9 Р Е Ш Е Н И Е № 304 София, 12 януари 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора от ВКП М. МИХАЙЛОВА, като изслуша докладваното от председателя П. ПАНОВА наказателно дело № 1177/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимия З. П. А., депозирана чрез служебния защитник – адв. Ц., срещу въззивно решение № 294 от 11.10.2017 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по ВНОХД № 245/2017 г., с което е била потвърдена присъдата по НОХД № 185/2017 г. на първостепенния съд. В жалбата не са релевирани касационни основания, но имплицитно се навеждат съображения за допуснати съществени процесуални нарушения. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК се визира нарушено право на защита. Бланкетно е посочено, че протоколът за оглед не е изготвен съгласно разпоредбите на НПК и, че неправилно отправеното доказателствено искане за разпит на поемните лица не е било уважено от първоинстанционния съд. Наведен е довод за наличието на несъответствие на часа на настъпилото ПТП с часа, посочен във всички останали доказателствени материали – огледен протокол, обвинителен акт и приетите експертизи. Процесуалният представител излага съображение за опорочено разследване, тъй като местопроизшествието не е било запазено до идването на дежурно-следствената група. Твърди се, че от приетата по делото повторна двойна съдебно-автотехническа експертиза не ставало ясно какво е становището на вещите лица, тъй като те са констатирали, че дали подсъдимият ще се движи с 65 км./ч. или 50 км./ч. и в двата случая той физически не можел да спре. Сочи се, че не било ясно как е определена скоростта на автомобила и на велосипеда, кой се е движил на път с предимство и кой не. Заявява се, че некомпетентно е коментирана спирачната система на велосипеда на пострадалия, като се твърди, че е невъзможно технически и практически велосипедът да бъде спрян без спирачна система. С направеното искане за оправдаване на подсъдимия имплицитно се навежда довод за неправилно приложение на материалния закон. Посочва се още, че тъй като пострадалото лице е било в алкохолно опиянение и велосипедът, който е управлявало е бил технически неизправен, то подсъдимият не е бил длъжен да знае и да предполага, че пострадалият ще навлезе в насрещното движение и няма да може да спре. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и постановяване на оправдателен съдебен акт. В съдебно заседание подсъдимият З. А. - редовно призован, не се явява. Представлява се от служебния му защитник – адв. Ц., която поддържа жалбата по изложените в нея съображения и с направените искания. Заявява изрична позиция, че на досъдебното производство е допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в нарушаване правото на защита на доверителя й, като преповтаря посочените в жалбата доводи. Представителят на ВКП изразява аргументирано становище за неоснователност на жалбата и предлага на съда да остави в сила въззивното решение. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: При първото разглеждане на делото, в производство по реда на Глава Двадесет и седма от НПК - „Съкратено съдебно следствие” в хипотезата на чл. 371 т. 2 от НПК с присъда № 61/06.12.2016 г., постановена по НОХД № 829/2016 г., състав на Плевенския окръжен съд e признал подс. З. А. за виновен по чл. 343 ал. 1 б. В вр. чл. 342 ал. 1 от НК вр. чл. 58а ал. 1 от НК, като му е наложил наказание 1 година и 8 месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66 ал. 1 от НК за срок от три години. По жалба на подсъдимия е било инициирано въззивно производство пред Апелативен съд – Велико Търново, което е приключило с решение № 66 от 20.02.2017 г. по ВНОХД № 14/2017 г. С него е отменена първоинстанционната присъда и делото е върнато за ново разглеждане на Окръжен съд – Плевен от стадия на съдебното заседание. С присъда № 22/23.05.2014 г., постановена по НОХД № 185/2017 г. по описа на Плевенския окръжен съд, подс. А. e бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343 ал. 1 б. В вр. чл. 342 ал. 1 от НК за това, че е допуснал нарушение на правилата за движение по чл. 21 ал. 1 от ЗДвП, поради което и е причинил смъртта на Д. В. Д., за което е осъден и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и осем месеца, изпълнението на което на основание чл. 66 ал. 1 от НК е било отложено за срок от три години. На основание чл. 343г от НК на подсъдимия е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. Със същата присъда подс. А. е признат за невиновен и на основание чл. 304 от НПК е оправдан за това, че е нарушил правилата за движение по чл. 5 ал. 1 т. 1, чл. 20 ал.1, чл. 20 ал. 2 и чл. 8 от ЗДвП. По повод подадена въззивна жалба от подсъдимия е образувано производство пред Апелативен съд – Велико Търново, финализирало с изцяло потвърдително решение по ВНОХД № 245/2017 г., предмет на настоящата проверка. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. На първо място, настоящият съдебен състав намира за необходимо да подчертае, че за да е валидно сезирана върховната касационна инстанция по реда на Глава Двадесет и трета от НПК и за да има процесуалната възможност да осъществи контрол на атакуваното въззивно решение, спазвайки изрично пределите на касационната проверка, е необходимо жалбата да съответства на лимитативно изброените в чл. 351 от процесуалния регламент реквизити. Изискуемото се съдържание на касационната жалба, предвидено в горецитираната императивна разпоредба включва освен релевираните касационни основания, отразени цифром или словом, и изложение на конкретни аргументи и съображения в подкрепа на заявените оплаквания, както и искането, което се прави. В случай, че не са изрично посочени касационните основания (и не могат да се изведат имплицитно), или липсва конкретика по отправените претенции, ВКС е поставен в невъзможност да се произнесе. Законодателят не е предвидил служебно начало за касационното производство, поради което и съдът е длъжен да се вмести във визираните в чл. 347 от НПК предели на касационната проверка. С едно единствено изключение – констатирането на допуснато абсолютно съществено процесуално нарушение. По съдържание подадената от служебния защитник на подсъдимия касационна жалба преповтаря изложените в допълнението към въззивната жалба доводи, като игнорира съществения факт, че второинстанционният съд не е пренебрегнал оплакванията на жалбоподателя и с решението си е дал подробен, адекватен и обстоятелствен отговор на всички направени възражения. От залегналите в мотивите на съдебния акт съображения е видно, че отделните претенции са обсъдени внимателно и задълбочено в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяка от тях е преценена като неоснователна. Въпреки това, съдебният състав на върховната касационна инстанция ще изложи своите съображения, като счита, че не се налага да преповтаря аргументите на въззивния съд, а само да посочи допълнения към същите. Апелативният съд е дал адекватен отговор на отправеното възражение, че протоколът за оглед на местопроизшествието не е бил изготвен съобразно разпоредбите на НПК, с който настоящият съдебен състав се солидаризира. Наведеното оплакване е декларативно заявено, без да е посочено в какво конкретно се състои опорочеността на протокола, но въпреки това е необходимо да се отбележи, че същият е съставен по реда на процесуалните правила и е годно доказателствено средство. Изпълнени са всички изисквания на чл. 129, чл. 155 и чл. 156 от НПК. О. е извършен в присъствието на две поемни лица (С. В. и Р. П.), които с подписите си са удостоверили отразеното в протокола, без да са посочили възражения, и с участието на двама експерти - Г. И. и В. П., и съдебен лекар - Д. Д.. Последните двама, с цел удостоверяване на посоченото в протокола за оглед, са положили подписите си, без да са направили искания, бележки или възражения. В протокола за оглед на местопроизшествието се съдържат релевантните и най-значими за предмета на доказване обстоятелства като датата и мястото на настъпилото ПТП, времето, когато са започнали действията по разследването и съответно кога са завършили, състоянието на пътната обстановка, описание на крайпътните съоръжения, пътни знаци, пешеходни пътеки и отстоянието им от инцидента, местоположението на моторното превозно средство, на велосипеда, както и на пострадалото лице, деформациите по транспортните средства, разположение и описание на трупа на пострадалия, от кого е запазено местопроизшествието и др. Несъстоятелно е наведеното възражение за опороченост на разследването, тъй като местопроизшествието не е било запазено до пристигането на дежурно-следствената група. Това твърдение не съответства на събрания доказателствен материал по делото, и категорично се опровергава от приложения фотоалбум към протокола за оглед и от гласните доказателствени средства - показанията на свидетеля И. И. – полицейски служител. От свидетелските показания е видно, че местопроизшествието е било запазено до пристигането на дежурно-следствената група от двама полицейски служители, които първи са пристигнали на мястото на произшествието. При извършване на огледа то е изследвано така, както е заварено и в съответствие с разпоредбите на процесуалния кодекс. Релевираният довод за нарушено право на защита, поради неуважено от първоинстанционния съд доказателствено искане за разпит на поемни лица, е лишен от основание. Върховният касационен съд изцяло приема изложените съображения на въззивната инстанция за неоснователност на претенцията, но намира за необходимо да посочи и своите аргументи. Когато се прави искане за разпит на поемно лице е абсолютно задължително да се посочат какви обстоятелства ще бъдат установени и доколко те са в корелация с предмета на делото. Подсъдимият и защитата не са конкретизирали кои обстоятелствата биха могли да се установят единствено чрез разпита на поемните лица и как исканият разпит би могъл да допринесе за изясняване на делото. Дейността по допускане и събиране на доказателства е част от дейността на съда по упражняване на функцията му по ръководство на наказателния процес в съдебната му фаза. Тази дейност е уредена в НПК и е подчинена на целта на конкретния процес. Доказателственият процес винаги се определя от кръга обстоятелства, включени в предмета на доказване /чл. 102 от НПК/. В изпълнение на функцията си в процеса съдът е длъжен да събира доказателства както по направените от страните искания, така и по свой почин. Не всяко искане на страна обаче, следва безусловно да бъде уважавано от съда, доколкото преценката за относимостта на доказателството към главния факт в процеса принадлежи на органа, който го ръководи. Страната, сочеща определено доказателство, следва да установи връзката му с предмета на доказване, която не следва да е хипотетична и декларативно заявена, а напротив – достатъчно обоснована. В случая, въпреки че е бланкетно заявено доказателственото искане, с отбелязване, че протокола за оглед не бил съставен съгласно изискванията на НПК и не било запазено местопроизшествието до идването на дежурната-следствена група, следва да се подчертае, че обстоятелствата, свързани с тези твърдения са категорично опровергани от цялата доказателствена съвкупност, в частност и от гласните доказателствени средства (показанията на Р. А., З. Г., И. И.). След като не са конкретизирани какви обстоятелства биха се установили само и единствено чрез искания разпит, правилно и законосъобразно не е било уважено доказателственото искане. Когато доказателственото искане е самоцелно, декларативно заявено и не е подкрепено с конкретика, свързана с предмета на доказване, при отказ на съда да уважи доказателственото искане, правото на защита на подсъдимия не е нарушено, какъвто се явява настоящия казус. Не се установи основание за уважаване на довода за съществено разминаване на часа на настъпилото ПТП с часа, посочен в обвинителния акт, протокола за оглед и експертизите. Въззивният съд е дал аргументиран и задълбочен отговор на заявеното оплакване, като съдебният състав на ВКС приема изцяло като правилни и законосъобразни изводите му, но ще изложи и своите съображения за неоснователност на наведеното твърдение. В обвинителния акт точен и конкретен час на настъпилото пътно произшествие не е отразен. Посочено е приблизителното време, когато това се е случило - след 14:00 часа на 15.06.2016 г. Действително, от протокола за видео-техническата експертиза се установява несъответствие с посочения час в процесуалния документ на държавното обвинение. От експертизата е видно, че видеозаписът е заснет на същата дата, но за времето от 13:10:00 ч. до 13:40:00 ч. системно време. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд вещото лице Й. Й. е направил разграничение между системното и астрономическото време. Системното време е това, по което е настроена видеосистемата, и което е вградено във видеозаписа. То може да се различава от реалното астрономическо време. Този час е посочен от вещите лица и в приетата по делото повторна двойна автотехническа експертиза. В случая, несъответствието относно часа на настъпилото ПТП, за което твърди защитата, е напълно неоснователно, тъй като целият доказателствен материал, събран, проверен и оценен по отделно и в съвкупност, сочи на еднозначност и категоричност по отношение на часа на настъпване на съставомерния резултат. От гласните доказателствени средства – показанията на Р. А., З. Г., които са преки източници на информация, и обясненията на подсъдимия, се установява, че на инкриминираната дата за времето след 14:00 ч. (часът на инцидента, е установим и от свидетелските показания на В. П., прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК), посочено в обвинителния акт, и на отразеното в последния място е настъпило пътно-транспортното произшествие между управлявания от подсъдимия лек автомобил и пострадалия велосипедист - Д. Д.. Времето, през което е станал инцидента, съответства и на приетите по делото писмени доказателства: справка от Дирекция „Национална система 112“ към МВР (л. 69 от НОХД № 185/2017), от която е видно, че сигнал за ПТП е подаден в 14:29:08 ч. от лице, представило се като Й. Ж. и в 14:32:24 ч. от лице, представило се като З. Г., както и писмо от Районно управление на МВР – [населено място] (л. 84 от НОХД № 185/2017), в което е отразено, че сигналът за настъпило ПТП на 15.06.2017 г. в [населено място], е получен в 14:30 часа на телефон 112. В протокола за оглед не е изрично упоменат час на настъпилия инцидент, а времето, когато е получен сигнал за пътното произшествие. Наведените възражения срещу повторната двойна автотехническа експертиза са неоснователни. В мотивите към решението си въззивният съд е дал задълбочен и обоснован отговор на всички отправени оплаквания, който изцяло се споделя от състава на ВКС. Релевираният довод, че не е било установено кой се е движил на път с предимство и кой се е намирал на път без предимство, е несъстоятелен. От експертизата категорично и безспорно се установява, че лекият автомобил, управляван от подсъдимия, се е движил по [улица]. На пътното платно по посока на движението на превозното средство е поставен знак Б3 – път с предимство. Велосипедистът се е движил по [улица]с наклон на запад при спускане към [улица], който път не е предназначен за неговата посока на движение и следователно при всички положения е път без предимство. От експертизата е видно, че въз основа на кинематичен анализ на представените видеозаписи и множество уравнения, вещите лица са определили скоростта на автомобила и скоростта на велосипедиста, поради което и доводът на защитата в тази насока е изцяло неоснователен. Наведеното от защитата оплакване, че не било ясно становището на вещите лица, тъй като констатирали, че при движение на лекия автомобил с 65 км/ч. и с 50 км/ч., подсъдимият е нямал физическата възможност да спре, е получило изчерпателен отговор от последната инстанция по фактите, с който настоящият съдебен състав се солидаризира. От заключението на приетата по делото двойна автотехническа експертиза несъмнено се установява, че при движение на лекия автомобил с 50 км/ч. (преди навлизане на велосипедиста на [улица]) и опасна зона за спиране от 37.2 от мястото на удара, велосипедистът се е намирал на 12.8 м. от него и на 4.2 м. преди навлизане в платното за движение на лекия автомобил на ул. „Г. Д.. При това положение, произшествието би било предотвратено, тъй като пострадалият вече ще е преминал през кръстовището преди моторното превозно средство да е достигнало до мястото на удара. Следва да се отбележи, че от момента на навлизане в кръстовището на пострадалия-велосипедист при скорост на движение от 65.5 км/ч. и опасна зона за спиране от 54.2 м. за движещото се моторно превозно средство, Д. Д. се е намирал на разстояние от 24.9 м. и подсъдимият не е имал възможност да спре до мястото на удара, т. е. при тези скорости и опасни зони за спиране ударът е бил непредотвратим. При движение на лекия автомобил със скорост от 50 км/ч., при навлизане на велосипедиста в кръстовището, и отстояние на автомобила от 24. 9 м. от мястото на удара, и при опасна зона за спиране от 37. 2 м. ударът е непредотвратим и би настъпило транспортно произшествие, тъй като отстоянието на лекия автомобил е по – малко от опасните зони за спиране на моторното превозно средство и при двете скорости. Очевидна е разликата в двата извода на експертите, но тя не е противоречие между тях, както твърди защитата, тъй като касае две различни фактически ситуации – преди и при навлизане на пострадалия в кръстовището. Посоченото твърдение за неяснота относно това дали е взето предвид при изготвяне на експертизата алкохолното опиянение на пострадалия е лишено от основание. В експертното заключение е отразено, че употребата на алкохол от велосипедиста е отчетена с оглед експертната практика, при определяне времето му за реагиране. Необходимо е да се отбележи, че при индивидуализацията на наказанието е взето предвид употребеното количество алкохол от пострадалото дете. Въпреки липсата на изрично изложени съображения в касационната жалба, имплицитно се извежда претенция за нарушение на материалния закон с оглед направеното искане за оправдаване на подсъдимия. О. контрол от ВКС е единствено на базата на касационното основание за неправилно приложение на материалния закон вследствие на допуснати съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствата от второинстанционния съд. След като съдебният състав не констатира допуснати нарушения от категорията на чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК, намира, че при съблюдаване на съдържанието на материалноправната разпоредба на чл. 343 ал.1 б. В вр. чл. 342 ал.1 от НК инстанциите по фактите са стигнали до правилния извод, че с неправомерното си поведение подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав, в който е бил обвинен и признат за виновен. Нарушението на правилото за движение по чл. 21 ал.1 от ЗДвП е в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат – смъртта на Д. Д.. Макар и неправилно велосипедистът да се е движил към пътното платно на [улица]по северния „ръкав“ на заустването на [улица]в платното на [улица]/зона за движение, която не е предназначена за него/, той е бил видим за управляващия лекият автомобил. Последният е могъл да предвиди, че при възникналата опасност на пътя, ако не предприеме действия по намаляване на скоростта или спиране на автомобила, ще настъпи удар с велосипедиста. В същото време е бил длъжен и е могъл да предприеме тези действия. Той се е движил със скорост от 65.5 км/ч., като след настъпване на удара с велосипедиста, чието тяло е ударило предното стъкло на автомобила, е продължил движението си и след изчерпване на кинетичнта енергия се е установил в дясната част на пътното платно. Не са установени спирачни следи, автомобилът е спрял не поради използваната от подсъдимия спирачна уредба, непосредствено след настъпилия инцидент, а поради задействаната от неговия внук ръчна спирачка. От материалите по делото е видно, че подсъдимият не е предприел своевременни действия за спиране или намаляване на скоростта на движение с цел пропускане на велосипедиста, а напротив – продължил е движението си. Въпреки че е имал техническата възможност за възприемането му, не е предприел действия по предотвратяване на удара, а е бил длъжен и е могъл да възприеме идващия велосипедист. Макар да е установено, че велосипедът е имал наличен технически проблем, изразяващ се в липсата на гумички на задната спирачка, то той не е бил до такава степен в неизправност, че пострадалият да няма възможност да спре. С оглед посочените аргументи, възражението на защитата, че подсъдимият не е бил длъжен и не е могъл да предполага, че пострадалият ще навлезе в насрещното движение и няма да може да спре, са изцяло несъстоятелни. Предвид гореизложените съображения съдът не констатира наличие на касационните основания по чл. 348 ал. 1 т. 1 и т. 2 от НПК. Не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, ограничили правото на защита на подсъдимия. Материалният закон е правилно приложен, поради което липсва основание за оправдаване на подсъдимия, поради което и на основание чл. 354 ал. 1 т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 294 от 11.10.2017 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по ВНОХД № 245/2017 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.