомощията на касационната инстанция липсват основания за намеса в постановения въззивен съдебен акт, поради което той следва да бъде оставен в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 224/24.06.2013 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 170/2013 г. ОСЪЖДА подс. Я. Е. В. да заплати на частните обвинители Г. Л. Г. и Д. Й. Й. направените от тях разноски пред настоящата инстанция в размер на 720 /седемстотин и двадесет/ лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.