Ключови фрази


13

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 521

София, 12.08.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шести април две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евгений Стайков

ЧЛЕНОВЕ: Камелия Ефремова

Бонка Йонкова

изслуша докладваното от съдия Е. Стайков т. д. № 1552/2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община – [населено място], срещу решение № 10099 от 27.01.2021 г., постановено по в.т.д. № 1077/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, , с което е потвърдено решение № 2163 от 29.11.2019 г. по т. д. № 715/2019 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-9 с-в. С последното са уважени в цялост предявените от „МТК Транс“ ЕООД против Столична община сто четиридесет и четири обективно съединени иска с правно основание чл. 266 ЗЗД във вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, част от които предявени като частични, за заплащане на част от договорени цени за обществен превоз на пътници по линии № 30 и № 90 на обществения автобусен транспорт в [населено място], формирани като разлика между първоначално уговорените цени в сключени договори за обществен превоз с автобусен транспорт с изпълнител „Карат – С“ АД и възложител Столична община, и размера на индексацията, направена съобразно годишния инфлационен индекс на НСИ за всеки от процесните периоди, както и лихви за забава върху всяка от главниците.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на процесуалните правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Недопустимостта на въззивното решение се обосновава с твърдението, че с него е потвърдено недопустимо първоинстанционно решение, доколкото съобразно изложеното в исковата молба, ищецът претендира сумите по предявените искове в качеството му на универсален правоприемник на изпълнителя по процесните договори „Карат – С“ АД, докато въззивният съд е уважил исковете, приемайки че ищецът е частен, а не универсален правоприемник на изпълнителя, което според касатора е довело до разглеждане на исковете на ненаведено основание.
Оплакването за неправилност е аргументирано чрез оспорване на извода на въззивния съд, че ищецът е носител на правото да получи възнаграждението по двата договора, тъй като дружеството е възникнало в резултат на правоприемство чрез отделяне от изпълнителя по тях „Карат – С“ АД. В жалбата се поддържа, че след възникването си на 22.05.2013 г. ищецът „МТК Транс“ ЕООД не е станал страна по двата договора за превоз, тъй като не са изпълнени изискванията на Наредба № 2/15.03.2002 г. за условията и реда за утвърждаване на транспортните схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки автомобили в редакцията ѝ, действала към 2013 г., доколкото в Наредбата частното правоприемство не е предвидено като способ за възлагане на превозите на пътници. Сочи се, че тъй като частното правоприемство по отношение на процесните вземания е възникнало в резултат на преобразуване, заместването на преобразуващото се дружество с новото е недопустимо, тъй като обезсмисля провеждането на конкурс за избора на изпълнител. Касаторът счита за неправилен и довода на въззивната инстанция, че след вписване на преобразуването на 22.05.2013 г. преобразуващото се дружество „Карат – С“АД е запазило качеството си на страна по договорите и на длъжник по поетите с тях задължения за осъществяване на превоз на пътници, но същевременно, със завършване фактическия състав на преобразуването, учреденото чрез отделяне дружество „МТК Транс“ ЕООД е придобило всички вземания по двата договора, които са му разпределени с плана за преобразуване. В тази връзка касаторът навежда твърдения, че ТЗ предвижда солидарност на участващите в преобразуването дружества по отношение техните задължения, но никъде не е предвидена изрично активна солидарност между праводателя и правоприемника при преобразуване чрез отделяне. Касаторът също оспорва изводите на съда по отношение обстоятелството, че новият правен субект притежава лиценз за превоз на пътници на територията на Република България или лиценз на Общността, като в тази връзка сочи, че на „МТК Транс“ ЕООД е бил издаден такъв едва на 15.07.2013 г., а не от датата на преобразуването, което обстоятелство е от значение за спора с оглед нормата на чл. 27 от Наредбата и клаузите на чл. 28 от двата договора. Излагат се съображения, че в клаузата на чл. 5, ал. 3 от договорите предпоставките за промяна на цената са предвидени кумулативно, а не алтернативно, както неправилно е прието в обжалваното решение, и тъй като ищецът не твърди съществуването на някоя от другите две предпоставки, уредени в чл. 5, ал. 3 от договорите, то няма основание за увеличаване на цената за километър пробег, респ. не съществуват претендираните от „МТК Транс“ ЕООД вземания, предмет на производството.
Касаторът оспорва становището на въззивната инстанция за надлежно изпълнение на задълженията по договорите, считайки, че наличието на подписани между страните протоколи, в които са уточнени отклоненията в маршрута и неизпълнените курсове, въз основа на които са определяни неустойки, не означава, че възложителят е приел изпълнението без забележки и дължи плащане. Твърди се, че ищецът не е изпълнявал задълженията си и по чл. 7 и чл. 8 от договорите, поради което съобразно чл. 90, ал. 1 от ЗЗД възложителят е могъл да не изпълнява своите задължения по тях. На последно място касаторът поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, въззивният съд не е разгледал възражението на ответника, че не дължи законна лихва за периода от настъпването на падежа на всяко от вземанията за заплащане на цената до обявяването на инфлацията за предходната година от НСИ, тъй като през този период обективно не би могъл да изплати увеличения размер на възнаграждението, поради което не се е намирал в забава. Претендира се обезсилване на обжалваното решение като недопустимо, евентуално – неговата отмяна като неправилно, отхвърляне на предявените от „МТК Транс“ ЕООД искове в цялост с присъждане на сторените от касатора разноски, респ. - връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.
Извън твърденията за вероятна недопустимост на въззивното решение по съображенията, изложени в касационната жалба като основание за допускане на касация по чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулирани са следните правни въпроси, за които касаторът твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, респ. – че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
1. „Когато в исковия процес едната от страните по делото твърди, че другата е в неизпълнение на свои задължения към нея, произтичащи от договор, представляващ основание на иска, следва ли страната, направила възражението, задължително да изложи обстоятелствата в подкрепа на твърденията за неизпълнение или е достатъчно да се твърди съществуването на подобно неизпълнение?“;
2. „Когато в исковия процес едната от страните по делото, твърди, че другата е в неизпълнение на свои задължения към нея, произтичащи от договор, представляващ основание на иска, коя страна носи доказателствената тежест да установи изпълнението на задължението?“.
Твърди се, че първи и втори въпрос са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 217 от 26.05.2011 г. по гр.д. № 999/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 82 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1313/2009 г. на ІV г. о., решение № 190 от 14.12.2016 г. по т.д. № 2349/2015 г. на ІІ т. о. и решение № 240 от 05.12.2012 г. по гр.д. № 1438/2011 г. на ІІІ г. о.
3. „Допустимо ли е по договор за обществен превоз на пътници с автобус, сключен след проведен конкурс по реда на Наредба № 2/15.03.2002 г. за условията и реда за утвърждаване на транспортните схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки автомобили, превозвачът да бъде заместен в правоотношението от друго дружество, образувано чрез отделяне от превозвача?“.
4. „Допустимо ли е по договор за обществен превоз на пътници с автобус, сключен след проведен конкурс по реда на Наредба № 2/15.03.2002 г. за условията и реда за утвърждаване на транспортните схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки автомобили, превозвачът да бъде заместен в правоотношението, вследствие на преобразуване чрез отделяне, от друго дружество, което няма лиценз за извършване на превоз на пътници на територията на Република България или лиценз на Общността, какъвто изисква чл. 2 от Наредбата и чл. 6, ал. 1 от Закона за автомобилните превози?“.
5. „Настъпва ли приемство в лиценза за извършване на превоз на пътници на територията на Република България в полза на правоприемника чрез отделяне, когато праводателят му запазва съществуването си?“.
Според касатора въпроси № 3, № 4 и № 5, са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като разглеждането им от ВКС би допринесло за създаване на яснота за съдилищата и участниците в гражданския и търговския оборот, вкл. за общините, сключващи като възложители подобни договори, и до възпрепятстване на създаването на порочна съдебна практика в бъдеще.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от „МТК Транс“ ООД, в който се излагат подробни доводи за липсата на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение на Софийски апелативен съд е потвърдено решение № 2163 от 29.11.2019 г. по т. д. № 715/2019 г. на Софийски градски съд, с което са уважени в цялост предявените от „МТК Транс“ ЕООД против Столична община сто четиридесет и четири обективно съединени иска с правно основание чл. 266 ЗЗД във вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, част от които предявени като частични, за заплащане на част от договорени цени за обществен превоз на пътници по линии № 30 и № 90 на обществения автобусен транспорт в [населено място], формирани като разлика между първоначално уговорените цени в сключени договори за обществен превоз с автобусен транспорт с изпълнител „Карат – С“ АД и възложител Столична община, и размера на индексацията, направена съобразно годишния инфлационен индекс на НСИ за всеки от процесните периоди, както и лихви за забава върху всяка от главниците.
Въззивният състав е приел за безспорни и установени от събраните по делото доказателства следните правнорелавантни за спора факти:
1.) въз основа на протокол от 12.10.2007 г. за проведен конкурс и заповед № РД-09-01-319/15.10.2007 г. на кмета за определяне на изпълнител, между Столична община, като възложител, и „Карат – С“АД, като изпълнител, са били сключени два договора за обществен превоз на пътници: договор № РД-56-1077/24.10.2007 г. за осъществяване на превоз по основна градска автобусна линия № 90 от общинската транспортна схема на Столична община и договор № РД-56-1079/24.10.2007 г. за превоз по основна градска автобусна линия № 30, с маршрутни схеми и разписания съгласно приложение „А“ и с автобуси, описани в приложение „Б“ от двата договора; договорите са сключени за срок от 8 години, считано от датата на въвеждане в експлоатация на съответната градска автобусна линия, което изпълнителят се е задължил да стори в срок от 180 дни от сключването им; съгласно идентичните в двата договора клаузи на чл. 5 между страните е уговорена цена на извършения по предмета на договорите обществен превоз в размер на 2.88 лв. на километър без ДДС, въз основа на действително изминатите километри маршрутен пробег по разписание, съгласно приложение „А“, установен въз основа на отчетите за изпълнение (чл. 5, ал. 1), като възложителят заплаща на изпълнителя авансово суми в размер на 30 % от възнаграждението за определения пробег за текущия месец, а изравняването се извършва до 20-то число на месеца; в чл. 5, ал. 3 са уговорени три хипотези на изменение на цената на километър маршрутен пробег, определена при неговото сключване, а именно: с размера на годишната инфлация, обявена от НСИ за предходната година (т. 1), в случай на увеличение на цената на горивата за една календарна година с повече от 30 % (т. 2), при общо поскъпване на гориво-смазочните материали, гуми и резервни части, надвишаващо с 50 % стойностите за предходната календарна година (т. 3); към договорите са приложени маршрут и разписание на съответната автобусна линия по транспортната схема, в който е посочен броят на колите, с които следва да се осъществява превозната дейност в делнични, предпразнични и празнични дни, времето за осъществяване на пълен курс, часът на началния и на последния курс от началната и крайната точка на маршрута, интервалите на движение на автобусите, броят на курсовете и дневният пробег по маршрута;
2.) на 22.05.2013 г. по партидата на „Карат – С“АД в търговския регистър е вписано преобразуване на дружеството - изпълнител по договорите, чрез отделяне на новоучреденото дружество „Карат Скай“ ЕООД, т. нар. отделяне чрез учредяване; в обнародвания план по чл. 262д, ал. 3 от ТЗ е предвидено, че преобразуването се осъществява чрез отделяне от преобразуващото се дружество на друго новоучредено такова – „Карат Скай“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е „Карат – С“ АД, и което е негов частен правоприемник по отношение на предоставеното с плана за преобразуване имущество; съгласно т. 2 и 3 от плана върху новоучреденото дружество преминават всички права и задължения, произтичащи от процесните договори № РД-56-1077/24.10.2007 г. и № РД- 56-1079/24.10.2007 г., сключени между Столична община и „Карат – С“ АД, както и от приложенията към тях, включително извършването на обществен превоз на пътници по основните градски автобусни линии № 90 и № 30, всички вземания за извършени, фактурирани и нефактурирани, но незаплатени услуги във връзка с чл. 5, ал. 2 от договорите, всички вземания, породени от неизвършена промяна на цената на километър маршрутен пробег по смисъла на чл. 5, ал. 3 от договорите и неизвършване на съответните плащания във връзка с тази промяна, правото да води производства по дела, породени от същите договори, включително за непотърсените от дружеството права по чл. 5 от тях за периода от датата на сключването им, както и да продължи всички заварени висящи производства по дела, породени от тези договори; на 21.06.2013 г. по партидата на „Карат Скай“ ЕООД в търговския регистър е вписана промяна в наименованието му на „МТК Транс“ ЕООД;
3.) с писмо от 08.07.2013 г. „Карат – С“ АД е уведомило Столична община, че предвид извършеното преобразуване, вписано в търговския регистър на 22.05.2013 г., дейността по изпълнение на двата договора е отделена в новоучреденото дружество като негов частен правоприемник по отношение правата и задълженията на изпълнителя по тях, както и че от 01.07.2013 г. дължимите плащания по тях следва да се извършва на „МТК Транс“ ЕООД; на 10.07.2013 г. с писмо с вх. № 2943 „МТК Транс“ ЕООД е уведомило „Център за градска мобилност“ ЕАД за преобразуването и е посочило банковата си сметка, по която следва да бъдат извършвани плащанията по договорите.
Изхождайки от тези безспорни между страните факти, и позовавайки се на събраните по делото писмени доказателства и приетото основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният състав е потвърдил първоинстанционното решение.
За да достигне до този резултат, съставът на въззивния съд на първо място е приел за неоснователно оплакването на жалбоподателя за недопустимост на решението, като постановено на непредявено основание, с довода, че съобразно твърденията в исковата молба ищецът претендира процесните вземания, възникнали за периода до 22.05.2013 г., като универсален правоприемник на изпълнителя по двата договора „Карат – С“АД, което качество е придобил в резултат на преобразуването на праводателя чрез отделяне, докато първоинстанционният съд е уважил исковете, макар да е приел, че ищецът е негов частен, а не универсален правоприемник. За да приеме този довод за неоснователен, въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС – решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ІІ т. о., решение № 71 от 02.02.2010 г. по гр.д. № 138/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 398 от 25.05.2010 г. по гр.д. № 738/2009 г. на ІV г. о., решение № 494 от 15.06.2010 г. по гр.д. № 673/2010 г. на IV г. о., решение № 593 от 07.10.2010 г. по гр.д. № 1484/2009 г. на IV г. о., решение от 20.02.2012 г. по гр.д. № 658/2011 г. на ІІ г. о., решение от 08.03.2011 г. по гр.д. № 127/2010 г. на ІV г. о., решение от 23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. на ІV г. о., решение № 359 от 16.01.2014 г. по гр.д. № 1209/2013 г. на ІV г. о., и е изложил аргументи, че по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК основанието на иска представляват изложените в исковата молба фактически обстоятелства, с които ищецът обосновава претендираното или отричано от него материално право, предмет на делото, разгледано във връзка с формулирания петитум, определящ вида на търсената защита, като съгласно трайно установената практика на ВКС, предмет на делото е спорното субективно материално право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, а правната му квалификация, която се определя чрез субсумирането на твърдяните от ищеца обстоятелства под хипотезата на относимата правна норма, представлява дейност по издирване на приложимия закон, която е задължение, но и право единствено на съда. Според състава на въззивния съд, в случая ищецът е предявил обективно съединени искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 266 ЗЗД за заплащане на възнаграждение по два договора, вземанията за които, възникнали до 22.05.2013 г., е придобил като правоприемник на „Карат – С“АД по силата на учредяването си в резултат на преобразуването му чрез отделяне, както и искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като първоинстанционният съд се е произнесъл в рамките на очертания от обстоятелствената част и петитума предмет на делото.
Във връзка с оплакването във въззивната жалба, че ищцовото дружество не е носител на правото да получи възнаграждението по двата процесни договора, тъй като след възникването си на 22.05.2013 г. не е станало страна по тях и не са изпълнени изискванията на Наредба № 2/15.03.2002 г. за условията и реда за утвърждаване на транспортните схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси, доколкото не е допустимо лицето, избрано да осъществява превозите, да се замести в правоотношението с възложителя, като прехвърли правата и задълженията си по сключения договор на друг правен субект, въззивният състав е посочил, че съгласно чл. 26, ал. 2 от Наредбата чл. 17, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от Наредбата (ред. ДВ, бр. 44 от 2011 г.), възлагането на превозите се извършва с договор, сключен с кандидата, класиран на първо място, като нормата на ал. 3 на същия член установява забрана с договора по ал. 2 да се предоставя на превозвача правото да преотстъпва или да възлага на подизпълнители извършването на превозите, но нормата не забранява превозвачът – страна по договора, чрез преобразуване да обособи частта от имуществото си, включително и от това, чрез което осъществява превозната дейност, предмет на договора, или представляващо имуществени активи, придобити в резултат на изпълнението му, и въз основа на него да създаде нов правен субект – т. нар. отделяне чрез учредяване по смисъла на чл. 262в, ал. 2 ТЗ. Според съда непрехвърлимостта на вземанията за заплащане на възнаграждение по двата договора, при учредяване на ново дружество чрез отделяне, не следва нито от закона, нито от естеството на задължението или от волята на страните, обективирана в тях.
Въззивният състав е приел, че по отношение на разпределените с плана за преобразуване задължения преобразуването няма правните последици на заместване в дълг или на пасивна субективна новация, доколкото съгласно чл. 102, ал. 1 ЗЗД, трето лице може да замести длъжника с последица неговото освобождаване от отговорност само с изрично съгласие на кредитора. Съдът е акцентирал върху нормата на чл. 263и, ал. 4 ТЗ, съгласно която с вписването на отделянето върху приемащото и/или новоучреденото дружество преминават част от правата и задълженията на преобразуващото се дружество, съответни на разпределението, предвидено в договора или плана за преобразуване като нормата на чл. 263л, ал. 1 ТЗ установява солидарна отговорност на всички участващи в преобразуването дружества, освен на прекратените, за задълженията, възникнали до датата на преобразуването. От това апелативният състав е извел извод, че в хипотезата на отделяне чрез преобразуване, разпределянето на определени задължения върху учреденото дружество с плана за преобразуване няма правните последици на заместване в дълг на преобразуващото се дружество по смисъла на чл. 102 ЗЗД, което продължава да отговаря за тях, а на настъпващо по силата на закона кумулативно встъпване в дълг по чл. 101 ЗЗД на новообразуваното вследствие на отделяне дружество с преобразуващото се такова. Съдът е посочил, че след вписване на преобразуването на 22.05.2013 г. преобразуващото се дружество „Карат – С“АД е запазило качеството си на страна по договорите и на длъжник по поетите с тях задължения като същевременно, със завършване фактическия състав на преобразуването, учреденото чрез отделяне дружество, „МТК Транс“ ЕООД е придобило всички вземания по двата договора, които са му разпределени с плана за преобразуване, за което не е необходим нито лиценз по чл. 6, ал. 1 от Закона за автомобилните превози, нито съгласие на възложителя по тях и което не противоречи на регламентираната в Наредба № 2/15.03.2002 г. процедура за избор на изпълнителя чрез конкурс, доколкото новообразуваното дружество не става страна по тях.
Въззивната инстанция е обсъдила, макар и преценен като неотносим към придобиването на вземанията, и доводът на жалбоподателя, че „МТК Транс“ЕООД не е притежавало лиценз за извършване на превоз на пътници, какъвто е придобило едва на 15.07.2013 г., като е приела същия за неправилен по съображения, че съгласно чл. 10, ал. 2 от Закона за автомобилните превози при преобразуване на превозвача правата му, произтичащи от лиценза за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Република България или от лиценза на Общността, преминават върху неговия правоприемник, който е задължен в срок до три месеца да подаде заявление до лицензиращия орган за отразяване на промяната в лиценза, ако са изпълнени изискванията на чл. 7, ал. 2 от същия закон.
С оглед оплакването на Столична община, че основанията за индексиране на размера на превозното възнаграждение са уговорени кумулативно, поради което и доколкото те не са били едновременно налице, процесните вземания не се дължат, апелативният състав се е позовал на текста на клаузата на чл. 5, ал. 1 от договорите като е приел е, че от трите споменати в чл.5, ал.3 от договорите основания: годишната инфлация за предходната година, обявена от НСИ (т. 1); увеличение на цените на горивата за една календарна година с повече от 30 % (т. 2); общо поскъпване на горивно-смазочните материали, гуми и резервни части, надвишаващо с 50 % стойностите за предходната календарна година (т. 3), действие има само първото, доколкото инфлационният индекс за предходната година, определен от НСИ, представлява корекционен коефициент, предназначен да приведе уговореното при сключване на договорите възнаграждение в съответствие с намалената покупателна способност на парите и неговият размер не подлежи на договаряне, а се определя по специална методология, въз основа на правомощията на института, които са му възложени със Закона за статистиката. Според съда, за актуализиране на превозното възнаграждение с индекса на инфлацията за предходната година не е необходимо сключването на допълнително споразумение за изменение на договора, по реда на чл. 43 от него, във връзка с чл. 20а, ал. 2 ЗЗД. Обсъждайки различното действие на посочените в ал. 3 на чл. 5 основания, въззивният състав е посочил, че от граматическото, логическо и телеологично тълкуване на клаузата на чл. 5, ал. 3 от договорите следва, че в нея са уговорени три самостоятелни основания, предвидени алтернативно, а не кумулативно, което с оглед заключението на вещото лице по извършената ССЕ обуславя доказаността на предявените искове по основание и по размер.
Въззивният съд е приел за основателни и исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Посочил е, че предвид срочния характер на задължението за заплащате на дължимото за всеки месец превозно възнаграждение – до 20-то число на следващия месец, съгласно чл. 5, ал. 2 от договорите, респ. на инфлационната надбавка като част от него, възложителят изпада в забава с изтичане на срока за изпълнение при условията на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД и дължи на превозвача обезщетение за мораторните вреди от неизпълнението в размер на законната лихва за времето на забавата. За неоснователен е приет доводът на жалбоподателя, че не е изпаднал в забава, а оттам – че не дължи мораторна лихва, поради направеното от него възражение за неизпълнен договор по смисъла на чл. 90, ал. 1 от ЗЗД, основано на неизпълнението на задълженията на превозвача по чл. 7 и чл. 8 от договорите. Според въззивната инстанция по това възражение ответникът следва да посочи конкретните задължения на ищеца, до изпълнението на които отлага изпълнението на собствените си задължения по договора, без да изпада в забава, което в случая жалбоподателят не е сторил. Апелативният състав е акцентирал, че предмет на предявените искове по чл. 266 ЗЗД във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е възнаграждението за действително извършения в изпълнение на договорите пробег, като с оглед уговорения в приложенията към договорите брой на курсовете на ден, интервали на движение, час на началния и на последния курс и дневен пробег по маршрута, следва да се приеме, че по естеството си задълженията на изпълнителя за обслужване на автобусните линии за превоз на пътници по утвърдена транспортна схема са такива, които следва да бъдат изпълнени непременно в уговореното време по смисъла на чл. 87, ал. 1 in fine ЗЗД, поради което неизпълнените през определен период курсове не могат да бъдат осъществени през друг период. Затова, според съда, възложителят не може да претендира реално изпълнение на неизпълнените курсове или на изпълнените такива при по-ограничен пробег през последващ период, което да бъде обезпечено с възражението му за неизпълнен договор по смисъла на чл. 90, ал. 1 от ЗЗД, като разновидност на правото на задържане. Въззивният състав е подчертал, че в случая, при допуснато частично неизпълнение, в полза на възложителя възниква единствено правото на уговорената в чл. 32 от договорите компенсаторна неустойка за неизвършен курс или по чл. 33 – за т. нар. „нередовен курс“, но не и право да търси реално изпълнение на тези задължения, като потестативно отлагателно условие, до чието настъпване да отложи изпълнението на собственото си задължение за заплащане на възнаграждението за действително извършените курсове.
На последно място, съдът е счел за неоснователен доводът на жалбоподателя, че до обявяването на инфлационния индекс не е бил в забава, поради което не дължи мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, приемайки, че измерител на инфлацията в Република България е индексът на потребителските цени – т. нар. индекс на „чистата ценова промяна“, който отразява общото относително изменение на цените на наблюдаваните стоки и услуги, като неговата стойност може да бъде изчислена с помощта на калкулатор на инфлацията, инсталиран на електронния сайт на НСИ.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въззивното решение не е вероятно недопустимо като основание за допускането му до касационно обжалване по чл. 280 ал. 2, предл. 2 ГПК. Както първата, така и въззивната инстанция, са постановили своите решения в рамките на предмета на спора, очертан в исковата и в допълнителната искова молба като са разгледали предявените от „МТК Транс“ ООД искове с правно основание чл. 79, ал.1 вр. с 266 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Не обуславя извод за недопустимост на въззивното решение твърдението, че с него е потвърдено недопустимо първоинстанционно решение, доколкото, съобразно изложеното в исковата молба, ищецът претендира сумите по предявените искове в качеството му на универсален правоприемник на изпълнителя по процесните договори „Карат – С“ АД, вследствие на преобразуването на това дружество чрез отделяне, докато съдилищата са уважили исковете, приемайки че ищецът е частен, а не универсален правоприемник на изпълнителя. И първата инстанция и въззивният съд са се произнесли в рамките на очертания в обстоятелствената част и петитума предмет на делото. С исковата молба ищецът е изложил фактите, от които черпи своята активна материалноправна легитимация, а именно – отделяне чрез учредяване на ново дружество по смисъла на чл. 262в, ал. 2 ТЗ. Касационният състав изцяло споделя становището на въззивната инстанция, обосновано и с цитираната практика на ВКС, че предмет на делото е спорното субективно материално право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Въпросът дали ищецът е правоприемник на „Карат – С“ АД, било то универсален или частен, е въпрос по съществото на спора в рамките на очертания от ищеца предмет на делото.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите на касатора под № 1 : „Когато в исковия процес едната от страните по делото твърди, че другата е в неизпълнение на свои задължения към нея, произтичащи от договор, представляващ основание на иска, следва ли страната, направила възражението, задължително да изложи обстоятелствата в подкрепа на твърденията за неизпълнение или е достатъчно да се твърди съществуването на подобно неизпълнение?“ и под № 2 : „Когато в исковия процес едната от страните по делото, твърди, че другата е в неизпълнение на свои задължения към нея, произтичащи от договор, представляващ основание на иска, коя страна носи доказателствената тежест да установи изпълнението на задължението?“. Въпросите не са обусловили решаващата воля на въззивния съд да приеме за неоснователно възражението на Столична община, че не е изпаднала в забава да плати на ищеца дължимото актуализирано възнаграждение поради реализирано право на задържане и следователно, че не дължи мораторна лихва. Въззивният състав е отразил, че за да може длъжникът да се ползва от правото на задържане по чл.90, ал. 1 ЗЗД е необходимо да посочи конкретните задължения на кредитора, до изпълнението на които отлага изпълнението на собствените си задължения, т.е. според съда правото на длъжника да забави своето изпълнение е обусловено от наличието на задължение на кредитора, което може да бъде изпълнено. В тази връзка решаващият аргумент на въззивния състав да приеме, че ответната община в случая не може да ползва от правото по чл. 90, ал. 1 ЗЗД е обстоятелството, че в настоящата хипотеза с оглед характера на дължимата от изпълнителя престация по чл. 7 и чл. 8 от договорите, кредиторът не би могъл реално до изпълни своето задължение да извърши определените пътнически курсове в уговореното време. В обжалваното решение е акцентирано, че за такъв вид неизпълнено задължение на кредитора – т.н. „нередовни курсове“, длъжникът може да претендира обезщетение за вреди, в случая – уговорената неустойка по чл.32 от договорите, което обаче не освобождава възложителя от задължението да заплати на изпълнителя в срок дължимото възнаграждение.
От изложеното следва, че въззивният съд не е приел, че доказването на изпълнението е в тежест на възложителя (в какъвто смисъл е въпрос №1), и че възложителят следва да изложи обстоятелства за неизпълнението на договора (в контекста на въпрос №1). Нито един от двата въпроса няма отношение към принципното виждане на съда за приложението на чл. 90 , ал.1 ЗЗД в случая, при който задължението на кредиторавече не може да бъде изпълнено, поради което въпросите не са значими по конкретното дело смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка неотносима към решаващите изводи на въззивния съд е и цитираната от касатора практика на ВКС, касаеща общото възражение на възложителя за неизпълнен договор, но не и възражението по чл. 90 , ал.1 ЗЗД.
Не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на атакуваното решение и въпросите под №3 : „Допустимо ли е по договор за обществен превоз на пътници с автобус, сключен след проведен конкурс по реда на Наредба № 2/15.03.2002 г. за условията и реда за утвърждаване на транспортните схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки автомобили, превозвачът да бъде заместен в правоотношението от друго дружество, образувано чрез отделяне от превозвача?“. и под № 4 : Допустимо ли е по договор за обществен превоз на пътници с автобус, сключен след проведен конкурс по реда на Наредба № 2/15.03.2002 г. за условията и реда за утвърждаване на транспортните схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки автомобили, превозвачът да бъде заместен в правоотношението, вследствие на преобразуване чрез отделяне, от друго дружество, което няма лиценз за извършване на превоз на пътници на територията на Република България или лиценз на Общността, какъвто изисква чл. 2 от Наредбата и чл. 6, ал. 1 от Закона за автомобилните превози?“. От една страна въпросите са пряко относими към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка от касационния състав в производството по чл. 288 ГПК. Но дори да се приеме, че въпросите са значими за конкретния правен спор, същите не биха могли да бъдат квалифицирани като въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въззивният състав е обосновал правната възможност за новоучреденото дружество чрез отделяне - „МТК Транс“ ООД, да бъде частен правоприемник на „Карат – С“ АД по процесните договори със Столична община с нормите на чл. 262в, ал. 2 вр. ал.1 ТЗ; чл. 263и, ал. 4 ТЗ и чл. 263л, ал. 1 ТЗ. Изводът на съда, че учреденото чрез отделяне дружество - „МТК Транс“ ЕООД е придобило всички вземания по двата договора, които са му разпределени с плана за преобразуване, за което не е необходим нито лиценз по чл. 6, ал. 1 от Закона за автомобилните превози, нито съгласие на възложителя по тях, и което не противоречи на регламентираната в Наредба № 2/15.03.2002 г. процедура за избор на изпълнителя чрез конкурс, не е обусловен от неяснота в законодателството или от противоречиво прилагане на конкретна правна норма, което да бъде основание за допускане на касационно производство по на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същото се отнася и за изразеното от съда становище, за възможността за периода от учредяването му на 22.05.2013 г. до придобиването на лиценз на 15.07.2013 г., отделеното дружество „МТК Транс“ ЕООД да извършва превозна дейност на пътници, на основание разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от Закона за автомобилните превози.
На последно място не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и с оглед поставения от касатора въпрос № 5 : Настъпва ли приемство в лиценза за извършване на превоз на пътници на територията на Република България в полза на правоприемника чрез отделяне, когато праводателят му запазва съществуването си?“. Въпросът не е значим за конкретния правен спор, нито е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. От една страна въззивният състав изрично е посочил, че възражението на ответната община, че „МТК Транс“ ЕООД не е притежавало лиценз за извършване на превоз на пътници към датата на вписване на новоучреденото дружество чрез отделяне, е неотносимо към придобиването на вземанията, които са предмет на исковите претенции. От друга страна, както бе посочено по-горе, въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от Закона за автомобилните превози, която не е неясна, и съгласно която при преобразуване на превозвача правата му, произтичащи от лиценза за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Република България или от лиценза на Общността, преминават върху неговия правоприемник, който е задължен в срок до три месеца да подаде заявление до лицензиращия орган за отразяване на промяната в лиценза, ако са изпълнени изискванията на чл. 7, ал. 2 от същия закон.
Не следва да се присъждат разноски в полза на „МТК Транс“ ООД за касационната инстанция, тъй като с отговора на касационната жалба не са представени доказателства за направени такива разноски от ответното по касация дружество.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10099 от 27.01.2021 г., постановено по в. т. д. № 1077/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с – в.
Определението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: