6
Р Е Ш Е Н И Е
N 221/15 г.
гр. София, 08.02.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на четвърти ноември д ве хиляди и петнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при участието на секретаря Анета Иванова
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело N 1453/ 2015 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази:
Производството е по чл. 290 ГПК.
[фирма] [населено място] , [улица] [фирма] [населено място], [улица] ет.12 са обжалвали въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 352 от 24.10.2014г. по гр.д. № 229/2013г. в уважената част на исковете по чл.124 ал.1 ГПК и 108 ЗС.
Касационното обжалване е допуснато с определение по чл.288 ГПК № 442 от 13.07.2015г. по гр.д. № 1453/2015г. по касационната жалба на [фирма] , на въззивното решение в частта, в която дружеството е осъдено на основание чл. 108 ЗС да предаде на държавата владението на имоти в землището на [населено място], [община] №№ 65543.31. 165, 65543.31. 167 и 65543.31. 169 поради съмнение за частична недопустимост на решението, както и по касационните жалби на [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички правоизключващи възражения, обоснован с липсата на мотиви по правоизключващото възражение на ответниците за изгубване собствеността на държавата и необсъждане на доводите по приложението на чл. 145 от Закона за горите и чл.28 ал.5 т.3 от Наредба № 7/2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони.
Ответникът Д., представлявана от Министъра на земеделието и храните, изразява становище в отговора на касационната жалба, че решението на въззивния съд е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, обсъди доводите на страните и намира следното:
С решението в частта, в която е допуснато касационното обжалване, Добричкият окръжен съд е потвърдил решението на Каварненския районен съд № 139 от 20.12.2012 г. по гр.д.№ 32/2011г. с което е признато за установено правото на собственост на държавата , представлявана от Министъра на земеделието и храните по отношение на [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] върху поземлени имоти в землището на [населено място], [община] с идентификатори по Кадастралната карта, одобрена със заповед № РД 19-19/27.02.2008г., №№ 65543.31. 165, 65543.31. 167 и 65543.31. 169.
Първоинстанционното решение е отменено в частта в която [фирма] и [фирма] са осъдени да предадат на държавата владението върху части от поземлени имоти 65543.31. 165, 65543.31. 167 и 65543.31. 169 извън очертанията, обозначени с червен цвят на скиците на изслушаната във въззивното производство техническа експертиза - чертеж № 1 и № 2 , приподписани от съдебния състав и представляващи неразделна част от въззивното решение и в тази част исковете са отхвърлени. В останалата част, в която ответниците са осъдени да предадат владението на посочените имоти, първоинстанционното решение е потвърдено.
По правния въпрос за допустимостта на обжалваното решение, Върховния касационен съд, първо гражданско отделение намира следното: Чл. 6 ГПК урежда принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, според който защитата на накърнените граждански права е обусловена от волята на лицата, които са легитимирани да я търсят. Според този принцип съдебните производства започват когато е подадена молба за правна защита и съдействие до съда и той се произнася само в рамките на очертания в нея предмет на делото, характеризиращ се с фактите, от които ищецът извежда спорното право и формулираният петитум. Недопустимо е съдът да постанови осъдително решение по предявен установителен иск или да разгледа иска на основание, което не е посочено от ищеца, той може само да даде различна от посочената от ищеца правна квалификация, изведена от неговите фактически твърдения.
По втория процесуалноправен въпрос настоящият състав възприема последователната практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 217 от 09.06. 2011г. по гр.д.№ 761/2010г., решение № 388 от 17.10.2011г. по гр.д.№ 1975/2010г. на І. г.о., според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички доводи на страните. Със задължителното за съдилищата ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК/ т.3/ се приема, че въззивният съд е длъжен за пръв път да приложи императивна правна норма, която е от значение за делото, дори и първата инстанция да не я е приложила и страните да не са се позовали на нея. Това разрешение се мотивира със задължението на съда по чл. 5 ГПК да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да се приложат императивни правни норми. От това тълкуване следва, че преклузията на чл. 133 ГПК не се прилага, когато страна по делото направи довод, свързан с императивна правна норма, защото и без изричното позоваване на нея, както първоинстанционният, така и въззивният съд трябва да я съобразят, когато е от значение за разрешаването на спора.
По основателността на касационните жалби.
Решението е недопустимо в частта, в която ответникът [фирма] [населено място] е осъден да предаде владението на имоти с идентификатори по кадастралната карта № 65543.31. 165, 65543.31. 167 и 65543.31. 169, намиращи се в землището на с. Св. Н. , [община]. В исковата молба по отношение на този ответник е поискано само установяване на правото на собственост на държавата. Иск за предаване на владението на имотите по отношение на [фирма] [населено място] не е предявен и първоинстанционния съд не го е разгледал. Ето защо решението, с което въззивният съд е постановил осъдителен диспозитив по чл. 108 ЗС за предаване на владението на земята от [фирма] [населено място] на държавата, е недопустимо на основание чл. 6 ал.2 ГПК . В тази част касационната жалба на [фирма] [населено място] е основателна и постановеното осъдително решение срещу този ответник следва да бъде обезсилено на основание чл. 293 ал.4 във връзка с чл. 270 ал.3 ГПК като постановено по непредявен иск.
В останалата част касационните жалби на [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] са неоснователни.
От доказателствата по делото е установено, че на заседание от 18.10.1967г. на Бюрото на Министерския съвет, по предложение на Комитета по туризма и председателя на Окръжния народен съвет Т., е взето решение за строителство на ваканционно селище „Р.”. С разпореждане № 312 от 26.10.1967г. обектът е включен в плана за капиталните вложения. Със заповед № 744 от 12.04.1967г. на Министъра на горите и горската промишленост е дадено разрешение да бъде устроен къмпинг без площта да се изключва от държавния горски фонд , но със запазване на собствеността на Д. „Б.” върху извършените строежи. Изрично в заповедта е указано, че допълнително ще бъде определен наем за площта , предоставена за устройство на къмпинга, а добитата дървесина следва да се предаде на горското стопанство. През 1968г. са заделени допълнително земи за втория етап от строителството на ваканционното селище. С решение № 1462/22.03.1991 г. в търговския регистър при Окръжен съд Добрич е вписана ДФ „Ваканционно селище Р.”, впоследствие преобразувана в еднолично акционерно дружество и приватизирано. При така събраните доказателства обосновано и законосъобразно въззивният съд е приел, че приватизираното дружество не е притежавало право на оперативно управление върху земята, върху която е изградено ваканционното селище. Тя не е предоставяна за стопанисване и управление на държавното предприятие, нито е изключвана от държавния горския фонд. Това е прието и в изготвения през 1998г. във връзка с предстоящата приватизация правен анализ, в който е посочено, че дружеството притежава само ограничено вещно право за сградите като има данни за заплащан наем за ползвания терен от държавния горски фонд. Правоприемството по чл. 17а ЗППДОП /отм./ според последователната практика на ВКС , включително и тази по чл.290 ГПК изисква държавата да е предоставила определено имущество на държавно предприятие за стопанисване и управление съобразно подзаконовите нормативни актове, действали до приемането на Конституцията от 1991г. – ППЗДИ от 1941г. /отм./, Правилник за държавните имоти от 1952г. /отм./, НДИ от 1975г. /отм./., ПОСД 1975г. /отм/. Този факт се доказва на първо място със съответния административен акт за предоставяне на имуществото , а ако такъв не е съхранен - с косвени доказателства , без да е задължително отразяването на имуществото в счетоводен баланс или инвентарна книга .
В случая липсва правоприемство по смисъла на чл. 17а ЗППДОП /отм./, защото по делото са представени преки доказателства за предоставено само ограничено вещно право на строеж за обектите на ваканционното селище. Мотивите на въззивния съд за съдържанието на инвентаризационните описи и счетоводните баланси не са решаващи, както се поддържа от касаторите, а представляват само допълнителни съображения в подкрепа на извода, направен въз основа на документите, с които е създадено и изградено държавното предприятие, че земята – горска територия не е предоставяна за стопанисване и управление. Подробният анализ на доказателствата , направен от въззивния съд обосновава извода , че липсва основание за придобиването на собствеността от [фирма] , съответно последващото разпореждане в полза на [фирма] не е породило вещнопрехвърлителен ефект.
До приемането на Конституцията от 1971г. статутът на горите е определен със Закона за горите от 1958г. /отм./ по силата на чл. 7 от Конституцията от 1947г. Съгласно чл. 2 от Закона за горите от 1958г. всички гори и земи на държавния горски фонд са общонародна собственост. С приемането на Конституцията от 1971г. този статут се е запазил като Законът за горите е продължил да действа и е бил в синхрон с чл. 16 от Конституцията. Изменението на чл. 16 от Конституцията от 1971г. в Д.в.бр. 29 / 1990г. , с което за пръв път се регламентира общинската собственост не води до извод, че държавата е изгубила собствеността върху процесните гори и за да се признае правото й на собственост е следвало да ги е придобие отново. На първо място Конституцията от 1971г. няма непосредствено действие, независимо от върховенството на конституционните норми. Пряко /непосредствено / действие е предвидено за пръв път с чл. 5 ал.2 от действащата Конституция от 1991г. На следващо място редакцията на чл.16 ал.1 от отменената Конституция от 1971 г. след изменението от 1990г. не предвижда преминаване на собственост от държавата към общините. Разпоредбата определя кои гори могат да бъдат само държавна собственост и кои - собственост на общините като за разграничение е послужил критерият „национално значение“. Цитираните от касатора решения на ВКС , постановени по реда на чл.290 ГПК не съдържат друго разрешение. В тях се споменава в исторически аспект регламентацията на отделянето на общинската от държавната собственост, но не е направен извод, че именно разпоредбата на чл. 16 от Конституцията от 1971г. има транслативен ефект по отношение на горските територии. От друга страна режимът на собствеността на горите е уреден изрично с чл. 18 ал.1 от Конституцията от 1991г. , който определя , че подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост. Съгласно решение № 11/1997г. на Конституционния съд, белегът „национално значение” , употребен в чл.18 ал.1 от Конституцията, от гледна точка на неговата директна правна релевантност се отнася само към парковете . В тълкувателното решение е прието също така, че изключителна държавна собственост е онази собственост, която е преценена като такава с публичноправна значимост и всеобща полезност и се отнася до всички обекти и ресурси, посочени в чл. 18 ал.1 от Конституцията, а критериите за определянето й не биха могли да бъдат описани в конституционен текст и затова е предвидено това да стане със съответни закони.
Според чл. 27 и 28 от Закона за горите, държавни са горските територии , които не принадлежат на физически и юридически лица или на общините, а общинска собственост са горските територии, правото на собственост върху които е възстановено на общините , както и тези, придобити чрез правна сделка или други придобивни способи и не са държавна или частна собственост. При липса на данни по делото, че държавата се е разпоредила със собствеността върху процесните гори и представените актове за държавна собственост, законосъобразно въззивният съд е приел, че правото на собственост на държавата е доказано.
Доводите на касаторите, свързани с устройствения статут на земята, върху която е застроено ваканционното селище „Р.” не са относими към спорния въпрос за собствеността на държавата. Характеристиката на определена територия като гора се определя от специалния Закон за горите. Създаването на устройствен план за горска територия, която не е изключена по предвидения ред в специалните закони - чл.8 от Закон за горите от 1958г.; чл. 12 и сл. от Закона за горите от 1997г./отм./ , както и чл. 73 и сл. от Закона за горите от 2011г. не води до промяна на субекта на собствеността. Общите устройствени планове съгласно чл. 104 и сл. ЗУТ определят общата структура, и предназначението на различните видове териториите – жилищни, производствени, земеделски, включително и гори, те нямат вещноправно действие, техните предвиждания не отчуждават имотите, нито променят собствеността им, а служат като основа за изграждане на подробните устройствени планове.
Неоснователен е и доводът на касаторите по приложението на чл. 145 от Закона за горите. Разпоредбата въвежда забрана в имотите в горските територии да се извършва ограждане или други действия, които ограничават свободното придвижване на хора, диви животни и води, с изключение на имоти, за които това е предвидено в нормативен или административен акт. С признаване на правата на държавата върху земята и осъждането на ответниците – суперфициарни собственици да предадат владението на площите, които не са необходими за ползване на постройките, не се ограничава свободното придвижване на хора и животни. От данните по делото е изяснено, че тази забрана е нарушена с поставяне на заграждения и бариери, чрез които е ограничен достъпът на гражданите до бреговата ивица и горския фонд, което е породило спора за собственост между държавата и ответните дружества.
Неоснователен е и доводът за неправилно определяне на прилежащите площи към отделните сгради. Разпоредбата на чл. 28 от Наредба № 7 за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони са относими към отреждането на терените и плътността на застрояване на поземления имот от собственика . В случая от комплексната техническа експертиза, изслушана от въззивния съд е установено, че по общия устройствен план само част от имоти с идентификатори 65543.31. 165 и 65543.31. 167 попадат в територията, определена за курортни структури като вещите лица са съобразили функционалната свързаност на изградените обекти, връзката между които се осъществява и чрез обособените пътища, които обслужват и други територии и няма основание да се приеме, че определената прилежаща площ на комплекса нарушава изискването на чл. 64 ЗС за нормалната им експлоатация по предназначение.
С оглед на изложеното не са налице поддържаните от касаторите основания за отмяна на въззивното решение, в частта по предявения срещу [фирма] установителен иск за собственост и ревандикационния иск по отношение на [фирма] [населено място].
При този изход на спора разноските по частично уважената касационна жалба на [фирма] [населено място] следва да останат в тежест на страните, така както са направени, а на основание чл. 78 ал.3 ГПК [фирма] [населено място] следва да заплати на държавата юрисконсултско възнаграждение в размер на 926 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 352 от 24 октомври 2014г. по гр.д.№ 229/2013г. в частта, в която [фирма] [населено място], [улица] осъден да предаде на държавата, представлявана от Министъра на земеделието и горите, владението на реална част от поземлени имоти в землището на [населено място], [община] с идентификатор по Кадастралната карта, одобрена със заповед № РД 19-19/27.02.2008г., №№ 65543.31. 165, 65543.31. 167 и 65543.31. 169 в очертанията с червени линии на чертеж 1 и 2 от заключението на комплексната техническа експертиза приподписани от съда и представляващи неразделна част от решението и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 352 от 24 октомври 2014г. по гр.д.№ 229/2013г. в останалата част , в която са уважени исковете срещу [фирма] [населено място], [улица] [фирма] [населено място], [улица] ет.12 за имоти в землището на [населено място], [община] с идентификатори по Кадастралната карта, одобрена със заповед № РД 19-19/27.02.2008г., №№ 65543.31. 165, 65543.31. 167 и 65543.31. 169.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], [улица] ет.12 да заплати на държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните сумата 926 лв. /деветстотин двадесет и шест лева/ разноски за касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|