3 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 35 С.,12.01.2011 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десет и осми декември през две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 681 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на Р. Г. Б. от[населено място], приподписана от адв. В. Л., против определение № 9854 от 2 юли 2010 г., постановено по ч.гр.д. № 7467 по описа на С. градски съд за 2010 г., с което е потвърдено определение без номер от 21 април 2010 г., постановено по гр.д. № 10608 по описа на районния съд в[населено място] за 2009 г., с което исковата молба на Р. Б. като процесуално недопустима, е върната. В частната касационна жалба се сочи, че атакуваното определение е неправилно, защото е постановено при особено съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело и до необоснованост на съдебния акт – частният жалбоподател е бил в обективна невъзможност да бъде уведомен от съда за изпълнение на указанията за внасяне на депозит за особен представител на ответницата в бракоразводния процес; частният жалбоподател е бил в командировка в качеството му на военнослужещ, доказателства за която са представени; необосновано съдът е приел, че указанията са били съобщени на частния жалбоподател, въпреки че той е бил в командировка в чужбина. В допълнителна молба-становище, имаща характер на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по процесуалноправния въпрос (след извършената от ВКС конкретизация на въпроса) по приложението на чл. 41 ГПК. Като основание за допускане на касационния контрол се сочат тези по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Представя се решение на ВКС. Ответницата Г. И. Б. от[населено място] не дава отговор по реда на чл. 276 ГПК. С атакуваното определение съдът приел, че първоинстанционният съд е указал на ищеца да внесе разноските за възнаграждение на особения представител на ответницата и е установил редовността на връчването на съобщението; според представените пред въззивния съд доказателства съобщението не е връчено лично на ищеца, но от тях е видно, че ищецът е заминал за повече от един месец в чужбина и не е изпълнил процесуалното си задължение да посочи лице в седалището на съда, на което да се връчват съобщения, тъй като няма пълномощно по делото, поради което съобщението следва да се смята за връчено на основание чл. 40, ал. 2 ГПК. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от лице, имащо правен интерес от обжалване на атакуваното определение. Касационният съд приема, че е налице основание за допускане на атакуваното определение до касационен контрол поради недопустимостта на съдебния акт. Относимите обстоятелства са следните: С определение без номер от 21 април 2010 г. първостепенният съд приел, че в рамките на определения му едноседмичен срок, изтекъл на 24 март 2010 г., ищецът не е изпълнил указаното му задължение да внесе разноски за осъществяване на процесуално представителство по ЗПП на ответницата, тъй като тя не била открита на регистрирания й постоянен и настоящ адрес, поради което исковата молба е нередовна, но ищецът бездействал и исковата молба следва да бъде върната. Съдът основал действията си на получено на 17 март 2010 г. съобщение за посоченото задължение, като в съобщението е посочено, че е получено лично и е положен подпис. Съобщението за връщането на исковата молба било получено лично от ищеца на 16 юни 2010 г. С частна жалба от 22 юни 2010 г. ищецът атакувал определението на районния съд. В жалбата се сочи, че съобщението от 17 март 2010 г. не било получено от ищеца и той не би могъл да го получи, защото е бил извън пределите на страната. В подкрепа на твърдението си ищецът представил служебна бележка рег. № 3-926-22.06.2010, подписана от началника на поделение 24240, според която ищецът е бил служебно ангажиран в командировка извън пределите на Република България за времето от 9 март 2010 г. до 3 юни 2010 г. При посочените данни следва да се приеме, че по естеството си подадената частна жалба срещу определението на районния съд представлява молба за възстановяване на срок по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК, макар изрично такова искане да не е направено. Този извод следва от текста на самата частна жалба, както и от обстоятелството, че ищецът не е имал възможност да атакува определението на районния съд по друг начин, освен чрез средствата на въззивното частно обжалване, тъй като определението не е от категорията на съдебните актове по смисъла на чл. 253 ГПК, та самият районен съд да е могъл да го отмени или измени. В случая въззивният съд, вместо да се произнесе по молбата за възстановяване на срока, е излязъл извън нейния предмет и е обсъждал процесуални задължения на ищеца извън мотивите на атакуваното определение и извън изложените от частния жалбоподател съображения. Ето защо атакуваното определение следва да се обезсили и делото да се върне на въззивния съд за произнасяне по депозираната молба. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 9854 от 2 юли 2010 г., постановено по ч.гр.д. № 7467 по описа на С. градски съд за 2010 г. ОБЕЗСИЛВА определение № 9854 от 2 юли 2010 г., постановено по ч.гр.д. № 7467 по описа на С. градски съд за 2010 г. ВРЪЩА делото на С. градски съд за разглеждането на предявената молба. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: