Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * иск за съществуване на вземането * договор за заем * сила на пресъдено нещо * оспорване на вземането при заповедно производство * правоприемство на страните в заповедно производство

РЕШЕНИЕ
№ 86

София, 14. август 2014 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на пети март две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев

при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 6766 по описа за 2013 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационното обжалване на решение № 306/30.07.2012 на Старозагорския окръжен съд по гр.д. № 284/2012, с което е потвърдено решение № 51/20.01.2012 на Старозагорския районен съд по гр.д. № 1496/2011, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове за съществуване на вземането за 10.200,00 лева по договор за заем (чл. 240 ЗЗД) със законната лихва от 10.12.2010 г. (чл. 86 ЗЗД), прекратено е производството по предявения иск за сумата 9.118, 61 лева договорна лихва за времето от 04.04.2003 до 08.12.2010 г. и за разноски в заповедното производство, като са присъдени разноски по делото. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправните въпроси за обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което е отхвърлен иск за оспорване на вземането по чл. 254 ГПК (отм.), за задължението на съда по иска за съществуване на вземането да вземе предвид настъпилите след издаването на заповедта правопогасяващи факти и по материалноправните въпроси за тълкуването на договорите съгласно изискванията на добросъвестността и за погасителния ефект на извършено частично плащане, което не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата по чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
По първия процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че при действието на стария ГПК предмет на делото по отрицателния установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.) може да бъде единствено вземането по издадения изпълнителен лист, тъй като процесуална легитимация за длъжника да оспори с иск задължението си съществуваше, само ако то е удостоверено в изпълнителен лист. Предмет на отрицателен установителен иск (по чл. 254 и чл. 255 ГПК отм.) не можеше да бъдат други вземания, тъй като тях кредиторът можеше да предяви пред съд единствено с осъдителен иск. Съдебното решение по исковете за оспорване на вземането формира сила на пресъдено нещо, като съществуването на вземането се признава, когато искът е отхвърлен или отрича, когото искът е уважен. В обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 254 или 255 ГПК (отм.) не може да попадне съществуването или отсъствието на вземане, различно от това, което е удостоверено в издадения изпълнителен лист. Дори в мотивите на ршението съдът е да е обсъждал наличието или отсъствието на друго вземане – те не се ползват със сила на пресъдено нещо, в т.ч. когато вземането е удостоверено в менителничен ефект. Правно невъзможно е несъществуването на което и да било вземане да бъде отречено с отхвърлително решение по иск по чл. 254 или 255 ГПК (отм.).
Коренно различно е положението при решението по иска за съществуване на вземането по чл. 422 ГПК (това е положителен иск), но по малко различия показва решението по иска за оспорване на вземането по чл. 424 ГПК, тъй като това също е отрицателен иск. Пълното изясняване на тези правни въпроси, обаче би излязло извън предмета на настоящото дело.
Тук може да бъде изяснен само въпросът за обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение по иска за съществуване на вземането по чл. 422 ГПК, доколкото той има връзка с втория процесуалноправен въпрос.
По втория процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че съгласно т. 9. ТР № 4/2013, ВКС, ОСГТК в производството по чл. 422 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.
Това твърде общо формулирано разрешение обаче е възможно да бъде приложено, само когато предметите на заповедното и на исковото производство съвпадат напълно – предмет на двете дела е цялото вземане (главницата и всички лихви отпреди и след предявяването на иска, цялата или част от главницата или само част от главницата и съответната част от лихвите). Извън приложното поле на това разрешение остават случаите, при които в исковото производство са предявени и искове за частите от вземането, за които не е издадена заповед за изпълнение, както и искове за други (различни) вземания, които не са били предмет на заповедното производство, но са станали предмет на делото в исковия процес (т. 11б. ТР № 4/2013, ВКС, ОСГТК).
За другите вземания, които не са били предмет на заповедното производство, но са предявени в исковия процес, съществуването им се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на всички факти, които имат значение за погасяването им или за тяхната изискуемост.
Задължението на съда да съобрази всички факти, които имат значение за погасяването на цялото задължение (главница, лихви и разноски) или за неговата изискуемост, когато предмет на делото са и части от вземането, за които не е издадена заповед за изпълнение може да бъде изяснено пълно след изложението по втория материалноправен въпрос.
По първия материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те.
По втория материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че от гледна точка на изпълнението на задълженията (чл. 63 – чл. 78 ЗЗД) и на изпълнителния процес паричното вземане се състои от три части: главница, лихви и разноски. Това не влиза в конфликт с разбирането, че от гледна точка на исковия процес са предявени три различни иска. Както при доброволното изпълнение, така и в изпълнителния процес, при частично плащане, което кредиторът е приел (чл. 66 ЗЗД) или не може да откаже поради провеждането на принудително изпълнение, съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД се погасяват в определена поредност – най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. В материята на изпълнението гражданският закон не прави никаква разлика между различните видове лихва – възнаградителна или мораторна (за забава), договорна или законна. Такава разлика не е уредена нито в ЗЗД от 1892 г., нито в ЗЗД от 1951 г., който възпроизвежда съдебната практика, че макар законът (ЗЗД от 1892 г.) да урежда само погасяването на лихвите преди главницата, преди нея се удовлетворяват и разноските. Различна поредност при погасяването е законово уредена само за държавните вземания. В Закона за събиране на държавните вземания и всички последващи закони, уреждащи събирането на такива вземания е установено правилото, че те се погасяват в последователност: главница, лихви, разноски. Това обаче е изрична законова разпоредба, която се отклонява от правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, но която също не прави разлика между различните видове лихва – възнаградителна или мораторна (за забава), договорна или законна.
Кредиторът не е длъжен, но може да приеме частично изпълнение, като заяви в погашение на коя част от вземането го приема. Ако кредиторът не е заявил или от поведението му не може да се установи категорично в погашение на коя част от вземането приема частичното изпълнение, то погасява най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Кредитът може също да заяви, че е готов да приеме частично изпълнение (напр. в погашение на главницата) и това изявление го обвърза, освен ако не бъде оттеглено преди длъжникът да е извършил или предложил плащане. Ако длъжникът предложи или извърши плащане преди изявлението за оттегляне да стигне до него, извършеното плащане погасява посочената от кредитора част.
Предявяването на иск за част от вземането, напр. само за главницата (този иск от процесуално гледище не е частичен) съставлява изявление за готовност кредиторът да приеме плащане в погашение директно на цялата главница – ако длъжникът плати, погасява главницата и остава задължен за лихви, които може да се претендират в отделен процес; но ако преди длъжникът да е платил, кредиторът предяви искане за присъждане на лихви след предявяването на иска или предяви в отделно производство иска си за изтеклите лихви до предявяването на иска, извършеното след този момент плащане ще погаси първо съответната лихва; тъй като с тези действия кредиторът оттегля изявлението си, че е готов да приеме плащане в погашение на главницата. Предявяването на иск за част от главницата със съответната лихва (тези искове са частични и от процесуално гледище) съставлява изявление за готовност кредиторът да приеме плащане в погашение на съответната част от лихвата и съответната част от главница – ако длъжникът плати, погасява предявената част от лихвата и главницата (както ако задължението е разделено между сънаследници) и остава задължен за останалата главница и съответната част от лихвите, които може да се претендират в отделен процес; но ако преди длъжникът да е платил, кредиторът предяви искове до пълния размер на вземането за главница и лихви, извършеното след този момент плащане ще погаси първо всички лихви върху цялото вземане. с тези действия кредиторът оттегля изявлението си, че е готов да приеме плащане в погашение на за част от главницата със съответната лихва.
Както беше посочено по-горе, предявяването на иск за част от вземането, за която не е издадена заповед за изпълнение не влиза в приложното поле на т. 9. ТР № 4/2013, ВКС, ОСГТК и задължава съда да съобрази всички новонастъпили факти, които имат значение за погасяването на цялото задължение (главница, всички лихви и разноски) или за неговата изискуемост. При исковете за оспорване на вземането по чл. 254 ГПК (отм.) предмет на делото може да бъде само това вземане (или тази част от него), което (която) е удостоверена в издадения изпълнителен лист. Тук винаги имаме пълно съвпадение на предмета на производството по чл. 237 ГПК (отм.) и предмета на делото. При действието на новия ГПК е възможно част от вземането да е предявена в заповедно производство или макар да е предявено цялото вземане (главница, лихви до предявяване на заявлението и лихви след предявяването му), заповедта за изпълнение да бъде издадена само за част от вземането (за главницата и само за лихвите след предявяване на заявлението – т. 4а. ТР № 4/2013, ВКС, ОСГТК). Това обаче не съставлява пречка с иск да бъде предявено цялото вземане – главница и всички лихви (т. 11б. ТР № 4/2013, ВКС, ОСГТК). Най-късно с предявяването на иска за цялото вземане кредиторът оттегля изявлението си, че е готов да приеме частично изпълнение. (Такова оттегляне не е необходимо, ако в заявлението кредиторът е предявил цялото вземане – главница, лихви до предявяване на заявлението и лихви след предявяването му, но заповедта за изпълнение е издадена само за главницата и лихвите след предявяване на заявлението.) Това задължава исковия съд (освен ако преди оттеглянето длъжникът е плати всичко: цялата главница, всички лихви и разноските в заповедното производство) да отчете всички частични плащания, във и извън образувания изпълнителен процес по издадения изпълнителен лист, в погашение: най-напред разноските в заповедното производство, след това всички лихви и най-после главницата съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Обстоятелството, че е недопустим иск за установяване на вземането за разноски в заповедното производство (т. 10в. ТР № 4/2013, ВКС, ОСГТК) не съставлява пречка съдът да съобрази погашението на тази част от вземането, тъй като тя е удостоверена в издадения изпълнителен лист и исковият съд е компетентен да се произнесе по разноските в заповедното производство (т. 12. ТР № 4/2013, ВКС, ОСГТК).
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е правоприемник на заемодателя на ответника за получената на 03.03.1999 г. сума 15.000.000 (неденоминирани) лева със съответната лихва, обезпечени с ипотека. Част от заема е погасен, като заемателят е издал запис на заповед за непогасения остатък в размер на 10.200 (деноминирани) лева с падеж 20.12.2002 г. По записа на заповед е издаден изпълнителен лист (но с лихвата от 12.03.2003 г.), който е предявен по и.д. № 3371/2005 на държавен съдебен изпълнител. Ответникът е оспорил вземането по изпълнителния лист с иск по чл. 254 ГПК (отм.), който е отхвърлен с влязло в сила решение. Ипотекираният имот е изнесен на публична продан по и.д. № 3209/2005 на ДСИ. С протокол за разпределение от 03.01.2008 г. по изпълнителното дело за осребряване на ипотекиран имот за ищеца е заделена припадащата му се сума в размер на 11.703 лева.
Процесното вземане (главница 10.200 лева, договорна лихва 9.118,61 лева за времето от 04.04.2003 до 08.12.2010 г., законната лихва от 09.12.2010 г. и разноски в заповедното производство) е непогасен остатък от вземането по договора за заем, то е предявено в заповедното производство, като е издадена заповед само за главницата и законната лихва. По образуваното изпълнително дело въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение ищецът е получил сумата 10.990, с което той е напълно удовлетворен. Предявеният иск за договорната лихва е недопустим, тъй като за него не е издадена заповед за изпълнение. Недопустим е и искът за разноски в заповедното производство.
Правилно въззивният съд е приел, че са предявени искове за сумата 10.200,00 лева по договор за заем, за сумата 9.118, 61 лева договорна лихва върху това вземане за времето от 04.04.2003 до 08.12.2010 г. и за законната лихва върху същото вземане от 10.12.2010 г., както и за разноските в заповедното производство. Също правилно съдът е приел, че искът за разноските в заповедното производство е недопустим (т. 10в. ТР № 4/2013, ВКС, ОСГТК), но неправилно (т. 12. ТР № 4/2013, ВКС, ОСГТК) е приел, че не е компетентен да се произнесе по разноските в това производство. В нарушение на съдопроизводствените правила (т. 11б. ТР № 4/2013, ВКС, ОСГТК) въззивният съд е приел също, че неиздаването на заповед за изпълнение за вземането за договорна лихва преди предявяването на заявлението е процесуална пречка съдът да се произнесе по този иск. По същество правилно съдът е приел, че вземането за главницата 10.200,00 лева по договор за заем е съществувало към предявяването на заявлението за издаване на заповедта за незабавно изпълнение 10.12.2010 г., но неправилно е приел, че то е погасено в хода на производството по делото. Със заявлението за издаване на заповедта за незабавно изпълнение кредиторът е предявил цялото вземане по договора за заем, т.е. не е направил изявление, че е готов да приеме частично плащане, което да е необходимо да бъде оттегляно с предявяването на исковете на 22.03.2011 г. Както е изложено по-горе предявяването на иск за част от вземането, за която не е издадена заповед за изпълнение не влиза в приложното поле на т. 9. ТР № 4/2013, ВКС, ОСГТК и задължава съда да съобрази всички новонастъпили факти, които имат значение за погасяването на цялото задължение (главница, всички лихви и разноски), поради което по същество правилно съдът е взел предвид полученото на 21.12.2010 г. плащане на сумата 10.990,13 по и.д. № 88/2009 на *** М. Д., тъй като макар и по друго принудително изпълнение като присъединен взискател, ищецът е получил удовлетворение въз основа издадения в заповедното производство изпълнителен лист. В нарушение на материалния закон въззивният съд е приел, че полученото плащане следва да бъде отнесено в погашение на главницата. Ищецът не е направил изявление, че е готов да получи частично плащане, поради което получената сума следва да бъде отнесена в погашение на вземането за разноски в заповедното производство, а остатъкът – в погашение на вземането за договорна лихва.
Видно от изложеното въззивното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК.
По делото е установено, че ищецът е правоприемник на заемодателя на ответника за получената на 03.03.1999 г. сума 15.000.000 (неденоминирани) лева със съответната лихва, обезпечени с ипотека. Част от заема е погасен, като заемателят е издал запис на заповед за непогасения остатък в размер на 10.200 (деноминирани) лева с падеж 20.12.2002 г. По записа на заповед е издаден изпълнителен лист (но с лихвата от 12.03.2003 г.), който е предявен по и.д. № 3371/2005 на държавен съдебен изпълнител. Ответникът е оспорил вземането по изпълнителния лист с иск по чл. 254 ГПК (отм.), който е отхвърлен с влязло в сила решение. По това задължение на 02.02.2004 г. ответникът е внесъл по сметка на заемодателя сумата 1.000,00 лева, която, при липса на доказателства за присъдени разноски в производството за издаване на изпълнителен лист по чл. 237 ГПК (отм.), следва да бъде отнесена в погашение на задължението за договорна лихва, чийто размер към 02.02.2004 г. възлиза на 1.135,06 лева. Към 13.12.2010 г. – издаването на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист задължението по заема е било: 10.200,00 лева главница, 8.617,98 лева договорна лихва и 758,40 лева разноски в заповедното производство, поради което доброволно внесената на 16.12.2010 г. от ответника сума 726 лева следва да бъде отнесена в погашение на задължението за разноски. Към 21.12.2010 г. задължението по заема е било: 10.200,00 лева главница, 8.617,98 лева договорна лихва, 34,61 лева законна лихва и 32,40 лева разноски в заповедното производство, поради което получената сума 10.990,13 по и.д. № 88/2009, по което ищецът е присъединен взискател следва да бъде отнесена в погашение първо на задължението за разноски 32,40 лева, след това на задължението за договорна лихва 8.617,98, лева, след това на задължението за законна лихва 34,61 лева и накрая на задължението за главницата – с 2.305,14 лева, при което след погашението към тази дата непогасени остават само задължението за главница в размер на 7.894,86 лева със законната лихва от 22.12.2010 г.
Ипотекираният имот е изнесен на публична продан по и.д. № 3209/2005 на ДСИ. С протокол за разпределение от 03.01.2008 г. по изпълнителното дело за осребряване на ипотекирания имот за ищеца е заделена припадащата му се сума в размер на 11.703,00 лева, която няма доказателства да е получена от ищеца, тъй като изпълнителният лист, издаденият въз основа на заповедта за незабавно изпълнение не представен от ищеца – визскател по това изпълнително дело.
Видно от изложеното към 13.12.2010 г. претендираното вземане е включвало 10.200,00 лева главница, 8.617,98 лева договорна лихва, законната лихва 11,54 лева, както и 758,40 лева разноски в заповедното производство. В резултат на извършените плащания и постъпленията по изпълнително дело след 13.12.2010 г. непогасеният остатък от задължението възлиза на 7.894.86 лева главница със законната лихва от 22.12.2010 г., поради което предявените искове следва да бъдат уважени до този размер. Доколкото ответникът е дал повод за предявяването на иска, той дължи съответната част от разноските по делото за всички инстанции в размер на 3.116,54 лева, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта, в която с определение № 775/12.07.2013 е допълнено в частта за разноските.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 306/30.07.2012 на Старозагорския окръжен съд по гр.д. № 284/2012, допълнено в частта за разноските с определение № 775/12.07.2013.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Т. Д. Д. от [населено място], [община] дължи на В. „З.”, С. З. сумата 7.894.86 лева по договор за заем на основание чл. 240 ЗЗД със законната лихва от 22.12.2010 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като отхвърля предявените искове в останалата част.
ОСЪЖДА Т. Д. Д. от [населено място], [община] да заплати на **** на ч. з. с. „З.”, С. З. сумата 3.116,54 лева разноски по делото. Разноски в заповедното производство не се дължат.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.