1 Р Е Ш Е Н И Е № 233 гр. София, 22.01.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 914 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по по касационна жалба на ищеца Т. ихраджат креди банкасъ А. Ш. /Тюрк ексимбанк/, Турция, А. чрез процесуален представител адв. П. В. П. и касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Й. срещу решение № 233 от 09.05.2011г. по т. дело № 1255/2010г. на Пловдивски апелативен съд, 2 състав. Ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 123 от 06.10.2010г. по т. дело № 11/2010г. на Хасковски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от него срещу [фирма], [населено място] иск за разликата над 25 414.45 щ. д. до 76 624.96 щ. д. Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон – разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи, че въззивният съд не е взел предвид всички правнорелевантни факти, базирал се е само на представените от ответника банкови бордера, не се е съобразил със счетоводните експертизи, нито е отчел, че сумите по фактури № 782328/2008г., № 782537/2008г. и № 782650/2008г. са платени с представените банкови бордера. Касаторът – ищец моли решението в отхвърлителната част да бъде отменено, искът да бъде уважен в пълния му предявен размер и претендира присъждане на направените разноски. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба на ищеца и поддържа, че решението в отхвърлителната част е правилно, тъй като възраженията на ответника по иска са интерпретирани правилно и решени в съответствие с представените доказателства. Ответникът обжалва решението на въззивната инстанция в частта, с която след частична отмяна на решението на Хасковски окръжен съд [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на Т. ихраджат креди банкасъ А. Ш. /Тюрк ексимбанк/, Турция, А. в качеството му на цесионер на Пластик Санаи Ве Тиджарет Л. Ш., Турция сумата 25 414.45 щ. д., представляваща остатък от цената на доставена стока по 8 бр. фактури, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.01.2010г. до окончателното й изплащане, както и 2 171 лв. – разноски. Касаторът – ответник прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи, че въззивният съд не е установил служебно приложимото материално право съгласно чл. 43, ал. 1 КМЧП, не е установил съдържанието на турския закон, приложим относно валидността и законосъобразността на извършеното прехвърляне на вземане, нито е изложил мотиви относно валидността и законосъобразността на прехвърлянето на процесното вземане, относно това как и кога това прехвърляне е съобщено на ответника. Поддържа становище, че съдебният състав неправилно е приел, че има редовно извършено прехвърляне и че ищецът се легитимира като носител на материалното право да получи стойността на доставените стоки, като не е отчел, че не е представен договор, който да урежда отношенията между първоначалния кредитор и ищеца, както и липсата на доказателства, че прехвърленото вземане е прието от лица, имащи представителна власт за банката. Касаторът – ответник моли въззивният съд да отмени решението в осъдителната част, да отхвърли изцяло предявения иск и претендира присъждане на разноски. Ищецът оспорва касационната жалба на ответника и поддържа становище, че решението в отхвърлителната му част е правилно. С определение № 547 от 16.07.2012г. по настоящото т. дело № 914/2011г. на ВКС, ТК, Второ отделение въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по посочения от касатора – ищец материалноправен въпрос относно поредността на погасяване на еднородни парични задължения, когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, уредена в чл. 76, ал. 1 ЗЗД /по касационната жалба на ищеца/ и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по посочения от касатора – ответник процесуалноправен въпрос относно задължението на съда и правомощията на страните в процеса за установяване съдържанието на чуждото право във връзка с приложимия материален закон към спорното правоотношение /по касационната жалба на ответника/. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди инвокираните от страните доводи и провери правилността на въззивното решение, приема следното: Въззивният съд е приел, че за периода от 17.07.2008г. до 18.12.2008г. ответникът е направил 6 заявки до Т. Пластик Санаи Ве Ш., Турция за доставка на описаните в тях стоки, стоките са получени от ответника, доставчикът е издал за стоките 8 бр. фактури на стойност общо 77 764.45 щ. д., въз основа на които стоките са били декларирани пред турската митница, и доставчикът е прехвърлил вземането си в размер на 76 642.96 щ. д. на ищеца, за което купувачът бил уведомен. Представените от ответника копия на фактурите с цени в евро общо на стойност 31 003.57 евро не са кредитирани от въззивния съд поради непредставянето им в оригинал от ответната страна въпреки задължаването й във въззивното производство. Поради това, че ищецът е представил оригиналите на приложените към исковата молба 8 бр. фактури, решаващият съдебен състав е направил извод, че стойността на доставената стока е по представените от ищеца 8 бр. фактури в размер общо 77 764.45 щ. д., от която сума ответникът е платил 52 350 щ. д. /на 22.08.2008г., 13.10.2008г., 27.10.2008г. и 15.12.2008г./ и е останала непогасена част в размер 25 414.45 щ. д. Възражението на ищеца, че в банковите бордера не е посочено основанието за плащане, е прието за неоснователно поради това, че по делото е установено, че времето на заявките, доставките и извършеното плащане съвпадат и е отразено, че плащането е в щатски долари. Решаващият съдебен състав е приел, че се касае до търговска продажба съгласно чл. 318 ТЗ, цената се определя от страните при сключване на договора и вземането на доставчика към продавача може да бъде прехвърлено на банката съгласно чл. 99 ЗЗД. По релевантните правни въпроси: По материалноправния въпрос относно поредността на погасяване на еднородни парични задължения, когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, уредена в чл. 76, ал. 1 ЗЗД, е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 111/27.10.2009г. по т. дело № 296/2009г. на ВКС, ТК, I о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, както и множество решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, съгласно която основанието, на което е извършено едно плащане е от съществено значение в отношенията между длъжника и кредитора, като меродавна за това е волята на платеца. В хипотезата на няколко еднородни задължения, когато изпълнението не е достатъчно да погаси всички, длъжникът има право да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, се погасява най-обременителното за него задължение, а при няколко еднакво обременителни задължения, се погасява най-старото, като при едновременно възникнали задължения същите се погасяват съразмерно. Като не е съобразил, че между чуждестранния съконтрахент и ответното дружество е имало преди процесните и други доставки и не е съпоставил задълженията с извършените плащания, въззивният съд е решил горепосочения релевантен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, тълкувана в горепосочения смисъл, може да намери приложение в хипотезата, ако приложимото материално право към възникналото правоотношение по търговска продажба между регистрираното в Турция дружество - продавач и регистрираното в България ответно дружество – купувач е българският закон. Когато претендираните права произтичат от частноправни отношения с международен елемент, т. е. от отношения между независими и равнопоставени субекти, свързани с две или повече държави, международният характер на частното правоотношение обуславя прилагането на нормите на международното частно право на правоприлагащия орган. Българският законодател е възприел два метода за регулиране на частноправните отношения с международен елемент: 1/ пряк метод на уредба, чрез създаване на специални, преки норми за отношението в съответствие с неговата специфика; 2/ непряк, стълкновителен метод на уредба, чрез създаване на стълкновителни норми. Приложимото право към договори с международен елемент е уредено в глава Х от КМЧП, като съгласно чл. 3 КМЧП разпоредбите на КМЧП не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Република България или в друг закон. Следователно при проверка относно приложимото материално право към възникналото правоотношение по търговска продажба между продавач – търговско дружество, регистрирано, с главно управление и основно място на дейност в Турция, и купувач – търговско дружество, регистрирано, с главно управление и основно място на дейност в България, трябва да се прецени налице ли са двустранни или многостранни международни конвенции /договори/, които го уреждат, има ли специални закони и ако такива не съществуват, приложимото право трябва да се определи съобразно разпоредбите на КМЧП. Основният източник на норми, уреждащи договора за продажба на стоки с международен елемент, е Конвенцията на О. за международна продажба на стоки /В. конвенция/ от 1980г., представляваща междудържавен договор, регламентиращ частноправна материя. Република България е ратифицирала В. конвенция на 09.07.1990г. и същата е влязла в сила на 01.08.1991г. Република Турция се е присъединила към конвенцията на 07.07.2010г. За прякото приложение на В. конвенция е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ страните по договора за продажба да са с място на стопанска дейност в различни договарящи държави; 2/ конкретният договор за продажба да попада в обсега на В. конвенция, т. е. да не е от категорията на изрично изключените продажби; 3/ страните по договора за продажба да не са изключили изрично или мълчаливо приложението на конвенцията. Поради това, че правоотношенията по процесните покупко-продажби са възникнали през 2008г. – 2009г., когато Република Турция не е била страна по В. конвенция, не е налице една от необходимите предпоставки за пряко приложение на Конвенцията на О. за международна продажба на стоки в настоящия случай – чл. 1, ал. 1, б. „а”. Сключеният между Република Турция и Република България договор за правна помощ по граждански и наказателни дела /ДВ, бр. 20 от 09.03.1976г./ не съдържа материалноправни норми, регламентиращи международна продажба на стоки. Следващият подход при определяне на приложимото право към договори с международен елемент е чрез стълкновителните норми на международното частно право на компетентния съд. В КМЧП българският законодател е възприел като основна привръзка към приложимото право за уреждане на договорните отношения субективният принцип, изразяващ се в автономия на волята /lex voluntatis/ - чл. 93 КМЧП. Изборът на приложимо право може да бъде изричен или мълчалив. Мълчаливият избор трябва да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата, при които се развива договорното отношение. Когато страните не са осъществили правото си на избор, или последният е недействителен, приложимото право се определя въз основа обективни стълкновителни критерии, обективни привръзки съгласно чл. 94 КМЧП. Посочената разпоредба предвижда, че когато страните по договора не са избрали приложимото право, договорът се подчинява на правото на държавата, с която е най-тясно свързан /ал. 1/. Определянето на привръзката на стълкновителната норма се преценява с оглед на всички обстоятелства на конкретния случай, като е създадена и оборима презумпция за най-тясна връзка - предполага се, че най-тясна е връзката с държавата, в която страната, дължаща характерната престация, е имала своето обичайно местопребиваване или главно управление към момента на неговото сключване /чл. 94, ал. 2 КМЧП/. В договора за продажба най-характерно е изпълнението на непаричната престация, т. е. изпълнение на задължението на продавача да прехвърли собствеността на продадената вещ, да предаде вещта, да носи отговорност при заявени претенции от трети лица и при евикция, да отстрани недостатъците на вещта, да плати обезщетение при неизпълнение или лошо изпълнение и други. Престацията на купувача се изразява в плащане на уговорената цена и заплащане на обезщетение при неизпълнение или изпълнение със забава. Поради това, че характерната престация при договор за продажба на стока е тази на продавача, приложимото материално право е правото на държавата, в която продавачът е имал своето обичайно местопребиваване или главно управление към момента на сключване на договора /lex venditoris/. Становището, че за двустранните и възмездни договори, при които се разменя вещ или услуга срещу пари, характерната престация прави лицето, което дължи вещта или услугата, като при договора за продажба това е продавачът, се възприема и от правната теория. Ако се окаже, че посоченото правило е явно неподходящо поради наличието на други обстоятелства, които се отнасят в полза на друго право, или когато обичайното местопребиваване, съответно главното управление или основното място на дейност на длъжника на характерната престация не може да бъде установено, съдът трябва да се позове на дерогиращата норма на чл. 94, ал. 8 КМЧП и да приложи правопорядъка, който е в по-тясна връзка с правоотношението. Преценен съобразно горепосочените правила, предвид липсата на изричен или мълчалив избор на приложимото право, процесният договор и предявеният иск са най-тясно свързани с правото на Република Турция като държава, на чиято територия се намира управлението и мястото на дейност на продавача. По отношение на договора за цесия, сключен между търговско дружество с управление и място на дейност в Турция като цедент и банка с управление и място на дейност в Турция като цесионер, отношенията между кредитора, прехвърлил вземането си за цената на стока по договор за продажба с международен елемент, и новия кредитор се уреждат от правото, което според разпоредбите на глава X от КМЧП се прилага към договора за прехвърляне на вземането /чл. 100, ал. 1 КМЧП/. Ако има избрано право, то урежда отношенията между цедента и цесионера. При липса на избрано право, договорът за цесия се урежда от обективните норми, а именно договорът се подчинява на правото на държавата, с която е най-тясно свързан, т. е. правото на държавата, в която страната, дължаща характерната престация, е имала своето обичайно местопребиваване или главно управление към момента на неговото сключване. Характерната престация е тази на лицето, което прехвърля вземането, цедента. В конкретния случай, предвид липсата на избор, приложимото право в отношенията между цедента /продавача/ и цесионера /ищеца/ е правото на Република Турция. Последиците от цесията за длъжника се уреждат от правото, приложимо към прехвърленото вземане. Съгласно чл. 100, ал. 2 КМЧП правото, което се прилага към прехвърленото вземане, урежда неговата прехвърляемост, отношението между новия кредитор /цесионера/ и длъжника, условията, при които прехвърлянето може да се противопостави на длъжника, и освобождаващото действие на изпълнението от длъжника. Приложимото към цедираното вземане право може да е различно от това, което урежда отношенията между цедента и цесионера. В настоящия случай приложимото право към договора за продажба и приложимото право към договора за цесия съвпадат – приложение намира правото на Република Турция. Като е приложил разпоредбата на чл. 99 ЗЗД по отношение на договора за цесия, сключен между ищеца Т. ихраджат креди банкасъ А. Ш. /Тюрк ексимбанк/, Турция, А. /цесионер/ и продавача Пластик Санаи Ве Тиджарет Л. Ш., Турция /цедент/, и относно действието му и последиците спрямо длъжника, въззивният съд е нарушил материалния закон. По процесуалноправния въпрос на касатора – ответник относно задължението на съда и правомощията на страните в процеса за установяване съдържанието на чуждото право: Съгласно чл. 43, ал. 1 КМЧП съдът е длъжен да установи служебно /ex officio/ съдържанието на приложимото чуждо право, относимите към изяснената фактическа обстановка чужди правни норми. В изпълнение на задължението си съдебният състав може да използва различни начини: 1/ да използва способите, предвидени в международни многостранни или двустранни договори; 2/ да изиска информация от Министерство на правосъдието или друг орган, напр. Министерство на външните работи; 3/ да ползва становища на експерти, правни мнения и становища на специализирани институти, които разработват проблеми на чуждото или сравнителното право; 4/ ползване на различни форми на съдействие от страните, включително чрез представяне на целия закон или съответната приложима част от него от страните; 5/ ползване на информация от различни официални справочници, правноинформационни системи и други подходящи начини. Информация относно законодателство и конкретното приложимо право в гражданската и търговската област може да бъде получена от Република Турция чрез способите, предвидени в Договора за правна помощ по граждански и наказателни дела между Република България и Република Турция или Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави. Разпоредбата на чл. 4 от Договора за правна помощ урежда предоставянето на информация относно законодателството на съответната страна при поискване от Министерствата на правосъдието на двете договарящи държави. Съгласно чл. 1, § 1 от Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави договарящите страни се задължават в съответствие с разпоредбите на конвенцията да се снабдяват с информация по тяхното право и съдопроизводство в гражданската и търговската област, както и по тяхната съдебна организация. Право на решаващия съд е да избере дали да ползва по-опростените способи на Договора за правна помощ между двете държави или процедурата, предвидена в Европейската конвенция за обмен на правна информация. Разпоредбите на чл. 43, ал. 2 и ал. 3 КМЧП предвиждат възможност страните по спора да представят документи, установяващи съдържанието на разпоредби на чуждото право, на които те основават своите искания или възражения, или по друг начин да окажат съдействие на съда, както и съдът може да задължи страните да съдействат при установяване съдържанието на чуждото право. В конкретния случай въззивният съд не е процедирал по предвидените в КМЧП начини и не е използвал способите, предвидени в Договора за правна помощ по граждански и наказателни дела между Република България и Република Турция и Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави. По правилността на решението: При така дадените отговори на релевантните за спора процесуалноправни и материалноправни въпроси, от правна страна се налагат следните изводи по правилността на обжалваното решение: Неприлагането на относимите чужди материалноправни норми на турското право по отношение на договора за продажба и договора за цесия е основание за обжалване на въззивното решение съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 2 КМЧП като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон. Неизпълнението на задължението на съда да установи служебно съдържанието на чуждото право съгласно чл. 43 КМЧП представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обуславя извод за неправилност на въззивното решение. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение на Пловдивски апелативен съд следва да бъде отменено като неправилно поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и делото да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане въззивният съд следва да установи съдържанието на чуждото материално право съгласно способите, предвидени в КМЧП, респективно в Договора за правна помощ по граждански и наказателни дела между Република България и Република Турция или Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави. С оглед изхода на делото разноски за касационното производство към настоящия момент не се присъждат, а същите трябва да бъдат съобразени от въззивния съд при решаване на спора по същество. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 233 от 09.05.2011г. по т. дело № 1255/2010г. на Пловдивски апелативен съд, 2 състав. ВРЪЩА делото на Пловдивски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.