2 Р Е Ш Е Н И Е № 265 гр. София, 06 юли 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на четвърти май през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ МИНА ТОПУЗОВА при секретаря……….Даниела Околийска………и в присъствието на прокурора……….……Руско КАРАГОГОВ……..…изслуша докладваното от съдия……Топузова……… касационно дело № 687 по описа за 2012 г. Касационното производство е образувано по жалби на адв. Д. В. от АК Стара З. – защитник на подсъдимия Д. Д. Д. и на подсъдимия П. А. Д. срещу въззивно решение № 21 от 10.02.2012г., по внохд № 626/11г. на Апелативен съд Пловдив, НО – 2 с-в. Със същото решение била изменена постановената присъда № 369 от 07.11.2011г., по нохд № 648/11г. на Окръжен съд Стара Загора, като подсъдимият Д. бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.199, ал.1, т.4 във вр. с чл.198, ал.1 във вр с чл.29, ал.1, б. „а” и „б” във вр с чл.20, ал.2 и осъден за престъпление по чл. 215, ал.2, т.4, пр.2 във вр. с чл.29, ал.1 б.”а” и „б” от НК, а наложеното му наказание било намалено на три години и шест месеца лишаване от свобода. В останалата част присъдата била потвърдена. В жалбата на подсъдимия Д. се сочи касационно основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК, като се настоява наложеното му наказание да бъде намалено. Твърди се, че неправилно, в нарушение на чл.56 от НК, като отегчаващи отговорността обстоятелства са взети предвид и обстоятелствата от значение за определяне на правната квалификация, а не са били отчетени младата възраст, направените признания, проявената критичност, тежкото материално и семейно положение на подсъдимия. Същите доводи се развиват в представена пред касационната инстанция писмена защита. В жалбата на подсъдимия П. Д. се изразява несъгласие с признаването му за виновен, като се настоява за отмяна на присъдата и оправдаването му. В допълнение към касационната жалба се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Твърди се, че апелативният съд, в нарушение на чл.303 от НПК, е приел, че подсъдимият Д. е можел да предположи, че златния синджир, продаден му от подсъдимия Д. е придобит чрез престъпление. Изразява се и становище, че наложеното наказание е явно несправедливо. Алтернативно се предлага отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия Д.; връщане на делото за ново разглеждане или изменяване на присъдата с намаляване на наложеното наказание. Пред касационния съд жалбата се поддържа със същите аргументи и искане. Подсъдимият Д. представя писмено становище, в което настоява за намаляване на наложеното наказание или връщане на делото с оглед сключването на споразумение. Подсъдимият Д. представя писмено становище, в което излага доводи, че е бил осъден за престъпление, което не е фигурирало в обвинителния акт, което е ограничило правото му на защита. Алтернативно се настоява за връщане на делото на прокуратурата или оправдаване на подсъдимия. Представителят на ВКП счита, че решението на апелативния съд е законосъобразно, като липсват основания за отмяната или изменението му. Гражданският ищец С. К., редовно призована, не се явява и не се представлява. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 369 от 07.11.2011г., постановена по нохд № 648/11 г. по описа на Окръжен съд гр.Стара Загора, подсъдимият Д. Д. Д. бил признат за виновен в това, че на 18.06.2011 год. в [населено място] в съучастие с П. А. Д. като съизвършител, отнел чужди движими вещи - 1 бр. златен синджир, 18 карата, с тегло 16 грама на стойност 576.00 лева и 1 бр. златен синджир, 14 карата злато, с тегло 15 грама на стойност 540.00 лева, на обща стойност 1116.00 лева от владението на собственичката им С. Желязкова К. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл.198,ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 и чл.54 от НК му било наложено наказание от четири години и шест месеца „лишаване от свобода в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип, при първоначален строг режим. Със същата присъда подсъдимият П. А. Д. бил признат за виновен в това, че на 18.06.2011 год. в гр.Стара Загора в съучастие с Д. Д. Драгиев, като съизвършител, отнел чужди движими вещи - 1 бр. златен синджир, 18 карата, с тегло 16 грама на стойност 576.00 лева и 1 бр. златен синджир, 14 карата, с тегло 15 грама на стойност 540.00 лева, на обща стойност 1116.00 лева от владението на собственичката им С. Желязкова Клисурова, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и деянието е извършено в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. чл.199, ал.1, т.4 във вр. с чл.198, ал.1 във вр. с чл.29, ал.l, б. "а" и "б", вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 и чл.54 от НК му било наложено наказание от шест години „лишаване от свобода” в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип, при първоначален строг режим. На основание чл.59, ал.1 от НК било зачетено предварителното задържане на подсъдимия Д.. На основание чл.25, ал.1 и ал.4 във вр. с чл.23, ал.1 от НК било определено общо наказание на подсъдимия Д. Д. в размер на шест месеца „лишаване от свобода по нохд № 537/2011г. и НОХД № 377/2011г., двете по описа на Районен съд - Стара З.. Със същата присъда подсъдимите Д. и Д. били осъдени да заплатят солидарно в полза на С. Ж. К. сумата от 540 /петстотин и четиридесет/ лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъпното деяние, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.06.2011г. до окончателното й изплащане. С присъдата съдът се произнесъл по веществените доказателства и присъдил в тежест на подсъдимите разноските по делото. Така постановената присъда била обжалвана от двамата подсъдими пред Пловдивски апелативен съд, който със свое решение № 21 от 10.02.2012г., постановено по внохд № 626/11г. изменил присъдата, като: - признал подсъдимия Д. за виновен по чл.215, ал.2, т.4, пр.2 във вр. с чл.29, ал.1, б.”а” и „б” от НК, оправдал го по повдигнатото обвинение по чл.199, ал.1, т.4 и в частта относно съучастието с подсъдимия Д. и намалил размера на наложеното му наказание на три години и шест месеца „лишаване от свобода”; - оправдал подсъдимия Д. да е действал при съучастие с П. Д.; - изменил присъдата в гражданската част, като гражданският иск срещу П. Д. бил отхвърлен изцяло. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл.347, ал.1 от НПК, намери следното : По жалбата на подсъдимия Д. Д. В жалбата на подсъдимия Д. се релевира единствено довод за явна несправедливост на наложеното наказание. Не отговаря на действителното положение, че двете съдебни инстанции са допуснали нарушение на чл.56 от НК при определянето на наказанието. Подсъдимият Д. е бил признат за виновен по основния състав на чл.198, ал.1 от НК. Предходните му осъждания са взети предвид като отегчаващи отговорността обстоятелства, тъй като те нямат отношение към квалификацията на деянието. Като смекчаващи отговорността обстоятелства са били отчетени младата възраст, направеното признание, тежкото материално и социално положение. Правилно съдилищата са отчели в посока на утежняване на отговорността и начина на осъществяване на деянието – употребеният значителен интензитет на насилието, довел до причиняването на лека телесна повреда по чл.130, ал. 1 от НК – изгаряне роговицата на лявото око на пострадалата възрастна жена. С оглед изложеното липсват основания за допълнително смекчаване на наложеното на Д. наказание, поради което жалбата се явява неоснователна. По жалбата на подсъдимия П. Д. Тезата в писменото изложение за нарушаване на правото на защита на този подсъдим с приемането от страна на въззивния съд на правна квалификация за по - леко наказуемо престъпление не може да бъде споделена. Както пред първоинстанционния съд, така и пред въззивната инстанция, предмет на обвинението са били едни и същи факти, по които подсъдимият е имал правото и възможността да се защитава. Описаните в обвинителния акт фактически обстоятелства са приети за установени и в мотивите на въззивното решение с изключение на това, подсъдимият Д. да е действал в съучастие с подсъдимия Д. при осъществяване на инкриминираното престъпление, което е дало и основание за промяна в правната квалификация. С прилагането на закон за по - леко наказуемо престъпление в рамките на фактите по обвинението, не са били нарушени правата на подсъдимия Д. и в частност на правото му на защита. Изменението на присъдата с прилагането на закон за по - леко наказуемо престъпление е изцяло в рамките на правомощията на въззивния съд по чл.337, ал.1, т.2 от НПК. Оплакването за допуснато процесуално нарушение от въззивната инстанция при оценката на доказателствения материал също е неоснователно. В обясненията пред първоинстанционния съд и двамата подсъдими са дали взаимно кореспондиращи сведения, че Д. е поискал пари на заем от Д. при срещата им пред хотел „Ефир”, който заем последният е отказал. Изготвената техническа експертиза върху видеозапис от охранителна камера показва преминаването на пострадалата покрай подсъдимите и това, че двамата са тръгнали след нея, като подсъдимият Д. останал при прохода в междублоковото пространство, а Д. последвал жената. Отразено е и бягството на Д. след деянието. Фактът на продажбата на златния синджир, принадлежащ на К., от Д. на Д. и последващото препродаване на вещта на св.Л. е безспорно установен както от обясненията на подсъдимия Д., така и от показанията на св. Л., от протокола за доброволно предаване и разпознаването на вещта от св. К.. Изводът на въззивния съд, че подсъдимият Д. е предполагал, че инкриминираната вещ е придобита от подсъдимия Д. чрез престъпление се основава на събраните по делото доказателства и не противоречи на формалната логика. На подсъдимия Д. е било известно, че Д. не разполага с пари и златни вещи, видял е проследяването на пострадалата, бягството на Д. след деянието, след което е възприел и появяването на Д. със златен синджир и желанието на последния да се освободи от вещта на ниска цена. На последно място неоснователна се явява и претенцията за явна несправедливост на наказанието. Апелативният съд е преценил наличието на квалифициращо обстоятелство на осъщественото от Д. деяние по чл.215 от НК – опасен рецидив, като е приложил правилно закона, приемайки, че е налице престъпление по чл.215, ал.2, т.4 от НК във вр. с чл.29, ал.1, б.”а” и „б” от НК. Наказанието за това престъпление е определено над минимума, като са взети предвид като отегчаващо обстоятелство предходните осъждания на Д., невлияещи върху правната квалификация, а като смекчаващи – младата възраст, трудова заетост и семейно положение. Преценката на тези обстоятелства налага извод, че наложеното на подсъдимия наказание не е явно несправедливо, тъй като не е налице несъответствие между наказанието и извършеното престъпление. С оглед изложеното жалбата на подсъдимия П. Д. е неоснователна. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 21 от 10.02.2012 г., по внохд № 626/11г. на Пловдивски апелативен съд, НО – 2 с-в. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.