Решение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2 Р Е Ш Е Н И Е № 183 София, 17.01.2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Гроздева ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов Ваня Атанасова при участието на секретаря Анета Иванова, разгледа докладваното от съдия Йорданов гр.дело № 942 /2019 г.: Производството е по чл.295 ГПК. С определение № 417 от 06.08.2019 г. по касационната жалба на Г. Е. Р. и Е. Т. З. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 71 от 09.11.2018 г. по възз. гр. д. № 121 /2018 г. на Бургаския апелативен съд, г.о., с което е отменено първоинстанционно решение и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.124,ал.1 ГПК, предявен от жалбоподателите срещу Н. Д. Р., Д. Д. Р., Д. Н. Р. и М. Н. Р. за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на реална част с площ 1641 кв.м., намираща се в поземлен имот с идентификатор ...., целият с площ от 4521 кв.м., по сега действащия кадастрален план на [населено място],[жк]. Касационно обжалване е допуснато на основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос: допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася по едно невъведено във въззивната жалба оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, за който е прието, че е разрешен в противоречие с приетото в посоченото тълкувателно решение № 1 /09.12.2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК, на ВКС, че процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение (чл.269,изр. първо ГПК), но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл.269,изр. второ ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав намира, че отговорът на въпроса следва пряко от съдържанието на нормата на чл.269 ГПК, която е съвсем ясна, но основният аргумент за разрешението е, че съгласно разпоредбата на чл.130,ал.2 ГПК тълкувателното решение е задължително за съдилищата, съдилищата са задължени да го зачетат, поради което не е необходимо да се излагат допълнителни аргументи за обосноваване на приетото с него разрешение. Ответниците по касация Н. Д. Р., Д. Д. Р., Д. Н. Р., и М. Н. Р. оспорват основателността на касационната жалба. По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК: За мотивите на въззивния съд: Обжалваното решение е постановено след като с решение № 35 от 30.04.2018 г. по гр.д. № 872 /2017 г. на ВКС, II г.о. делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел следното: Приел е за безспорно по делото, че на 10.03.1943 г. общият наследодател на ищците - Г. М. Р. и общият наследодател на ответниците - Н. М. Р., са сключили договор за доброволна делба на съсобствената им нива с площ от 16 дка, находяща се в землището на [населено място]. По силата на този договор северната половина от имота с площ от 8 дка е разпределена в дял на Г. Р., а южната половина със същата площ - на Н. Р.. С влязло в сила решение № 343 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 843 /2009 г. по описа на Бургаски окръжен съд (БОС), потвърдено с решение № 93 /19.10.2011г. по гр.д.№ 255 /2011 г. по описа на Бургаски апелативен съд (БАС), оставено в сила с решение № 314 от 24.10.2012 г. по гр.д. № 34 /2012 г. по описа на ВКС, I г.о., е уважен искът с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ, предявен от ищците Г. Е. Р. и Е. Т. З. и от Т. Д. Р., като е признато за установено по отношение на ответниците Д. Н. Р. и М. Н. Р., в качеството им на наследници на Н. Р., че наследодателят на ищците Г. Р. е бил собственик към момента на образуване на ТКЗС на процесната реална част с площ 1614 кв.м. от северната половина на бившата съсобствена нива, която е предмет и на настоящия установителен иск за собственост. С първоначалното решение № 9849 от 25.04.2002 г. на ОСЗ - Б. процесната реална част от поземлен имот неправилно е била възстановена на наследниците на Н. Р., поради което във връзка с решението по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ и на основание чл.14,ал.7 ЗСПЗЗ от ОСЗ - Б. са издадени решение № 9638С от 24.01.2013 г. и решение № 9849С от 24.01.2013 г., с които са изменени решенията по преписките пред ОСЗ на двамата наследодатели. Така въззивният съд е приел извода, че правото на собственост върху спорната реална част от 1 641 кв.м. неправилно е била възстановена на наследниците на Н. М. Р. (Н. М. Р.), съответно и по силата на договора по н.а. № ...., т. Iа, рег. № 1865, н.д. № ..... /18.05.2002 г. приобретателите Н. Д. Р. и Д. Д. Р. не са придобили собствеността върху спорната реална част, чието местонахождение се установява от приетото при новото разглеждане на делото от въззивния съд заключение на вещо лице. Въззивният съд е приел също, че Н. Д. Р. и Д. Д. Р. не са обвързани от решението по гр. д. № 843 /2009 г. по описа на БОС, тъй като не са били страни по него и тъй като частното правоприемство, произтичащо от договора за покупко-продажба във формата на нотариален акт № ..... /18.05.2002 г., е настъпило седем години преди предявяване на иска. Въззивният съд е приел за основателно възражението за придобивна давност, заявено от ответниците Н. Д. Р. и Д. Д. Р. с отговорите им на исковата молба, без да е имало оплаквания във въззивната жалба във връзка с произнасянето на първоинстанционния съд по това възражение. Въззивният съд е приел, че след постановяване на решение № 9849 от 25.04.2002 г. на ОСЗ - Б. възстановената в полза на наследниците на Н. М. Р. част от процесния поземлен имот, включително процесната реална част с площ 1614 кв.м., е закупена от Н. Д. Р. и Д. Д. Р. с нотариален акт от 18.05.2002 г. (за който преди това въззивният съд е приел, че не е прехвърлил собствеността, тъй като прехвърлителите не са били собственици). По силата на този договор за покупко- продажба купувачите са осъществявали давностно владение, считано от 18.05.2002 г. чрез своя баща (ответникът) Д. Н. Р., който е посещавал имота и е търсил инвеститори и не са събрани доказателства за това ищците и други лица да са оспорвали владението чрез действия, създаващи съмнение в своенето и прекъсващи давността, поради което Н. Д. Р. и Д. Д. Р. са придобили собствеността с изтичане на давността преди предявяване на иска по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ. Така въззивният съд приел, че поради основателността на възражението за придобивна давност предявеният иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК е неоснователен. По доводите в касационната жалба: При дадения отговор на правния въпрос е основателен доводът на жалбоподателите, че като се е произнесъл по възражението за придобивна давност без във въззивната жалба да се съдържа довод за неправилността на първоинстанционното решение в тази част (първоинстанционният съд е изложил мотиви за неговата неоснователност), въззивният съд е допуснал процесуално нарушение - на правилото на чл.269,изр.2 ГПК, за което жалбоподателите основателно твърдят, че е проява на диспозитивното начало в гражданския процес. Въззивният съд не е имал правомощие да извършва проверка на правилността на първоинстанционното решение в тази част без да е сезиран с довод за неправилност във въззивната жалба. Основателно е и твърдението, че в решението на ВКС, с което е отменено първото въззивно решение не се съдържат никакви указания за произнасяне по този въпрос. Това нарушение е съществено, тъй като се е отразило на правилността на въззивното решение: видно за изложеното в мотивите му въззивният съд е приел, че ищците са придобили собствеността върху процесната реална част от имота, а останалите възражения на ответниците срещу основателността на иска са неоснователни - ответниците, като наследници на Н. М. Р. не са придобили правото на собственост върху процесната реална част от поземлен имот нито по силата на земеделска реституция, нито по силата на правна сделка, сключена с н.а. № ...., т. Iа, рег. № 1865, н.д. № ..... /18.05.2002 г. При тези изводи по наведените доводи във въззивната жалба въззивният съд би трябвало да приеме, че въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с което е уважен искът, е неоснователна, а първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено (с нова индивидуализация на имота). Поради извода за недопустимо произнасяне по възражение за придобивна давност не следва да се обсъждат доводите в касационната жалба по съществото на това възражение - за необоснованост на изводите на въззивния съд по елементите от фактическия състав на придобивната давност и за неправилно приложение на материалния закон (за началния момент, от който започва да тече придобивна давност срещу възстановените с решение по чл.14,ал.7 ЗСПЗЗ собственици). От изложеното и на основание чл.295,ал.1 ГПК следва извод, че неправилното въззивно решение следва да бъде отменено изцяло, като вместо него бъде постановено друго, с което предявеният установителен иск да бъде уважен, като в решението спорната реална част бъде индивидуализирана чрез скицата на л.71 по въззивното гр.д. № 121 /2018 г. по описа на Бургаския апелативен съд, представляваща неразделна част от приетото при новото разглеждане на делото заключение на съдебно-техническа експертиза, която настоящият състав ще приподпише като неразделна част от решението си. С оглед изхода от това производство искането на жалбоподателите за присъждане на разноски в това касационно производство съгласно списък за разноски е основателно и доказано за сумата 1 768 лева, представляваща сбор на сумите 60 лева държавна такса за допускане на касационно обжалване, 208 лева държавна такса за разглеждане на касационната жалба и 1500 лева за възнаграждение на адвокат, с представените платежни документи и с договор за процесуално представителство (л.158), в което е отразено уговарянето и заплащането на сумата 1500 лева. За останалите 500 лева (до посочените в списъка 2000 лева) възнаграждение за адвокатски хонорар не са представени доказателства. С оглед изхода от това производство ответниците нямат право а разноски. Воден от горното и на основание чл.295 ГПК съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 71 от 09.11.2018 г. по възз. гр. д. № 121 /2018 г. на Бургаския апелативен съд, г.о.. Вместо това постановява: На основание чл.124,ал.1 ГПК признава за установено по отношение на Н. Д. Р. с ЕГН [ЕГН], Д. Д. Р. с ЕГН [ЕГН], Д. Н. Р. с ЕГН [ЕГН] и М. Н. Р. с ЕГН [ЕГН], че Г. Е. Р. с ЕГН [ЕГН] и Е. Т. З. с ЕГН [ЕГН] са собственици на реална част с площ 1641 (хиляда шестстотин четиридесет и един) кв.м., намираща се в поземлен имот с идентификатор ..... по сега действащата кадастрална карта на [населено място],[жк], одобрена със заповед от 2009 г., целият с площ от 4521 кв.м., при съседи на целия имот: поземлени имоти с идентификатори .....: ....., която реална част е защрихована в синьо върху комбинираната скица на л.71 по въззивно гр.д. № 121 /2018 г. по описа на Бургаския апелативен съд, представляваща приложение и неразделна част от приетото при новото разглеждане на делото заключение на съдебно-техническа експертиза на вещото лице Р. К., която скица е приподписана от настоящия състав на ВКС и представлява неразделна част от това съдебно решение. Осъжда Н. Д. Р., Д. Д. Р., Д. Н. Р. и М. Н. Р. да заплатят на Г. Е. Р. и Е. Т. З. сумата 1 768 (хиляда седемстотин шестдесет и осем) лева разноски за тази касационна инстанция. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.