Р Е Ш Е Н И Е   № 130   София,  24.03. 2009 година   В ИМЕТО НА НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България, второ  отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 25.09.2009 година, в състав:            ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ                                                ЧЛЕНОВЕ:  ВАНЯ АЛЕКСИЕВА                                                                                    МАРИЯ СЛАВЧЕВА                                                                                                                                            при участието на секретаря  Л.Златкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията   ВАНЯ  АЛЕКСИЕВА т.дело № 650 / 2008 година   Производството е по чл.290 и сл. ГПК. С определение № 195 от 13.04.2009 год., постановено по т.д. № 650/ 2008 год., настоящият състав на ВКС, търговска колегия по реда на чл.288 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 15 от 19.05.2008 год., по т.д. № 2491/2007 год., в частта, с която е осъден касатора ТД ” М-Б.4” ООД, гр. С. да заплати на А. за с. к. сумите: 239 704.72 лв., представляваща неустойка за неизпълнение поетите от купувача задължения по чл. 9.9, б.”б” от сключен на 18.06.2001 год. договор за приватизационна продажба, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 22. 07. 2005 год. до окончателното и изплащане, 4070.03 лв., обезщетение за забава за периода 13.05.2005 год.-22.07.2005 год. и 5 328 лв.- деловодни разноски, изчислени съразмерно уважената част от иска. Прието е, че разрешеният от въззивната инстанция въпрос на материалното право – разсрочване задължението на купувача по приватизационен договор може ли да бъде възприето като animus novandi, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващото предходно задължение, с който е обоснован крайният изход от делото се разрешава противоречиво от съдилищата, поради което са налице предпоставките на чл.280, ал.1,т.2 ГПК за достъп до касация. В останалата част искането на касатора ТД ” М-Б.4” ООД, гр. С. за допускане касационната му жалба до разглеждането и по същество е оставено без уважение. Без уважение е оставено и искането за допускане касационно обжалване на горепосоченото въззивното решение на Софийски апелативен съд, в частта, с която е оставено в сила решението на Софийски градски съд по т.д. № 948/2005 год. и е отхвърлен предявения от касатора А. за с. к. гр. С. срещу ТД ” М-Б.4” ООД, гр. С. иск по чл.92 ЗЗД за разликата над 239 704.72 лв. до пълния размер на исковата сума от 243 215.85 лв.. Въведеното с разглежданата касационна жалба на ТД ” М-Б.4” ООД, оплакване се свежда до неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила - основание за касация по чл.281,т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че при изчисляване размера на просрочените от него, в качеството му на купувач по сключения на 18.06.2001 год. договор за приватизационна продажба на 17 475 бр. акции, съставляващи 75 % от капитала на „И” ЕАД, задължения, свързани с погасяване остатъка на съществуващия дълг на приватизираното ТД към българската държава, въззивният съд, в нарушение на процесуалното правило на чл.157, ал.3 ГПК се е позовал изцяло заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана съдебно- икономическа експертиза, без да отчете, че в случая са взети предвид само реално изплатените от длъжника суми, но не и размера на разсрочения дълг към НОИ, промяната в падежа на който изключва възприемането му като просрочен и обусловено от последния длъжниково неизпълнение, за да са налице предпоставките на чл.92 ЗЗД. Ответната по касационната жалба е възразила по основателността и. Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на страните във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: Касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, в частта му предмет на допуснатата до касационен к. касационна жалба на ТД ” М-Б.4” ООД, Софийски апелативен съд е счел, че в случая е налице неточно изпълнение на поетото от купувача задължение да погаси в срок целия остатък от просрочените задължения на приватизираното дружество към държавата, обективирано в чл.9.9.,б.”б” от сключения на 18.06.2001 год. договор за приватизационна продажба на акции, представляващи 75% от капитала на ТД ”И” ЕАД, с. И., поради което договорната му отговорност следва да бъде ангажирана по реда на чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, съобразно уговорената в чл.10ж неустойка за забава. Изложени са съображения, че тълкувани по правилото на чл.20 ЗЗД договорните клаузи на процесната приватизационна продажба, касаещи размера на просрочените дългове на приватизираното ТД към българската държава, за които купувачът се е задължил и приложение № 7 - неразделна част от същата, налагат разбирането, че във визираната за погасяване минимална сума от 1 395 400 лв. по чл.9.9.,б.”б”, дължимото погашение по чл.9.9., б.”а” –лихви по ЗУНК, не се включва. Затова, според решаващите мотиви на въззивния съд, основателността на претендираната неустойка, предмет на главната искова претенция по чл.92, ал.1 ЗЗД следва да се преценява с оглед точното по см. на чл.63 ЗЗД изпълнение на договорното задължение на купувача, материализирано в чл. 9.9., б.”б” от процесния договор за приватизационна продажба. Следователно обстоятелството, че дължимият от ТД - ответник остатък от 1 395 400 лв., установен с горепосочената договорна клауза е бил достигнат едва с осъщественото от последния на 30. 03. 2005 год., т.е. след договорения краен срок, плащане, въззивният съд е възприел като обосноваващо правен извод, че за претендирания в исковата молба период – 27.09.2002 год.- 30.03.2005 год. е налице забава на длъжника, обуславяща настъпване на предвидената с чл.10ж от договора под формата на неустойка, санкционна последица за неизправния съконтрахент, за която предприетото от Националния осигурителен институт - трето на приватизационната сделка лице, разсрочване на един от видовете просрочени публични задължения, поети от купувача е правно ирелевантно и не води нито до неговата новация, нито до отсъствие на изискуем дълг. Конкретният размер на присъдените суми въззивният съд е съобразил със заключението на изслушаната съдебно - счетоводна експертиза и определената по общо съгласие на договарящите в чл.10, ал.1,б.”ж”, във вр. с чл.9.9. от приватизационния договор база. Въззивното решени е процесуално допустимо и правилно. При обосноваване на крайния си правен извод относно вида и конкретния размера на дължимата неустойка въззивната инстанция изцяло е съобразила дадените и с отменително решение № 1059/ 19.12.2007 год., по т.д. № 608 /2007 год. на ВКС,ТК указания по приложението на чл.20 ЗЗД. Въз основа на проведено тълкуване волята на съконтрахентите, съобразно въведените от законодателя кумулативни критерии решаващата инстанция обосновано е счела, че в договорената минимална сума от 1 395 400 лв., формираща неплатения остатък от публичните задължения на приватизираното ТД по чл. 9.9., б.”б” от сключената приватизационната продажба, дължимото по чл.9.9., б.”а” задължение, свързано с погасяване наказателни лихви по ЗУНК не се включва. Следователно доколкото самите договарящи изрично са разграничили отделните публични задължения, обективирани в чл. 9. 9.,б.”а” и б.”б”, за които купувачът се е задължил, като са въвели и различни срокове за изпълнението на всяко едно от тях, то следва да бъде споделено като основано на доказателствата по делото и закона изразеното от въззивния съд разбиране, че възражението на ответника за надплатена чрез компенсаторни записи главница е непротивопоставимо на ищеца, предвид въведеният спорен предмет. От обстоятелството, че законодателят не е изключил изрично от обсега на приложното поле на общото законова правило на чл.20а ЗЗД приватизационните сделки, независимо от тяхната специфична правна природа и цел, пък следва, че и в случая единствено меродавна е общата воля на съконтрахентите, поради което законосъобразен е и изводът на Софийски апелативен съд, че предприетото от трето на приватизационната сделка лице, каквото се явява Националният осигурителен институт, разсрочване плащането на дълга извън договорените с приватизационната продажба срокове, като непротивопоставимо на продавача не съставлява изпълнение по см. на чл.63, ал.1ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, вкл. по арг. от чл.32, ал.5 ЗПСПК /ДВ,бр.28/2002 год./на целения със сключената сделка облигационен резултат – окончателно погасяване на задължението. Затова, като е счел, че едностранно предприетото от купувача със съгласие на трето- чуждо на сключения приватизационен договор лице изместване изискуемостта на просрочените към момента на сключване на приватизационната сделка публични задължения извън рамките на определения със същата краен срок за погасяването им, е достатъчно, за да се отрече своевременно осъществяване на дължимия резултат и води до поставяне в тежест на длъжника неблагоприятните правни последици на забавата, една от които е уговорената неустойка, въззивният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да остане в сила. Съобразено гореизложеното следва да бъде споделен като основан на закона и даденият от въззивния съд отрицателен отговор на поставения от касатора въпрос на материалното право- дали разсроченото задължение на купувача по приватизационен договор може да бъде възприето като animus novandi, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващото предходно задължение. Освен, че при новацията е налице договор между кредитора и длъжника, произтичащ от съществуваща помежду им облигационно правна връзка, каквато представените по делото писмени доказателства не установяват, то доколкото подновяването погасява съществуващото задължение, а не съставлява изпълнение на същото, обстоятелството, че разсрочването на задължение към държавата не попада в предвидените с чл. 138 ДПК / отм./ способи за погасяване публично вземане по отношение на ЮЛ, изключва въобще наличието на правна възможност същото да бъде възприето за недвусмислено и изрично новационно намерение. Поради това и настоящият съдебен състав на ВКС приема за правилно изразеното в решение № 789/2002 год. по гр.д. № 2292/2001 год. на V-то г.о. на ВКС становище, според което способите за преструктуриране на даден кредит, вкл. разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по см. на чл.107 ЗЗД, която за да е релевантна, трябва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път и не споделя, като лишено от основание в закона възприетото от Пловдивския апелативен съд решение от 27. 12. 2007 год., по в. гр.д. № 410/2002 год. разрешение, че постигнатото между страните писмено споразумение относно начините за последващо изпълнение на задълженията, вкл. определянето на нови срокове за плащането им има правното значение на договор за новация по см. на чл. 107 ЗЗД. Водим от тези съображения и на осн. чл.293, ал.1 и сл. ГПК настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Софийски апелативен съд № 15 от 19.05.2008 год., по т.д. № 2491/2007 год. по описа на с.с. в обжалваната му част. ОСЪЖДА ТД ” М-Б.4” ООД, гр. С. да заплати на А. за с. к. сумата 2600 лева / две хиляди шестстотин и седем лева/ - юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: