Р Е Ш Е Н И Е № 117 София, 20.09.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ търговско отделение, в съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при секретаря Лилия Златкова в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело N 1254/2011 година Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище [населено място] срещу решение № 1262 от 15.07.2011 г. по гр.д.№ 1028/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 15.11.2010 г. по гр.д.№ 2372/2009 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-7 състав, постановено с участието на Министерство на икономиката и енергетиката и на Агенцията за приватизация като трети лица-помагачи на държавата . С последното е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите обективно съединените искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата 10 587.36 щ. долара, представляваща недължимо платена цена по приватизационен договор за продажба на дялове от капитала на [фирма] и с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 17 976.72 щ.долара. В касационната жалба се излагат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения и за постановяване на решението в нарушение на материалния закон, поради което се иска обезсилването му като недопустимо и евентуално като неправилно. Касаторът поддържа, че по процесуалноправния въпрос относно правната квалификация на исковете и за рамките, определящи въведения с исковата молба предмет въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика - ППВС № 1/85 г., ППВС № 1/79 г. ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, и ТР № 1/2001 г. на ОСГК. Ответната страна по касация Държавата, представлявана от министъра на финансите поддържа в писмения си отговор, че касационната жалба е неоснователна, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Претендира разноски по делото. Третите лица - Министерство на икономиката и енергетиката и Агенция за приватизация и следприватизационен контрол не са изразили становище по касационната жалба. С определение № 37 от 25.01.2012 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид инвокираните доводи от касатора във връзка с наведените оплаквания и провери допустимостта и правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 и сл.ГПК приема следното: Производството по делото е образувано по иск на касатора срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите за сумата 10 587.36 щ. долара, претендирана като недължимо платена цена на 1 918 дружествени дяла по приватизационен договор от 1999 г., сключен с Министъра на промишлеността за продажба на 85% от капитала на [фирма], но не прехвърлени й от държавата, които към този момент са били собственост на трето лице „Метал Х.”, съединен с иск за сумата 17 976.72 щ.долара, представляваща разликата между първоначално договорената с продавача по приватизационния договор и действително платената от ищеца цена на това трето лице за закупуването на процесните 1 918 дяла, придобиването на които съставлявало условие за вписването му от регистърния съд като притежател на продадените му по договора 85% дружествени дяла. Първоинстанционният съд отхвърлил квалифицираните по чл.55, ал.1 и чл.49 ЗЗД обективно съединени искове по съображения, че Агенцията за приватизация, а не държавата е материалноправно легитимирана да отговаря по тях. Въззивният съд потвърдил решението, но не по съображенията на СГС, като изложил, че Агенцията за приватизация се легитимира като страна след обнародването в ДВ от 16.11.2009 г., т.е. след предявяване на исковете и след постановяване на решението. Прието е, че в исковата молба липсват твърдения, че част от цената е платена на отпаднало основание – развален приватизационен договор, нито твърдения за неосъществено основание. Към датата на приватизационната продажба Държавата не е притежавала част от дружествените дялове на приватизираното дружество, но сделката за продажба на чуждо имущество не е нищожна, поради което счел, че не е налице нито една от визираните в чл.55, ал.1 ЗЗД хипотези, при които за държавата би възникнало задължение за връщане на заплатената от ищеца по приватизационния договор цена на процесните 1 918 дружествени дяла. Въззивният съд споделил направеният с обжалваното решение извод, че вторият иск черпи основанието си в чл.49 ЗЗД и следователно СГС е разгледал иска на заявеното основание, но приел, че същият е неоснователен поради наличието на договорна връзка между страните. Изложени са освен това съображения, че същият е и недоказан, тъй като ищецът не е доказал увреждащото го плащане, тъй като не е представил доказателства за плащането на цената към [фирма] за закупените дружествени дялове, и то на цена, по-висока от договорената по приватизационния договор. Решението е постановено в нарушение на закона и процесуалните правила, което от своя страна е довело и до допусната от съда грешка при формиране на вътрешното му убеждение. Съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца. Последният е задължен да изложи фактите, на които основава правото си, като правната квалификация се дава от съда, въз основа на така изложените фактически обстоятелства и формулирания петитум. Видно от исковата молба касаторът е очертал спорното право, като е посочил правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, и по този начин е определил предмета на делото. В случая първият от предявените искове е за връщане на сумата 10 587.36 щатски долара, която е част от платената цена по сделка, по която не е получил пълно изпълнение. Несъмнено ищецът не основава претенцията си за връщането й на първоначална липса на основание, нито на неосъществено основание, както правилно е прието с обжалваното решение. Направеният извод обаче, че след като сделката за продажба на чуждо имущество не е нищожна, то отсъства и третият от фактическите състави на чл.55, ал.1 ЗЗД, при наличието на които за държавата би възникнало задължение за връщане на заплатената от ищеца по приватизационния договор цена на процесните 1 918 дружествени дяла, е незаконосъобразен. Вярно е, че по системата на ЗЗД, продажбата на чужда вещ не е нищожна, но купувачът може да развали продажбата по реда на чл. 87 от с.з. Според чл. 190 от ЗЗД, ако част от продадената вещ принадлежи на трето лице или вещта е обременена с права на трето лице, купувачът може да поиска разваляне на продажбата по съдебен ред и обезщетение по чл. 189 от с. з., освен когато според обстоятелствата трябва да се приеме, че той не би сключил договора, ако знаеше това. Несъмнено, дружествените дялове нямат характеристиката на „вещ” по смисъла на цитираните разпоредби на ЗЗД, но установените с тях правила се прилагат и при пълно или частично неизпълнение на договор за продажба на дружествени дялове, който няма спор в доктрината и в съдебната практика, че е с транслативен ефект, но с разликата, че при наличие на предпоставките по чл. 87 ЗЗД развалянето изцяло или на част от договора се извършва извънсъдебно, което може да се реализира и с исковата молба, с която се претендират последиците от ретроактивното действие на изявлението. По изложените съображения настоящият състав приема, че първият от предявените искове следва да се квалифицира като такъв по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Установено е по делото, че в изпълнение на сключения на 18.06.1999 г. договор с Министъра на промишлеността в качеството му на орган по чл.3 ЗППДОбП с предмет прехвърляне в собственост на ищеца на 16 309 дружествени дяла, представляващи 85% от капитала на [фирма], последният заплатил изцяло цената по приватизационната сделка в размер на 90 000 щ.д. или по 5.52 щ.д. за всеки закупен дружествен дял. Безспорно е по делото освен това, че към датата на сключване на договора държавата не е притежавала 1 918 от дружествените дялове от капитала на приватизираното дружество, а същите са били собственост на [фирма], както и че поради отказа на регистърния съд да впише прехвърлянето на дяловете в полза на ищцовото дружество, с договор от 19.10.2007 г. същото придобило от [фирма] липсващите дялове чрез продажбата общо на 4 797 дружествени дяла от капитала на [фирма]. Договорът за продажба на дружествени дялове е двустранен, консенсуален договор, който подлежи на вписване в ТР - чл. 129, ал.2 ТЗ. Вписването в Търговския регистър има декларативно и доказателствено значение и представлява официално удостоверяване, че известно подлежащо на вписване обстоятелство съществува. Ефектът на вписването продължава до неговото заличаване чрез предвидения специален способ - установителен иск по реда на чл.431, ал.2 ГПК (отм.), действащ към релевантния за спора момент. По този начин публично-правният интерес, свързан с вписванията, е ясно изразен. Обстоятелството, че процесния договор не само не е вписан, но с влязло в сила решение по гр.д.№ 2472/2002 г. на ВКС, V г.о. е потвърден отказа на регистърния съд да впише заявеното от ищеца прехвърляне на процесните дружествени дялове налага извод, че с разпоредителната сделка на ответника са прехвърлени права върху дружествени дялове, които държавата не е притежавала, поради което за ищеца е възникнало потестативното право да развали сделката в посочената й част. Претендирайки връщане на платената цена на 1 918 дружествени дяла поради неоснователното й получаване от Държавата, като се позовава на неосъщественото им прехвърляне в негова собственост, ищецът всъщност имплицитно с исковата молба въвежда и волеизявлението си за разваляне на процесния договор в посочената му част. Изложеното позволява да се приеме, че в случая са налице предпоставките на чл. 55, ал. 1,пр. 3 ЗЗД във вр. с чл.87 ЗЗД - ищецът е доказал както осъщественото от него плащане по договора, така и отпадане с обратна сила на договорната връзка между страните за продажбата на 1 918 дружествени дяла, а ответникът не е установил с допустимите от ГПК доказателствени средства, че основанието за получаване и задържане на извършената в негова полза престация съществува към релевантния за спора момент. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно решение като неправилно по първия от обективно съединените искове следва изцяло да бъде отменено. Доколкото в случая не е необходимо повтаряне на извършените от въззивния съд съдопроизводствени действия, нито извършване на нови такива по делото, то на основание чл. 293, ал. 1 и сл. ГПК възникналият между страните правен спор следва да бъде решен по същество, като заявената искова претенция, основана на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД следва да бъде уважена за сумата 10 585.36 щатски долара (формирана от стойността на 1 918 дружествени дяла с цена по 5.52 щ.д. за всеки от тях), ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на исковата молба - 18.03.2009 г. до окончателното и изплащане. ІІ. Въззивното решение в частта, с което е отхвърлен предявения от кастора иск за претърпените от него вреди в размер на сумата 17 976.72 щ.д. следва да бъде обезсилено като недопустимо. Недопустимо е решението, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск. Спорното право се определя от ищеца с основанието и петитума на иска, а то се индивидуализира чрез посочване от ищеца на правопроизводящия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото. Несъответствието между заявеното с исковата молба право и правото, на което е дадена защита с решението, представлява произнасяне по непредявен иск. По конкретното дело такова несъответствие е налице по отношение на втория иск. При наличието на валиден договор отговорността на страните по него може да бъде само на договорно основание. Като се е произнесъл по иска с правно основание чл.49 ЗЗД, а не по предявения такъв по чл.82, ал.1 във вр. с чл.79 ЗЗД, въззивният съд е постановил недопустимо решение, каквото е и потвърденото от него. Ето защо и на основание чл.270, ал.3 ГПК същите следва да бъдат обезсилени в посочената им част, а делото върнато на Софийски градски съд за произнасяне по иска на заявеното от ищеца основание. На основание чл.78, ал.1 ГПК на касатора следва да се присъдят разноски в размер на 850.98 лв. съобразно представения списък по чл.80 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 1262 от 15.07.2011 г. по гр.д.№ 1028/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 15.11.2010 г. по гр.д.№ 2372/2009 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-7 състав за отхвърляне на предявения от [фирма] иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата 10 587.36 щатски долара и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на финансите да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място] на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД сумата 10 587.36 /десет хиляди, петстотин осемдесет и седем щатски долара и тридесет и седем цента/ щатски долара, представляваща недължимо платена цена на 1 918 дружествени дяла от прехвърлените му 16 309 с приватизационен договор от 18.06.1999 г. дялове от капитала на [фирма], както и разноски по делото в размер на 850.98 лв. ОБЕЗСИЛВА решение № 1262 от 15.07.2011 г. по гр.д.№ 1028/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено потвърдено решение от 15.11.2010 г. по гр.д.№ 2372/2009 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-7 състав за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите иск с правно основание чл.49 ЗЗД 17 976.62 щ.д. ВРЪЩА делото в тази му част за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: