8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 161
гр.София, 24.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в открито заседание на седми декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
при участието на секретар Ина Андонова като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 850 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Браверс“ ЕООД /н./ срещу решение № 267/17.09.2019 г. по в. т. д. № 540/2019 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 419/12.07.2019 г. по т. д. № 578/2014 г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която на основание чл. 710 ТЗ дружеството е обявено в несъстоятелност, постановено е прекратяване дейността на предприятието му, наложена е обща възбрана и запор върху имуществото му, прекратени са правомощията на органите му, то е лишено от право да управлява и се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността, постановено е започване на осребряване на това имущество и неговото разпределение.
В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Заявяват се съображения, че на дружеството, като вносител на план за оздравяване, не е дадена възможност да участва надлежно в процеса, както и това, че съдът не е допуснал до разглеждане предложения от него план по съображения, които ТЗ предоставя на преценка от кредиторите, а не от съда. Излагат се и доводи относно нередовно връчване на съобщението за разпореждане № 5076/14.06.2019 г., с което е върната жалба срещу определение № 524/07.03.2019 г. за недопускане до разглеждане на предложения от длъжника „Браверс“ ЕООД /н./ оздравителен план. Това съобщение според касатора е следвало да бъде връчено на участвалия в предходни производства процесуален представител на дружеството.
От касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК.
От ответника по касация „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е депозиран отговор, с който касационната жалба се оспорва. Навеждат се аргументи относно нейната неоснователност. Възраженията на касатора за нередовно връчване на съобщението, че с разпореждане № 5076/14.06.2019 г. е върната жалба срещу определение от № 524/07.03.2019 г., са счетени от ответника за изцяло несъстоятелни, тъй като тази жалба е подадена лично от управителя на дружеството Н. Б., а не от адвокат. Ето защо, за съда не е имало задължение да уведомява дружеството за своето разпореждане чрез адвокат К. Ц.. Излагат се доводи, че Апелативен съд Пловдив е постановил обжалваното от „Браверс“ ЕООД /н./ решение при спазване изискванията на чл. 698 ТЗ. Отделно се сочи, че липсата на средства за издръжка на производството по несъстоятелност е в пълна несъвместимост с процедура по оздравяване на предприятието, за развитие на която настоява длъжникът – касатор в настоящото производство Претендира се присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание процесуалният представител на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД поддържа заявеното в отговора на касационната жалба. Счита, че решението на Апелативен съд Пловдив е правилно и следва да бъде потвърдено.
С определение № 509/01.10.2020 г. при преценено наличие на основанието за директен достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. II ГПК е допуснато касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд Пловдив решение № 267/17.09.2019 г. по в. т. д. № 540/2019 г. в неговата цялост
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение съобразно правомощията си по чл. 290 ГПК намира следното :
С обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив е преценено, че предложеният от длъжника оздравителен план не е допуснат до разглеждане от съда по несъстоятелността с акт, който е стабилизиран. Жалбата срещу него е върната като нередовна с влязло в сила разпореждане. При тези данни от въззивния съд е направен извод, че са налице предпоставките, предвидени в чл. 710 ТЗ, за обявяване на длъжника в несъстоятелност. Доводите, изложени във въззивната жалба, са счетени за ирелевантни, тъй като са от значение единствено в производство по частна жалба срещу разпореждане за връщане на жалба срещу определение по чл. 701 ТЗ. Такава частна жалба нито е установено от съда да е депозирана от жалбоподателя, нито се твърди от дружеството да е подадена. В мотивите на решението е посочено, че възраженията на длъжника не визират нарушения, свързани с производството по чл. 710 ТЗ, поради което атакуваното решение на Окръжен съд Пловдив за обявяване на „Браверс“ ЕООД /н./ в несъстоятелност е потвърдено като правилно.
Вероятността въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да е недопустимо се обосновава с това, че то е постановено без да е било проведено открито съдебно заседание при драстично нарушение на съдопроизводствените правила, осигуряващи законосъобразно протичане на процеса, гарантиращи право на участие на страните в производството при спазване принципа за устност и непосредственост, закрепен в чл. 11 ГПК.
Контролираното от Апелативен съд Пловдив първоинстанционно решение е постановено в рамките на открито производство по несъстоятелност на „Браверс“ ЕООД, което е регламентирано от нормите на Част Четвърта на ТЗ „Несъстоятелност“. Включената в тази част разпоредба на чл. 621 предвижда субсидиарно приложение на ГПК в производството по несъстоятелност, доколкото в ТЗ няма особени разпоредби. Липсва нарочна разпоредба, която да указва дали решението по чл. 710, предл. I ТЗ следва да бъде постановено в открито заседание или това може да се случи и в закрито заседание. В практиката се е наложило разрешението, според което при липса на предложен план за оздравяване в предвидения от закона срок, или при липса на приет или утвърден план се постановява решение за обявяване на длъжника в несъстоятелност в закрито съдебно заседание. Мотивите за това разрешение са, че в случая преценката на съда е формална и цели установяване изтичането на определен от закона срок или приключила преди това процедура при липса на уредено от закона изискване за провеждане на състезателно производство. Съдебният акт в този случай има значение само за администриране на производството по несъстоятелност, ето защо призоваване на длъжника и кредиторите не е необходимо. В този смисъл са например решение № 15/26.01.2005 г. по гр. д. № 1599/2003 г. на ТК, решение № 442/08.06.2006 г. по т. д. № 104/2006 г. на I ТО, решение № 41/21.04.2011 г. по т. д. № 1010/2010 г. на I ТК на ВКС. При обжалване на това решение следва да се развие въззивно производство, за което важат правилата на Глава Двадесета на ГПК „Въззивно обжалване“, приложими поради уредената с чл. 621 ТЗ субсидиарност и по аргумент за обратното от разпоредбата на чл. 621а ТЗ – сочената разпоредба не предвижда особени правила за въззивното производство. Такова правило е предвидено само в чл. 613а, ал. 2 ТЗ, касаещо легитимацията на лицата, които имат право да обжалват пред въззивния съд решенията по чл. 630 ГПК и чл. 632 ГПК. Относно приложението на уредените в ГПК правила за въззивното обжалване по отношение на решения, постановени от съда по несъстоятелността, е формирана практика по чл. 290 ГПК на ВКС, обективирана в решение № 174/05.12.2011 г. по т. д. № 05.12.2011 г. на II ТО, решение № 44/04.07.2012 г. по т. д. № 983/2011 г. на I ТО на ВКС. Съотношението между нормите на ГПК и ТЗ е разяснено и с мотивите към т. 1 на ТР № 1/03.12.2018 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСТК на ВКС.
Въззивното обжалване като производство за осъществяване на инстанционен контрол е уредено с процесуални норми, които по правило са императивни и като такива изискват стриктно приложение. Разпоредбата на чл. 268, ал. 1 ГПК гласи, че въззивният съд разглежда жалбите в открито заседание с призоваване на страните, на което се докладват жалбите и отговорите. След решаване на въпросите по чл. 267 ГПК относно допустимостта на въззивната жалбата и доказателствените искания, което може да се случи и в закрито заседание, въззивният съд дава ход на устните състезания, след приключване на които постановява своя акт – въззивно решение. Императивната разпоредба на чл. 268, ал. 1 ГПК осигурява провеждане на принципа за публичност и непосредственост на производството по граждански дела /в широк смисъл/, закрепен в чл. 11 от ГПК. Този принцип е толкова съществен за правораздавателната дейност, че е уреден и в чл. 121, ал. 3 на Конституцията. В мотивите към т. 3 на КРС № 5/19.04.2019 г. по к. д. № 21/2018 г. Конституционният съд на Република България разглежда публичността на процесуалните действия, извършвани от съда, като гаранция за тяхната безпристрастност и законосъобразност, като средство за осигуряване на дължимия справедлив процес, като опора за доверие в правосъдието. Именно в рамките на публично съдебно заседание страните най - ефективно комуникират със съда, а той, от своя страна, има възможността за непосредствено възприятие на извършваните от страните и другите участници процесуални действия. В това се изразява принципът за непосредственост. Публичността и непосредствеността гарантират установяване истинността на фактическите твърдения, заявени от страните. Само по изключение от съображения за ненакърняване на значими обществени интереси и личния живот на гражданите законът предвижда разглеждане на делата при закрити врати, но дори тогава, в съдебната зала присъстват страните по делото, техните пълномощници, експертите, свидетелите и лицата, на които съдът разреши – чл. 136, ал. 2 ГПК. Действащото ни обективно право не предвижда изключения от принципа за публичност и непосредственост на въззивното производство. Единствено производствата по отстраняване на очевидна фактическа грешка и допълване на решението, приложими съобразно препращането на чл. 273 ГПК и за въззивното производство, е допустимо да бъдат проведени в отклонение от принципа за публичност и непосредственост дотолкова, доколкото те са съпроводни производства и постановените в резултат от провеждането им решения се наслагват към основното такова. Допълнителен аргумент относно есенциалната необходимост от провеждане на открити съдебни заседания при разглеждане на делата в рамките на въззивното производство е предвидената от процесуалния закон ограничена възможност за проверка правилността на първоинстанционното решение – чл. 269, предл. II ГПК. Тя е съсредоточена само до преценка на заявените от въззивника оплаквания. Принципът за пропорционалност изисква всяко ограничение на права да е обвързано от насрещно стриктно прилагане на гаранциите за упражняването им в съответния обем. Ето защо, когато процесуалните правила предвиждат оплакванията срещу първоинстанционното решение да бъдат и устно заявени в публично заседание пред съда, те следва императивно да бъдат спазвани. Производството пред въззивната инстанция е и единственото задължително такова за извършване инстанционна проверка на постановеното от първостепенния съд съдебно решение. Касационната проверка се извършва само по изчерпателно изброени в закона категории въззивни дела и с оглед заявения за защита имуществен интерес. Наред с това, в общия случай тя е факултативна и се осъществява след селекция на жалбата – извън случаите на нищожност, недействителност и очевидна неправилност на въззивното решение. Характеристиката на въззивното производство като задължително регламентирано такова за контрол натоварва още повече въззивния съд законосъобразно да разреши отнесения до него спор, тъй като в големия процент случаи решението му е окончателно. Осигуряването на законосъобразно разрешаване на спора се гарантира и от императивното изискване за провеждането на открито съдебно заседание по всяко въззивно производство. Стриктното спазване на процесуалните правила е вменено в служебно задължение на съда с оглед предвиденото от чл. 5 ГПК и чл. 7, ал. 1 ГПК. Изпълнението на това му задължение не се влияе от поведението на страните, тъй като последните не въздействат върху съдържанието на процесуалното правоотношение. Теза, която е застъпена и в мотивите на ТР № 6/15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното мотивира настоящия състав на съда да приеме, че нарушението на регламентираното от чл. 268, ал. 1 ГПК правило от въззивния съд представлява не просто на нарушение на процесуална норма, а нарушение на основно съдопроизводствено правило на въззивното производство, драстично засягане на принципа за публичност и непосредственост. Такова нарушение опорочава постановеното в закрито съдебно заседание въззивно решение до степен на недопустимост. В практиката си ВКС е имал поводи да постанови актове за обезсилване на въззивни актове при установено драстично нарушение на съдопроизводствените правила – напр. решение № 789/15.12.2005 г. по гр. д. № 427/2005 г. на I ТО, определение № 705/16.12.2009 г. по ч. гр. д. № 644/2009 г. на I ГО, решение № 157/29.11.2010 г. по т. д. № 262/2010 г. на I ТО, определение № 81/10.02.2016 г. по ч. т. д. № 3630/2015 г. на I ТО, които се споделят от настоящия състав.
Апелативен съд Пловдив в отклонение от императивната норма на чл. 268, ал. 1 ГПК е постановил атакуваното в настоящото производство въззивно решение в закрито съдебно заседание. С това е нарушил указания от процесуалния закон съдопроизводствен ред и едно от фундаменталните начала на гражданския процес – публичното начало и началото на непосредственост. Нарушението е резултирало в ненадлежно упражняване на правото на въззивна жалба в широкия смисъл на думата от страна на „Браверс“ ЕООД /н./ и е препятствало възможността му в открито съдебно заседание непосредствено да защити твърденията си за допуснати от първоинстанционния съд нарушения, съответно да вземе отношение по възраженията на въззиваемата страна, както е препятствало възможността на и съда непосредствено да възприеме устно заявените от страните твърдения респ. процесуални действия. Постановеното въззивно решение е недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на съда, който да постанови решение след провеждане на открито съдебно заседание.
Що се отнася до твърдените от касатора пороци на въззивното решение поради липса на предпоставките за постановяването му, предвидени в чл. 710 ГПК, само за пълнота следва да бъде посочено, че в чл. 701, ал. 3 ТЗ ясно е посочена възможността за обжалване на определението, с което планът за оздравяване не се допуска за разглеждане от събранието на кредиторите. Едва след стабилизиране на това определение съдът по несъстоятелността пристъпва към следващата фаза от производството – постановяване на решението по чл. 710 ТЗ със съдържанието по чл. 711 ТЗ. В настоящия случай във въззивната жалба дружеството е формирало петитум за отмяна на разпореждане № 5076/14.06.2019 г. на Окръжен съд Пловдив за връщане на жалба срещу определението, с което план за оздравяване не е допуснат до разглеждане от събранието на кредиторите. Впоследствие с молба от 29.07.2019 г. /л. 22 от в. т. д. № 540/2019 г./ дружеството жалбоподател е уточнило, че обжалва не него, а решението по чл. 710 ТЗ № 419/12.07.2019 г. по т. д. № 578/2014 г. на Окръжен съд Пловдив. Следователно, въззивната жалба не може да бъде третирана като частна такава срещу разпореждане № № 5076/14.06.2019 г. на Окръжен съд Пловдив.
При изхода на спора разноски следва да бъдат присъдени при условията на чл. 294, ал. 2 ГПК от въззивния състав, който ще разгледа повторно делото.
С тези мотиви и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 270 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
ОБЕЗСИЛВА решение № 267/17.09.2019 г. по в. т. д. № 540/2019 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 419/12.07.2019 г. по т. д. № 578/2014 г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която на основание чл. 710 ТЗ дружеството е обявено в несъстоятелност, постановено е прекратяване дейността на предприятието му, наложена е обща възбрана и запор върху имуществото му, прекратени са правомощията на органите му, то е лишено от право да управлява и се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността, постановено е започване на осребряване на това имущество и неговото разпределение.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд Пловдив.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.