Р Е Ш Е Н И Е
№ 173
гр.София, 06.03.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Валентина Илиева
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №22 по описа за 2018 год.
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по обща касационна жалба от А. С. В. и Ж. Г. Д., чрез процесуалния им представител адв.Б., срещу решение от 21.07.2017г., постановено по в.гр.д.№301/2017г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение от 21.03.2017г. по гр.д.№2889/2014г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявените от тях искове с правно основание чл.45 ЗЗД и 49 ЗЗД.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 586 от 12.07.2018г. на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото разрешението по поставения от касаторите /уточнен при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/ въпрос: „за задължението на въззивния съд да обсъди доводите във въззивната жалба“, във въззивното решение, в което не са обсъдени всички оплаквания във връзка с уваженото възражение за изтекла погасителна давност /че съдът не е обсъдил доводите във въззивната жалба за това, че предявените от тях граждански искове са приети за разглеждане в наказателното производство и производството по тях не е прекратено/, е в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По смисъла на трайната съдебна практика, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът следва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; съдът обсъжда също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото, в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК /решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния закон и нарушение на материалния закон. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение и предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски.
Ответниците по касационната жалба В. Х. Р., чрез процесуален представител адв. Ж., и В. Н. Р., чрез процесуален представител адв.Р., оспорват жалбата като неоснователна по съображения в писмени отговори. Представят обща писмена защита. Претендират разноски.
Ответникът по касационната жалба „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез процесуален представител юрисконсулт Д., оспорва жалбата като неоснователна по съображения в писмен отговор. Представя писмен отговор, чрез юрисконсулт Зембърска. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице-помагач Ж. И. Н., чрез процесуален представител адв.П., и третото лице – помагач П. Г. Т., чрез процесуален представител адв.С., оспорват жалбата като неоснователна по съображения в писмени отговори. Третото лице-помагач К. С. В. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете по чл.45 и чл.49 ЗЗД, и чл.86 ЗЗД, предявени от А. С. В. и Ж. Г. Д. срещу В. Х. Р., В. Н. Р. и „Първа инвестиционна банка“ АД за солидарното им осъждане за заплащане на сумата от 200 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на дъщеря им Г. А. В. на 2.01.2008 г. в [населено място], ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 10.12.2014 г., до окончателното й изплащане и сумата от 157398,70 лв. – обезщетение за забава за периода от 02.01.2008 г. до 10.12.2014 г., поради погасяването им по давност.
Правилно исковете са приети за основателни и доказани в пълните им предявени размери, но неправилно са отхвърлени като погасени по давност исковете по чл.45 ЗЗД за частите от вземанията на ищците, предявени с гражданските искове в наказателното производство.
Въззивният съд е приел, че в случая деянието осъществява едновременно състав на престъпление и признаците на деликт, откриването на дееца е моментът на привличане на извършителите в качеството им на обвиняеми, тъй като от този момент те са станали известни. Ответниците по делото са били привлечени като обвиняеми за престъпление по чл. 123, ал.1 НК на 24.07.2009 г.. С протоколите за предявяване на разследването по ДП №2/2008 г. на ОД - МВР на 06.08.2009 г., всеки от ищците е узнал имената на обвинените лица, включително и на двамата ответници. Прието е, че на тази дата са станали известни делинквентите – настоящи ответници, поради което от този момент по отношение на тях е започнала да тече погасителната давност. Предвид факта, че обвинението е обхващало неизпълнение на задължения на ответниците по възложената им работа и по делото е имало данни за възложителя на работата – „ПИБ“ АД, е прието, че това е моментът, от който ищците са били в известност и относно дружеството, отговарящо гаранционно –обезпечително спрямо делинквентите.
Прието е от въззивния съд, че с оглед разпоредбата на чл. 114, ал.3 ЗЗД, са неоснователни твърденията на процесуалния представител на ищците, че давността започва да тече от внасянето на обвинителния акт в съда или от повторното предявяване на разследването на 16.12.2009 г. Изложени са съображенията на съда, че гражданската отговорност за вредите от деликта не е обвързана с наказателното производство, поради което за предявяването на гражданския иск не е необходимо деецът да бъде осъден с влязла в сила присъда. Посочено е, че при предявяването на разследването на 06.08.2009 г. ответниците са станали известни на пострадалите и е станало възможно предявяването на гражданските искове за вредите от деликта. Прието е, че извършеното повторно предявяване на разследването на пострадалите на 16.12.2009 г. с привличане на още едно лице, освен вече привлечените 17 лица, не съставлява действие по откриване на дееца по смисъла на чл. 114, ал.3 ЗЗД и не поставя ново начало на давностния срок.
Въззивният съд е приел за неоснователни и доводите за спиране и прекъсване на давността. Посочено е, че воденото наказателно производство срещу делинквентите няма за последица спиране на давността. Наказателният процес не е относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност, когато същата е започнала да тече /р. № 1016/22.12.2009 г. на ВКС по гр.д. № 293/2009 г., III г.о., р.№ 610/30.09.2010 г. на ВКС по гр.д. № 888/2009 г., IV г.о./. Съобразно с чл.114, ал.3 ЗЗД, не е необходим специален ред за установяване на авторството на деянието. Дори то да е престъпление, давността за гражданската отговорност тече от момента на извършването му, респ. - от откриването на дееца, а не от влизане в сила на присъдата.
Изложени са съображения, че давността не е спряна или прекъсната с предявяване на граждански искове в наказателното производство. С протокол от с.з. № 52/21.10.2010 г. по НОХД № 1294/2010 г. Варненският окръжен съд е приел за съвместно разглеждане в наказателното производство предявените от ищците граждански искове за неимуществени вреди в резултат от престъплението по чл.123 НК. Тъй като в същото производство е било одобрено постигнато с един от подсъдимите споразумение, е последвало частичното му прекратяване и отвеждане на съдебния състав от разглеждане на делото. Новият съдебен състав е започнал съдебното производство отначало по отношение на останалите подсъдими и е извършил отново всички извършени до този момент процесуални действия. С определение от същата дата – 21.10.2010 г. са оставени без уважение исканията на пълномощника на ищците са конституирането им като граждански ищци и за приемане за съвместно разглеждане на гражданските им искове срещу подсъдимите за обезщетяване на вредите от престъплението. Неприемането на гражданските искове за разглеждане в наказателното производство е станало известно на ищците и на техния пълномощник на същата дата - много преди изтичане на петгодишната давност. Прието е предвид липсата на извършени процесуални действия по гражданските искове до постановяване на първата присъда от 17.01.2012 г. на ВОС, че са неоснователни доводите за прекъсване на давността поради липса на изрична отмяна на определението относно приемането на исковете от отвелия се състав на наказателния съд.
Посочено е от съда, че с предявяването, но неприемането на гражданските искове за разглеждане в наказателното производство, давността не се счита за прекъсната /р. № 143/ 11.05.2012 г. по гр.дело № 1424/2011г. на III г.о. по чл.290 ГПК/. Давността не е и спряна съгласно чл. 115 б.”ж” от ЗЗД /р.№ 610/30.09.2010 г. по гр. д. № 888/2009 г., IV г. о./.
Прието е с оглед установеният начален момент, от който тече погасителната давност – 06.08.2009 г., че петгодишният давностен срок е изтекъл на 06.08.2014 г. и исковата молба, по която е образувано настоящото дело, е подадена в съда на 10.12.2014 г. след изтичане на този срок, поради което исковете по чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД, като погасени по давност, следва да бъдат отхвърлени.
В нарушение на задължението на въззивния съд да обсъди доводите във въззивната жалба, във въззивното решение не са обсъдени всички оплаквания във връзка с уваженото възражение за изтекла погасителна давност, а именно, че съдът не е обсъдил доводите във въззивната жалба за това, че предявените от тях граждански искове са приети за разглеждане в наказателното производство и производството по тях не е прекратено.
Видно от съдебен протокол №52 от 21.10.209г. по приложеното с определение на първоинстанционния съд към настоящото дело, нохд№1294/2010г. на Варненски окръжен съд, в проведеното на тази дата публично съдебно заседание, съдът е приел за съвместно разглеждане предявените с молби от А. С. В. и Ж. Г. Д. граждански искове в размер от по 20 000лв. за всеки от пострадалите от всеки от подсъдимите, включително срещу В. Х. Р. и В. Н. Р. за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на 02.01.2008г. на дъщеря им Г.,род.1985г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от деня на увреждането до окончателното им изплащане.
В същото съдебно заседание гражданските ищци са оттеглили исковете си срещу Т. М. Н. за сумата от по 20 000лв. за всеки от тях и по отношение на исковете срещу тази подсъдима съдът е отменил определението си за приемане за съвместно разглеждане на гражданските искове в тази част. В съдебното заседание е било постигнато споразумение за прекратяване на наказателното производство по отношение на подсъдимата Т. М. Н.; същото е одобрено от съда и наказателното производство по делото е прекратено частично, по отношение на подсъдимата Н.. По отношение на останалите подсъдими, вкл. В. Х. Р. и В. Н. Р., производството по нохд№1294/2010г. на ВОС, както е посочено и в същия съдебен протокол, продължава по общия ред, като се разглежда от друг съдебен състав, след отвода на първоначалния съдебен състав на основание чл.29, ал.1, т.1, б.“б“ НПК.
Пострадалият не може да бъде заставян да предяви отново претенцията си пред гражданския съд след като тя е отговаряла на всички останали изисквания за допустимост и поради това е била приета за разглеждане от наказателния съд /решение по н.д.№725/2009г. на ВКС, ІІ н.о./. Молбата на пострадалия за участие като граждански ищец произтича изцяло от предявеното обвинение и е тясно свързана с него – чл.85, ал.1 НПК. Основанието на гражданския иск в наказателния процес винаги е извършване на деяние, което притежава признаците на деликт по смисъла на чл.45 ЗЗД и нарушава общия принцип да не се вреди другиму, а когато юридическият факт на непозволеното увреждане е определен и в наказателното право като неправомерен, т.е. инкриминиран е като престъпление, общността на техните обективни и субективни признаци стои в основата на адхезионния процес. Акцесорният характер на гражданския иск в наказателния процес предпоставя неговата зависимост от решаването на въпросите, свързани с обвинението, поради което и той поначало споделя съдбата му.
Както е посочено в мотивите към т.1 на ТР №1 от 04.02.2013г. по т.д.№2/2012г. на ОСНК на ВКС, веднъж приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, искът трябва да получи произнасяне, освен ако съдебното производство не бъде прекратено.
За прекратяването на наказателното производство съдът постановява определение. Такова в случая не само, че не е постановено по отношение на наказателното производство срещу подсъдимите В. Р. и В. Р., но са постановени и са влезли в законна сила на 27.07.2015 г. осъдителни присъди срещу тях по внохд№ 332/2014 г. по описа на Варненски апелативен съд, за причиняването на смъртта на Г. А. В. при срутване на външна козирка на сградата, намираща се в [населено място], [улица], поради това, че В. Р., в качеството й на главен проектант по част „Архитектурна” на технически инвестиционен проект за промяна на предназначение и преустройство на част от магазин в банков офис на „Първа инвестиционна банка” АД, а В.Р., в качеството му на проектант към ТД ЗЗД „Акант”, изготвящ техническата документация по същата част „Архитектурна”, немарливо са изпълнили правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност.
В настоящия случай след частичното прекратяване на съдебното производство – срещу подсъдимата Н., поради това, че е приключило със споразумение, съдебното производство е продължило по общия ред по отношение на останалите подсъдими, включително по отношение на В. Р. и В. Р., което означава, че продължава и по отношение на приетите за съвместно разглеждане граждански искове срещу тях, по отношение на които производството не е прекратено.
Веднъж приет за съвместно разглеждане гражданският иск не се нуждае от ново предявяване, респ. от ново произнасяне на съда по неговото приемане, тъй като същият иск не може да се предяви втори път в наказателния процес - чл. 84. ал. 2 НПК, а и както се посочи, в непрекратената част съдебното производството продължава по общия ред, което означава, че продължава и по отношение на приетите за съвместно разглеждане граждански искове, по отношение на които производството не е прекратено. Поради това неправилно въззивният съд е приел, че гражданските искове не са приети за съвместно разглеждане в съдебното производство. Неправилно е отдадено правно значение на произнасянето на новия съдебен състав, продължаващ разглеждането на делото, за неприемането на гражданските искове, вместо на произнасянето на наказателния съд за приемане за съвместно разглеждане на гражданските искове в наказателното производство и продължилото производство по делото по общия ред в непрекратената част, включително по гражданските искове, след частичното прекратяване на производството по отношение на една от подсъдимите, вкл. относно приетите за съвместно разглеждане граждански искове срещу нея – в случая поради оттегляне на исковете , а в общия случай на прекратяване на делото -– когато съдът одобри споразумение за решаване на делото- на основание чл.88, ал.3 НПК, във вр. с чл.24, ал.3 НПК.
Съгласно чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД висящият съдебен процес е основание за спиране на погасителната давност и бездействието на кредитора в този период от време не се санкционира с неблагоприятната последица вземането му да се погаси по давност. Изискването на закона е да е налице висящ съдебен процес относно вземането, спрямо което тече погасителна давност. Т.е. да има съдебен процес относно вземането чрез предявяване на иск по реда на ГПК или на граждански иск в съдебната фаза на наказателния процес в пределите на погасителната давност, очертана в разпоредбата на чл.110 ЗЗД /ТР №5 от 05.04.2006г. по тълк.д.№5/2005г. на ОСГТК на ВКС/.
Доколкото производството по предявените и приети за съвместно разглеждане граждански искове в наказателното производство срещу В. Р. и В. Р. е висящо към 10.12.2014г. - датата на завеждане на исковата молба, въз основа на която е образувано делото пред гражданския съд, следва да се приеме, че тази искова молба е молба за разглеждане на исковете от гражданския съд, като се запазва ефекта от спиране на давността именно защото е налице съдебен процес относно вземането им. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок. И след като това безспорно е направено, неправилно е прието от въззивния съд, че вземането е погасено по давност.
Наказателно-процесуалноправният институт на гражданския иск е създаден в изпълнение на задължението на държавата към гражданите да им осигури най-пряк път на защита при увредени имуществени и неимуществени интереси, които не са следствие от възникнали в гражданския оборот при сделки, неоснователно обогатяване и деликт облигационни отношения, а са причинени в резултат на извършено престъпно посегателство.
Когато вътрешният ред осигурява на пострадалите правно средство за компенсация, като предявяването на иск с конституиране като граждански ищец, държавата е длъжна да следи те да се ползват от основополагащите гаранции на чл.6, §1 КЗПЧОС /делото Анагностопулос срещу Гърция, номер 54589/00, пар.31 и 32, 3-ти април 2003година, делото Гусис срещу Гърция, номер 8863/03, пар.34 и 35, 29-ти март 2007г., делото Динчев срещу България, номер 23057/03, пар.31, 41 и 48, 22-ри януари 2009г., делото Атанасова срещу България, номер 72001/01, §40, 2-ри октомври 2008г./.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира за неправилни изводите на въззивния съд, че са погасени по давност вземанията на ищците срещу ответниците Рачеви, предявени с приетите за съвместно разглеждане граждански искове и съответно – неоснователни са възраженията на ответниците Рачеви за погасяването на вземанията на ищците в предявените с гражданските искове размери.
Правилно е прието от въззивния съд, че в случая началният момент, от който тече погасителната давност е най-късно от 06.08.2009г. – моментът на предявяване на разследването на пострадалите, когато всеки от ищците лично е узнал имената на обвинените за смъртта на детето им лица, вкл. ответниците Рачеви, т.е. към този момент на ищците са станали известни делинквентите – ответниците по делото. Изводите на съда по приложението на чл.114, ал.3 ЗЗД са в съответствие с ТР №5 от 05.04.2006г. по тълк.д.№5/2005г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 2/1981г. В мотиви към ТР №5 от 05.04.2006г. по т.д.№5/2005г. на ОСГТК на ВКС е прието, че ако извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същ; ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент, въпросът е фактически и се решава според всеки конкретен случай, като тежестта на доказване е на пострадалия; допустими са всички доказателствени средства по ГПК. В случая откриването на дееца е изисквало известни специални познания. И тъй като вредите са от престъпление, в тази насока значение са имали процесуалните действия на органите, компетентни да преценят налице ли са достатъчно данни за образуване на досъдебно производство и привличане на обвиняем. По тези съображения, не би могло да бъде прието, че началото на давността е от внасянето на обвинителния акт в съда или от повторното предявяване на разследването на 16.12.2009г., тъй като гражданската отговорност за вредите от деликта не е обвързана с наказателното производство, защото за завеждането на гражданския иск не е не е необходимо деецът да е бил осъден с присъда, както и че е без значение изменението на обвинението с привличането и на други обвиняеми или прекратяването на наказателното производство спрямо друга част от обвиняемите.
Срокът, с изтичането на който се погасяват вземания, произтичащи от непозволено увреждане е петгодишен - чл. 110 ЗЗД. Срокът е тригодишен за лихвите върху вземанията от непозволено увреждане - чл. 111, б. "в" ЗЗД. Предявяване на граждански иск в наказателния процес в съдебна фаза е предявавяне на иск по смисъла на чл. 116, б. "б" ЗЗД и с предявяването му спира да тече погасителната давност за вземането. Съгласно нормата на чл.116а ЗЗД /нов – ДВ, бр.42 от 2018г./, когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част. Нормата е процесуалноправна и следва да намери приложение в настоящия случай. С оглед на приложимата уредба и при правилно определен начален момент на погасителната давност, правилни се явяват и крайните изводи на въззивния съд за основателност на възражението на ответниците за погасяване по давност на вземанията на ищците срещу ответниците – делинквенти, извън предявените вземания с приетите за разглеждане и изцяло – на вземанията на ищците срещу ответната банка – възложител на работата на делинквентите. Исковата молба, с която е предявен иска по чл.49 ЗЗД и са увеличени размерите на предявените частични искове по чл.45 ЗЗД, е заведена на 10.12.2014г. – след изтичане на петгодишния давностен срок по чл.110 ЗЗД, изтекъл на 06.08.2014г., поради което в тези части правилно въззивният съд е приел, че исковете са погасени по давност. В тежест на жалбоподателите е било да следят за завеждането на исковете по чл.45 ЗЗД за тези части и изцяло на исковете по чл.49 ЗЗД преди изтичането на давността, но не са направили опит за завеждане на такива искове в петгодишния давностен срок, изтекъл на 06.08.2014г.
Настоящият съдебен състав намира, че с искането за солидарно осъждане на ответниците в исковата молба, всеки от ищците е привел петитума в съответствие с обстоятелствената част на молбата си, с която са предявени гражданските искове в наказателното производство и по отношение на които субсидиарно приложение намира ГПК /чл.88, ал.1 НПК/.
Претендира се солидарната отговорност на ответниците, което съдът намира за основателно с оглед правилото на чл. 53 ЗЗД, уреждащо такава в случай, че увреждането е причинено от неколцина. При наличие на основания за ангажиране солидарната отговорност на ответниците съдът не дължи произнасяне по въпроса за приноса на всеки поотделно за настъпване на вредоносния резултат. Вземането от непозволено увреждане стана изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване – чл.114, ал.3 ЗЗД и ППВС №2/81Г. /решение по гр.д.№2621/2007г. на ВКС, ІІІг.о./.
Поради изложеното обжалваното решение следва да бъде частично отменено по реда на чл.293, ал.1 ГПК и бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което предявените искове с правно основание чл.45 ЗЗД бъдат уважени частично като ответниците В. Р. и В. Р. бъдат осъдени солидарно да заплатят на всеки от ищците непогасената по давност част от вземанията им в размер на по 40 000 лв. на всеки от ищците - обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите считано от откриване на дееца - 06.08.2009 г., до окончателното изплащане на сумите. В останалата част въззивното решение следва да бъде потвърдено.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение от 21.07.2017г., постановено по в.гр.д.№301/2017г. на Апелативен съд - Варна, в частта, с която е потвърдено решение от 21.03.2017г. по гр.д.№2889/2014г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявените от А. С. В. и Ж. Г. Д. срещу В. Х. Р. и В. Н. Р. искове с правно основание чл.45 ЗЗД за солидарното им осъждане за заплащане на обезщетение в частите до размер на по 40 000лв. на всеки от ищците, ведно със законната лихва върху сумите от 06.08.2009 г., до окончателното изплащане на сумите и вместо него постановява:
ОСЪЖДА В. Х. Р. с ЕГН [ЕГН] и В. Н. Р. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ет.5, ап.9, да заплатят солидарно на основание чл.45 ЗЗД на А. С. В. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.2, ап.4, сумата 40 000лв./четиридесет хиляди лева/ – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.08.2009 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА В. Х. Р. с ЕГН [ЕГН] и В. Н. Р. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ет.5, ап.9, да заплатят солидарно на основание чл.45 ЗЗД на Ж. Г. Д. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.2, ап.4, сумата 40 000лв. /четиридесет хиляди лева/ – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.08.2009 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение от 21.07.2017г., постановено по в.гр.д.№301/2017г. на Апелативен съд – Варна, в останалата част.
Решението е постановено при участието на третите лица – помагачи П. Г. Т., К. С. В. и Ж. И. Н..
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|