Р Е Ш Е Н И Е № 259 София, 14 май 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на втори май две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 829/2012 година Производството по делото е по реда на чл. 420, ал.2 във вр. с чл. 422, ал.1, т. 5 от НПК, образувано по искане на осъдения И. Д. З. за възобновяване на производството по ВНОХД № 246/2011 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, отмяна на постановеното по него въззивно решение от 29.11.2011 г., с което е потвърдена осъдителната присъда на Районния съд – Дупница. С първоинстанционната присъда № 42/30.03.2011 г., постановена по НОХД № 1379/2010 г., осъденият И. З. е бил признат за виновен в извършено на 22.06.2010 г. престъпление по чл. 144, ал.3 във вр. с ал.1 от НК, за което му е наложено наказание шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено по реда на чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години. Искането за възобновяване се позовава на всички касационни основания, а в заключение е направено искане Върховният касационен съд да упражни правомощията си по чл. 425 от НПК. В съдебното заседание осъденият З. и неговият процесуален представител поддържат искането за възобновяване. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за неоснователност на искането за възобновяване. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, установи следното : Искането за възобновяване е процесуално допустимо, подадено е в законоустановения срок и от лице, което има право по смисъла на чл. 420, ал.2 от НПК и е основателно, макар и по съображения, непосочени в него. При индивидуализацията на наказанието първостепенният съд е аргументирал на два пъти в мотивите на присъдата, че на осъдения З. следва да се определи санкция в размер на три месеца лишаване от свобода (виж, л. 51, гръб от делото). Намерил е, че с така определеното по размер наказание ще се изпълнят целите на наказателната репресия. В диспозитива на присъдата обаче е посочено друго, а именно, че за извършеното престъпление по чл. 144, ал.3 от НК във вр. с чл. 54 от НК на осъдения му се налага наказание шест месеца лишаване от свобода. Съгласно разпоредбата на чл. 305 от НПК присъдата съставлява безпротиворечиво единство от увод, мотиви и диспозитив, които са последователни и логически свързани. Диспозитивът е логическо продължение на мотивите и между тях не може да съществува противоречие, включително и по отношение на санкционните последици. Когато в мотивите на присъдата са изложени съображения за едно наказание (вид, размер, начин на изпълнение), а с диспозитива е определено друго, изискването за логическа цялост и безпротиворечивост на присъдата е нарушено. Неизменна е съдебната практика, че противоречието между диспозитив и мотиви винаги съставлява процесуално нарушение от категорията на съществените. Посоченият процесуален недостатък на присъдата не е констатиран от въззивната инстанция. Без значение е, че с въззивната жалба такъв довод не е поддържан от осъдения З.. Втората инстанция е била длъжна, съобразно разпоредбата на чл. 314 от НПК, да провери изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните. Отделно от това, във въззивното решение съществуващото противоречие е възпроизведено. В уводната част на решението, при посочване на основното съдържание на атакуваната присъда, съдът е отразил съдържанието на диспозитива на същата, в това число и размера на наложеното наказание – „шест месеца лишаване от свобода” (виж решение, л. 35 от въззивното дело). В съобразителната част на решението въззивният съд, допълвайки мотивите на първата инстанция, е аргументирал извод, че наложеното наказание правилно е определено при условията на чл. 54 от НК в „минимално предвиденото за престъпление по чл. 144, ал.3 във вр. с чл. 39, ал.1 от НК” (виж решение, л. 38 от въззивното дело), тоест „минимално предвиденото”, очевидно е три месеца лишаване от свобода. Посоченото очертава, че въззивната инстанция също е допуснала процесуално нарушение, тъй като не е констатирала и отстранила по съответния ред съществуващото такова, освен това и самият въззивен съдебен акт не дава възможност да се установи каква е била действителната воля на съдебните инстанции относно размера на наложеното наказание. Допуснатото противоречие в съдебните актове е довело и до ограничаване процесуалните права на страните в процеса и е съществено нарушение по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Ето защо, производството следва да бъде възобновено по реда на чл. 425, ал.1, т. 1 от НПК. Въззивното решение и потвърдената с него присъда следва да бъдат отменени, а делото да се върне за ново разглеждане на районния съд, където е допуснато за първи път констатираното нарушение. Останалите доводи, съдържащи се в искането за възобновяване и поддържани във връзка с основанията по чл. 348, ал.1, т. 1-3 от НПК, не могат да получат сега отговор, предвид изхода на делото. С оглед на горните съображения и на основание чл. 425, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателните дела влязлото в сила въззивно решение от 29.11.2011 г., постановено по ВНОХД № 246/2011 г. от Окръжния съд – Кюстендил, както и потвърдената с него присъда № 42/30.03.2011 г. по НОХД № 1379/2010 г. на Районен съд – Дупница. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2