Р Е Ш Е Н И Е № 342 гр. София, 07.01.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и осми юни две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора И. Чобанова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 1085 по описа за 2013 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по отделно подадени жалби на подсъдимите Г. Д. В. и Б. А. У. против осъдителната част на въззивна присъда № 72/21.03.2013 г. на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, постановена по ВНОХД № 507/2012 г. С тази част на присъдата двамата подсъдими са били признати за виновни в извършването на престъпление по чл. 252 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК за това, че от началото на м. май 2005 г. до м. септември 2009 г., в гр.В. в съучастие като съизвършители, както и всеки един от тях самостоятелно (подс. В. през м. юли 2008 г. и м. март 2009 г., а подс. У. – през м. август 2008 г.) без съответно разрешение са извършвали по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение (предоставяли кредити срещу лихва на различни лица, подробно посочени), поради което на всеки един от тях е било наложено наказание 3 години и 3 месеца лишаване и конфискация до ½ от имуществото им (подробно индивидуализирано). Двамата подсъдими са били признати за виновни и в извършването на престъпление по чл. 213а ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, т. 1, пр. 1 и т. 4, вр. чл. 26 ал. 1 от НК за това, че с цел да принудят пострадалите да се разпоредят с вещи (К. З. през м. октомври 2009 г. със златни накити на стойност 13 289. 60 лв.) и Н. Д. от началото на м. ноември 2009 г. до 25.12.2009 г. с л. а. джип „Нисан Терано” на стойност 6300 лв.), са ги за заплашили с насилие, деянията са били придружени със заплаха за убийство, извършени са от две лица и са настъпили значителни имуществени вреди на обща стойност 19 589. 60 лв., поради което и на всеки един от тях е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 6 години и 6 месеца и глоба в размер на 6000 лв. На основание чл. 23 ал. 1 от НК на двамата подсъдими е било наложено общо най-тежко наказание 6 години и 6 месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 6000 лв., към което на основание чл. 23 ал. 3 от НК е било присъединено и наказанието конфискация. В жалбите и представеното в срока по чл. 351 ал. 3 от НПК допълнение от защитника на двамата подсъдими, се изтъкват доводи за допуснати нарушения на процесуалния и материален закон, както и за явна несправедливост на наказанията, които са касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивната присъда в оспорваната част и връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанията. В с. з. пред ВКС подсъдимите лично и чрез защитника си поддържат направените оплаквания и искания. Частните обвинители, редовно призовани не се явяват, като техния повереник излага становище за неоснователност на касационните жалби на подсъдимите. Прокурорът от ВКП също намира жалбите за неоснователни и предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила. В последната си дума подсъдимите молят за справедливо решение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационните жалби на подсъдимите са неоснователни. По доводите за допуснати нарушения на процесуалния и материален закон: В двете жалби и общото допълнение на защитника на двамата подсъдими доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в ограничаване на правото им на защита, са били мотивирани с неправилно формулиране на обвинението по чл. 252 ал. 1 от НК, доколкото в постановлението за привличане като обвиняеми на ДП, а и в диспозитива на обвинителния акт, не са били посочени конкретните разпоредби от ЗБ (отм.) и ЗКИ, които са регламентирали разрешителния режим за извършване на банкови сделки, което е било задължително поради бланкетност на нормата. Тезата, че разпоредбата на чл. 252 ал. 1 от НК е бланкетна, не се споделя от настоящия състав на ВКС. Обект на защита от цитираната правна норма е нормалното функциониране на паричната и кредитната система, като инкриминираното деяние касае неправомерно упражняване на банкова дейност от физически лица без те да имат съответното разрешение, ако това се извършва по занятие, респ. се явява основен източник на доходи за дееца. Предоставянето на кредити срещу лихва, като една от множеството банкови сделки, е поставено под разрешителен режим съгласно сега действащия Закон за кредитните институции и отменения Закон за банките. Конкретните разпоредби от посочените закони имат значение за информиране на подсъдимите досежно естеството на обвинението, но това не превръща нормата на чл. 252 ал. 1 от НПК в бланкетна. От друга страна, видно е от фактическата част на обвинителния акт, че конкретните разпоредби от ЗКИ са подробно посочени в контекста на твърдението, че подсъдимите не са представлявали банка или друга кредитна институция, притежаваща лиценз да извършва банкови сделки. В тази посока са били ангажирани и писмени доказателства в хода на съдебното производство. В мотивите си Пловдивският апелативен съд също е анализирал този въпрос (вж. л. 17), като е посочил и липсата на различие в изискванията за извършване на банкова дейност и по отменения ЗБ. Поради това, ВКС намира, че по начина, по който обвинението е било формулирано фактически и правно, подсъдимите са били информирани надлежно и в пълнота за неговото естество и са могли да реализират в пълен обем правото си на защита, което и са сторили. Изцяло неоснователен е и доводът за допуснато съществено процесуално нарушение поради това, че съдията-докладчик от първата инстанция не бил изпълнил задължението си по чл. 248 ал. 1, т. 2 от НПК да разясни в разпореждането си правото на подсъдимите на съкратен процес или споразумение, както и че това не било сторено преди даване ход на делото. В резултат на този пропуск се твърди, че подсъдимите били лишени от възможността да се ползват от по-облекчена процедура и да получат по-благоприятни присъди. Разрешаването на въпроса, дали има основание за разглеждане на делото при някоя от диференцираните процедури, винаги е в зависимост от конкретните данни по делото и инициативата на страните. За споразумение се изисква съвпадане на волята на прокурора и защитата, като такива данни по делото не е имало. Досежно възможността за разглеждане на делото по реда на гл. 27 в двата варианта по чл. 371, т. 1 и т. 2 от НПК също не е имало направено искане от подсъдимите, а за служебно произнасяне в контекста на чл. 370 ал. 1 от НПК съдът най-малко е следвало да разполага с данни от материалите по ДП, каквито отсъстват. Подобни искания не са били направени и впоследствие, поради което няма основание да се счита, че процесуалните права на подсъдимите са били съществено ограничени. В допълнението към касационните жалби, представено от защитника на двамата подсъдими, фигурира и оплакване за нарушение на материалния закон, което касае единствено престъплението по чл. 213а ал. 3, т. 2 от НК и както е посочено - в аспекта за квалифициращия признак „значителни имуществени вреди”. В тази връзка са били застъпени твърдения, че всъщност св. З. сама е причинила тези вреди, тъй като е извършила престъпление по чл. 202 от НК (присвоила е златни накити от заложната къща, където е работела) и затова е била осъдена, както и че тя реално е дължала пари на подсъдимите. Изтъкнати са и възражения относно оценката на нейните показания, за които се сочи, че са били фаворизирани. По този пункт от допълнението към касационната жалба, единственото което може да се посочи е, че въззивният съд е преразгледал доказателствените източници по това обвинение и подробно е посочил кои от тях е оценил с по-голяма тежест (в случая показанията на св. З.) и поради какви причини, а именно, че е намерил същите за подкрепени от други доказателствени средства, които е конкретизирал (вж. л. 20 – 22). В тази връзка е бил обсъден и въпросът за евентуалната й заинтересованост като лице, дължало пари на подсъдимите. В мотивите се съдържат и отговори за размера на имуществените вреди като значителни (вж. л. 21), които се споделят от ВКС. Възраженията, касаещи случая с принудителното отнемане на джипа на св. Д., ВКС също отчита за изцяло неоснователни. И тук, видно от мотивите на въззивния съд, подробно са посочени доказателствените средства, въз основа на които е направен извода за съставомерност на деянието. Показанията на св. Н. и Т. не са били пренебрегнати, а след като са били обсъдени, е констатирана тяхната неотносимост към доказване на времето и мястото на конкретните заплахи, отправени от подсъдимите към св. Д., мотивирали го да им предаде собствения си л. а. на стойност 6300 лв. По доводите за явна несправедливост на наказанията: Твърденията на защитата, че като е преквалифицирал деятелността на подсъдимите за случаите със св. З. и св. Д. като едно продължавано престъпление по чл. 213а ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, т. 1, пр. 1 и т. 4, вр. чл. 26 ал. 1 от НК, съдът е следвало да намали, а не да увеличи наложените им наказания, респ. общото по чл. 23 от НК, са неоснователни. В тази връзка и предвид депозирания протест е отдадено нужното значение на индивидуалната тежест на деянията, включени в продължаваната престъпна дейност, както и подробно е било обсъдено съотношението между смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Правилно е прието, че с оглед проявената упоритост и интензитет на отправяните от подсъдимите заплахи, се е стигнало до стресиране не само на пострадалите св. З. и св. Д., но и на техните деца, за което се откриват фактически данни по делото. Тези обстоятелства законосъобразно са довели и до преоценка на обема на наказателно въздействие, който минималният предвиден размер в санкционната норма не би осигурил за постигане на съответствие между извършеното и следващото се за него наказание, както и с всички останали цели по чл. 36 от НК. По отношение на подсъдимия В. липсват неотчетени смекчаващи обстоятелства, а данните за влошено здравословно състояние на У. и семейното му положение, макар да имат такъв характер и да не са изрично съобразени, то не са от степен да повлияят по-различно разрешение за размера на наказанията - лишаването от свобода е отмерено една година над минимума от 5 години, а кумулативното наказание глоба – 1000 лв. над предвидения минимум от 5000 лв. Продължителността на наказателното производство е била включена в категорията на смекчаващите обстоятелства и не поражда нужда от допълнително намаляване на наказанията. Предвид изложените съображения и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 72/21.03.2013 г. на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, постановена по ВНОХД № 507/2012 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.