О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 455 [населено място], 22.07.2022г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №1941 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Г. К. Ц., чрез адв. Л.Б. срещу решение №10146 от 10.02.2021г., постановено по в.гр.д. №5277/2019г. по описа на Апелативен съд- София. С обжалваното решение е отменено решение №37 от 25.07.2019г., постановено по т.д. №410/2018г. по описа на Окръжен съд - Видин в частта, с която ЗД „Бул Инс“ АД е осъдено да заплати на Г. Ц., на основание на чл.226, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата 5 000 лева - обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на неговия брат С. Й. В., починал на 18.12.2014г. при ПТП, настъпило на същата дата, ведно със законната лихва, считано от 18.12.2014г. до окончателното плащане, като е отхвърлен искът като неоснователен и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е отхвърлен за разликата над 5 000 лева до предявения размер от 60 000 лева, при заявена претенция от 120 000 лева. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на закона и необоснованост. Касаторът счита, че въззивният съд не е обсъдил изложените от страните доводи, не е изяснил релевантните факти и не е изложил мотиви за неоснователността на исковите претенции. Оспорва изводите на въззивния съд, че в качеството на брат на загиналия С. В. няма право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му. Поддържа, че съдът не е обсъдил детайлно доказателствата за наличието на трайна и особено близка връзка между него и брат му, като е изложил бланкетни мотиви за неоснователност на иска. Излага доводи, че по делото са установени всички релевантни за спорното право факти, че в случая е неприложима разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101 от 2018г./. Претендира да се отмени решението и да бъде постановено ново, с което да бъде уважен искът за сумата 60 000 лева- частичен иск от 120 000 лева, ведно със законната лихва от 18.12.2014г. до окончателното плащане. Претендира разноски за всички съдебни инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по множество процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора, които въпреки вариациите при формулировката се свеждат до следните въпроси: относно задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви като анализира доказателствата и обсъди доводите на страните; относно критериите за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при приложението на чл.52 ЗЗД и относно материалноправната легитимация на лицата извън кръга на посочените в Постановление №4/61г. и Постановление №5/69г. на Пленума на Върховния съд и предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки. Касаторът намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС /основание за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК/, като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /основание за допускане до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК/. Не са изложени никакви твърдения относно соченото основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД оспорва жалбата, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за неговата правилност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени първоинстанционното решение в осъдителната част и да постанови отхвърляне на иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата 5 000 лева, и за да го потвърди в отхвърлителната част за сумата над 5 000 лева до пълния претендиран размер, въззивният съд приема за безспорно, че на 18.12.2014г. е настъпило ПТП, виновно причинено от застрахования по застраховка Гражданска отговорност, сключена с ответното дружество водач на лек автомобил „Ауди 80“ с рег. [рег.номер на МПС] , допуснал нарушения на правилата за движение, установени в ЗДвП, при което е настъпила смъртта на С. Й. В.- едноутробен брат на ищеца. Решаващият съдебен състав намира за безспорно, че със задължителна за гражданския съд съгласно чл.300 ГПК влязла в сила присъда, постановена по н.о.х.д. №167/2015г. по описа на Окръжен съд- Видин, водачът на лекия автомобил е признат за виновен за допуснато нарушение на правилата за движение, установени в ЗДвП и причиняване по непредпазливост на смъртта на В., както и средни телесни повреди на още двама пешеходци – престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 3, б. „б“ от НК. С оглед изложеното стига до извод, че водачът на лекия автомобил с поведението си е осъществил деликтния състав по чл. 45 ЗЗД. По отношение на материалноправната легитимация на ищеца въззивният съд се позовава на ТР №1 от 21 юни 2018 г., постановено по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, с което е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление No 4 от 25.V.1961 г. и Постановление No 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Решаващият съдебен състав обсъжда доказателствата по делото, вкл. свидетелските показания и приема за доказано, че ищецът и починалият са едноутробни братя, като ищецът е бил по-възрастен от починалия с шест години; че са живели в едно и също населено място, но в различни квартали и жилища; че са създали с времето свои семейства, радвали са се на своите низходящи. Намира, че от показанията на разпитаните свидетели не се доказва двамата братя да са имали създадена трайна, дълбока и особено близка емоционална връзка, както и ищецът да е претърпял и продължава да търпи неимуществени вреди от смъртта на пострадалия, които е справедливо да бъдат обезщетени. С оглед изложеното стига до извод за неоснователност на иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, съответно и на акцесорната претенция за законна лихва от датата на деликта. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на въззивното решение до касационен контрол. Първият процесуалноправен въпрос е за задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви като анализира доказателствата, обсъди доводите на страните и се произнесе по всички наведени в жалбата оплаквания и възражения. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, включително цитираните от касаторите решения по чл.290 ГПК, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. В случая въззивният съд е изложил мотиви, които са схематични и лаконични, но отразяват самостоятелната му преценка на събраните по делото доказателства, в частност и на гласните доказателства, относими към твърдяното от ищеца право на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, включително относно наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, респ. търпените от неговата смърт болки и страдания. Съдът е изложил собствени аргументи защо приема, че връзката между двамата братя /ищеца и загиналото при процесното ПТП лице/ не надхвърля обичайната връзка на привързаност и обич, типична за връзката между братя и сестри, като е посочил конкретните факти и обстоятелства, въз основа на които е направил изводите си. Доколкото решаващият съдебен състав е приел, че не се доказва особено близка връзка между ищеца и починалия му брат по смисъла на разясненията, дадени с ТР №1 от 21 юни 2018 г., постановено по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, т.е. че ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, не е обсъждал какъв е справедливият размер на дължимото обезщетение, респективно не е излагал доводи във връзка с оплакванията на ищеца за допуснато от първоинстанционния съд нарушение при приложението на чл.52 ЗЗД. Вторият въпрос относно критериите за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е разглеждан от въззивния съд, поради което не е обуславящ за изхода на спора, което изключва характеристиката му като правен въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.. Като е стигнал до извод, че ищецът не е материалноправно легитимиран да търси обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на загиналия му брат, съдът не е излагал мотиви относно размера на претърпените вреди и справедливото обезщетение. Отговорът на поставените от касатора два въпроса, по начина, по който са формулирани, изисква преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото, респ. анализ на доказателствата, Последният материалноправен въпрос, уточнен от съда съгласно правомощията му- „относно материалноправната легитимация на лицата извън кръга на посочените в Постановление №4/61г. и Постановление №5/69г. на Пленума на Върховния съд и предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки”, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивното решение не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, както и с трайна и непротиворечива съдебна практика по чл.290 ГПК, която се споделя от настоящия съдебен състав. Противоречието с друга практика на съдилищата не представлява основание за допускане до касационен контрол. С Тълкувателно решение №1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от 25.V.1961г. и Постановление №5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Дадени са разяснения, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци, тъй като в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато са налице конкретни житейски обстоятелства, поради които привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия душевни болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления №4/61г. и №5/69г. на Пленума на ВС, предвиждащи право на обезщетение само за най-близките на починалия. Налице е споделена от настоящия състав съдебна практика на ВКС, че с оглед дадените в цитираното тълкувателно решение разрешения обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете горепосочените постановления на Пленума на ВС, се присъжда само по изключение- когато е създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и действително са претърпени неимуществени вреди, надхвърлящи по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. При преценката за наличие на такава силна връзка следва да се съобрази обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между роднини като братя и сестри, баба/дядо и внуци се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. За да се приеме, че между роднини като посочените е налице особено близка връзка, не е достатъчно да се установи формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, а следва да се докаже, че са настъпили конкретни житейски обстоятелства, обусловили възникване на по-голяма от близостта, считана за нормална и обичайна за съответната родствена връзка. Като примери за подобни житейски обстоятелства, относими към връзката между бабите/дядовците и внуците, се сочат отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини /заболяване или смърт на родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителите и др./- решение №372 от 14.01.2019г. по т.д. №1199/2015г. на ВКС, II т. о.; решение №92 от 17.11.2020г. по т.д.№1275/2019г., на ВКС, II т. о. и др. Въззивният съд не е изложил подробни мотиви, но след анализ на доказателствата по делото е достигнал до извод, че в конкретния случай между ищеца и неговия брат не се установяват факти и обстоятелства, доказващи възникване на близост по-голяма от близостта, считана за нормална и обичайна за родствената връзка между братя и сестри. Постановеното решение е в съответствие с практиката на ВКС, като изложените от касатора доводи представляват оплаквания за необоснованост на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в настоящия етап на касационното производство. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №10146 от 10.02.2021г., постановено по в.гр.д. №5277/2019г. по описа на Апелативен съд- София. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.