1 Р Е Ш Е Н И Е № 179 гр.София, 29 май 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при участие на секретар Аврора Караджова и на прокурора Мария Михайлова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2332/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Николай Д. С., чрез защитника му адвокат Г. Г. от АК – [населено място], срещу решение № 147 от 25 октомври 2013 година на Варненския апелативен съд, по внохд № 115/2013 година, с което е потвърдена присъда от 28 март 2013 година на Шуменския окръжен съд, постановена по нохд № 37/2013 година по описа на този съд. В касационната жалба на подсъдимия С. са релевирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт, без да е посочено правомощието, което след това ВКС да упражни. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим Николай С. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат Г., който поддържа жалбата при направените в нея оплаквания и изложени доводи в тяхна подкрепа. Акцентира върху практическа липса на мотиви на въззивния съдебен акт и липса на преценка от съда на инкриминираните по делото предмети като археологически обекти, както и върху игнориране на писмени доказателства относно придобиването от подсъдимия на инкриминирания металдетектор. Прави искане за връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав, след отмяната на въззивното решение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба, при наличие на допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила и недостатъци на въззивния съдебен акт, което налага отмяната му и връщането на делото за ново разглеждане. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената по делото присъда, подсъдимият Николай Д. С. е признат за виновен в това, че: - през периода от 21. 11. 2010 година до 21. 03. 2012 година, в [населено място] пазар, е държал общо 458 броя археологически обекти, които не са идентифицирани и регистрирани по предвидения в Закона за културното наследство (ЗКН) и в Наредба № Н-3 от 03. 12. 2009 година за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности (ДВ, бр. 101/2009 година и наричана по-долу Наредбата), поради което и на основание чл. 278, ал. 6 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на две години лишаване от свобода и на глоба в размер на 5000 (пет хиляди) лева и - през същия период от време и на същото място е държал металдетектор, за който е знаел, че е предназначен и е послужил за търсене на археологически обекти, поради което и на основание чл. 277а, ал. 7 от НК, е осъден на една година и два месеца лишаване от свобода. При условията на чл. 23, ал. 1 от НК, на подсъдимия С., за двете престъпления, е определено общо наказание от две години лишаване от свобода и глоба в размер на 5000 (пет хиляди) лева. Изтърпяването на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от четири години от влизане на присъдата в законна сила. На основание чл. 53, ал. 2, б. „а” и б. „б” от НК са отнети в полза на държавата 458-те археологически обекти и металдетектора, като същите се предоставят на Регионалния исторически музей – [населено място]. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия С.. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия, е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е потвърдена изцяло. ВКС намира касационната жалба за основателна, макар и не изцяло по изложените в нея съображения. ВКС споделя изложените в жалбата възражения относно съдържанието на въззивното решение и липсата на отговори на наведените пред въззивния съд доводи срещу първоинстанционната присъда. ВКС намира за необходимо да отрази констатацията, която прави, че касационната жалба има по-скоро характеристиките на въззивна такава и не държи сметка за рамките на касационната проверка и възложените на тази инстанция правомощия, както и за изискванията към съдържанието на жалбата, регламентирани в разпоредбата на чл. 351, ал. 1 от НПК. Това обаче е обяснимо, имайки предвид съдържанието на атакувания съдебен акт на въззивния съд, което може да бъде определено като схематично и на практика лишено от каквито и да било съображения по формирането на фактите и по приложението на правото. Всъщност, извън ненужното възпроизвеждане на съдържанието на текстове от ЗКН и от Наредбата (на л. 40-41 от внох дело), решението не съдържа фактически и правни съображения, вкл. и отговори на направените във въззивната жалба възражения. Единственото маркиране на обсъждане на „представените писмени документи по делото”, касае инкриминирания металдетектор и обвинението по чл. 277а от НК, което ще бъде обсъдено по-долу. Съдържанието на въззивния съдебен акт позволява извода, че на практика не е извършена въззивна проверка на присъдата, защото волята на въззивния съд за взетото от него решение остава неясна. Въззивният съд декларативно и лаконично е утвърдил приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка (л. 40, абз. 2 от делото), след което е възпроизвел съдържанието на нормативни разпоредби, а това съвсем не удовлетворява изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Основният спорен по делото въпрос касае характеристиките на инкриминираните в рамките на обвинението по чл. 278, ал. 6 от НК вещи като „археологически обекти”, „културни ценности” и пр. По този въпрос в решението липсват каквито и да било съображения, а изясняването му е от съществено значение, защото тези вещи представляват предметът на престъплението. Отговорът на въпроса е правен, а не експертен, но е останал вън от вниманието на въззивния съд. Дори по делото да е извършена експертиза с поставена задача за оценка на предмета на престъплението, нейното заключение не е задължително за съда и не може да е единствена основа за правнорелевантните факти, но може да бъде ползвано в подкрепа на изводите на съда за естеството на вещите или за тяхната стойност, произход и характеристики като следи от човешка дейност. В тази връзка ВКС намира за необходимо да уточни следното: Несъмнено, ЗКН урежда опазването и закрилата на културното наследство на Република България (чл. 1 от Закона). Част от културното наследство са наземните, подземни и подводни археологически обекти и резервати (чл. 6, т. 1 от Закона). Предмет на престъплението по чл. 278, ал. 6 от НК, както вече бе посочено, е археологически обект, за който не са изпълнени законовите изисквания за идентификация и регистрация, регламентирани в Глава V, раздел І и ІІ на ЗКН и в Раздел ІІ на Наредбата. Наказателният закон не съдържа легална дефиниция на понятието „археологически обект”, но тя е дадена в нормата на чл. 146 от ЗКН, според която археологически обекти са всички движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се в или над земните пластове, на сушата и под вода, за които основен източник на информация са теренните проучвания. Това съвсем не означава, че само обекти, открити чрез такива проучвания, могат да се определят като „археологически” по смисъла на чл. 146 от ЗКН. Преценката за това дали даден обект е археологически, предпоставя оценяване на неговото естество, дали представлява следа от човешка дейност, дали е създаден в минали епохи. Липсата на данни за това как, кога, къде и от кого обектът е бил открит и придобит от дееца, също не повлиява тази оценка. От съществено значение е обстоятелството на установена от дееца фактическа власт върху обекта и неговото държане в определен период от време. Съставът на престъплението по чл. 278, ал. 6 от НК винаги е налице, когато предметът на престъплението – археологически обект, не е идентифициран и регистриран по съответния ред, защото поначало това е задължително, при това в определен от закона срок. Престъплението е такова на „формално извършване”, като е достатъчно деецът да упражнява фактическа власт върху археологически обект, дефиниран като такъв по ЗКН и без да е изпълнена процедурата за идентифициране и регистриране по този закон. Що се касае до престъплението по чл. 277а, ал. 7 от НК, за което също е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия С., изложените от въззивния съд на л. 41 от делото фактическо и правно съображения ВКС намира за абсолютно неприемливи. От израза „дори и да е така...” не става ясно дали съдът е приел различен от инкриминирания момент на придобиване на металдетектора и ако това е така, то не е намерило отражение в изводите за времето на осъществяване на деянието и правната оценка на това обстоятелство. За съставомерността на деянието по чл. 277а, ал. 7, пр. 2 от НК, като престъпление на формално извършване, е ирелевантно чия собственост е процесният металотърсач. Още по-неприемлива и непонятна е констатацията на съда за ситуация на „... игнориране на повдигнатото обвинение по чл. 277а, ал. 7 от НК...” и обвързаност на това съждение с размера на наложеното наказание. При така изложените съображения ВКС намира, че при постановяване на въззивния съдебен акт са допуснати нарушения на процесуалните правила, които не позволяват на настоящата инстанция да осъществи правомощията си по чл. 354 от НПК за проверка на този съдебен акт. Те са ограничили и правата на страните в процеса, като не са им позволили да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите и по правото. Всичко това предпоставя отмяната на решението на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, при което да бъде съобразено изложеното по-горе относно фактите по делото и тяхната правна оценка, а изложените в жалбата възражения да получат надлежни и убедителни отговори. Поради това и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 147 от 25 октомври 2013 година на Варненския апелативен съд, по внохд № 115/2013 година. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.