1 Р Е Ш Е Н И Е № 111 гр. София, 28 май 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при участие на секретар Аврора Караджова и на прокурора Мария Михайлова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1938 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор в Апелативната прокуратура – [населено място] и по жалба на подсъдимия А. Т. Т., чрез защитника му адвокат Г. Г. от АК – [населено място], срещу решение № 515 от 11 август 2014 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 187/2014 година, с което е потвърдена присъда № 28 от 24 март 2014 година на Пловдивския окръжен съд, постановена по нохд № 1211/2013 година по описа на този съд. В касационния протест е релевирано отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, като са заявени допуснати от първоинстанционния съд и неотстранени от въззивния съд нарушения на процесуалните правила в доказателствената им дейност, довели до неправилно цялостно оправдаване на подсъдимите Н. К., Ж. Г. и Г. П. по повдигнатите им обвинения и частично оправдаване на подсъдимия А. Т. по едно от обвиненията, потвърдено изцяло с решението на въззивния съд. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. В касационната жалба на подсъдимия Т. е заявено наличие на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК по отношение на осъждането му по чл. 277а, ал. 7 от НК и това по чл. 278, ал. 6, предл. 3 от НК. Отправеното до ВКС искане е за отмяна на атакувания съдебен акт в тази му част, без да е посочено правомощието, което следва, според защитата, да упражни касационната инстанция. В съдебното заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста на Апелативната прокуратура – [населено място], с изключение на частта относно оправдаването на подсъдимия П. по обвинението по чл. 294 от НК. В останалата част намира атакувания съдебен акт за постановен при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се избирателен и непълен анализ и оценка на доказателствената съвкупност. Това е довело до неправилни изводи на съда и оправдаване на подсъдимите К. и Г. по обвиненията по чл. 234в от НК, а на подсъдимия Т. – по чл. 278а от НК. Намира касационната жалба на подсъдимия Т. за неоснователна. В същото съдебно заседание участват лично подсъдимите Н. К. и Ж. Г., заедно със защитниците си - адвокат Кр. Е. и Ж. П., двамата от АК – [населено място], които изразяват становища за неоснователност на касационния протест и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Жалбоподателят-подсъдим А. Т. не участва лично в това заседание, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат Г., който поддържа жалбата при направените в нея оплаквания и изложени доводи в тяхна подкрепа. Акцентира върху заявените недостатъци в съдържанието на обвинителния акт и изначалната несъставомерност на инкриминираните по отношение на подзащитния му деяния. Затова претендира оправдаването му по тези обвинения или връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий, след отмяната на въззивното решение. Подсъдимият Г. П. не участва лично пред ВКС. Представлява се от защитника си адвокат Д., която изразява становище за неоснователност на касационния протест и оставяне в сила на въззивния съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената по делото присъда, първоинстанционният съд е сторил следното: - признал е подсъдимия Н. В. К. за невинен в това, на 14. 12. 2012 година, в [населено място], чрез подсъдимия Ж. Б. Г., да е осъществил неправомерно присъединяване към електроразпределителната мрежа на „E. – България”, в качеството му на [фирма], с което е създал условия за непълно отчитане на потребената електрическа енергия, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 234в, ал. 1 от НК; - признал е същия подсъдим за невинен в това, на 08. 01. 2013 година, в [населено място], да е направил опит да придобие чрез закупуването им от А. Т. културни ценности, които не са идентифицирани и регистрирани по надлежния ред, на обща стойност 21000 лева, като деянието е останало недовършено по независещи от волята на дееца причини, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 278а, ал. 2 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК; - признал е подсъдимия А. Т. Т. за виновен в това, че на 08. 01. 2013 година, в [населено място], противозаконно е държал оръдие – уред за търсене на метали, за който знае, че е предназначен за търсене на археологически обекти, поради което и на основание чл. 277а, ал. 7 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на една година лишаване от свобода; - признал е същия подсъдим за виновен в това, че на същата дата и същото място е държал седем археологически обекта (подробно описани в диспозитива на присъдата), които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, на обща стойност 160 лева, поради което и на основание чл. 278, ал. 6, предл. 3 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на една година лишаване от свобода и глоба в размер на 3000 лева, като го е оправдал по същото обвинение за държане на още три археологически обекта (подробно описани) и до размера на сумата 460 лева; - признал е същия подсъдим за невинен в това, на същата дата, в [населено място], да е предложил на подсъдимия Н. К. за отчуждаване културни ценности, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред (надлежно описани), на обща стойност 21000 лева, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 278а, ал. 1 от НК; - при условията на чл. 23, ал. 1 от НК, за горните две престъпления, е определил на подсъдимия Т. едно общо наказание от една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от три години от влизане на присъдата в сила и е присъединил към него наказанието глоба в размер на 3000 лева; - признал е подсъдимия Ж. Б. Г. за невинен в това, през периода от 14. 12. 2012 година до 10. 01. 2013 година, в [населено място] и в [населено място] село, Пловдивска област, при условията на продължавано престъпление, сам, да е осъществил неправомерно присъединяване към електроразпределителната мрежа на „E. – България”, на два електромера „И.” (подробно описани), с което е създал условия за неправомерно отчитане на потребената електрическа енергия, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 234в, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК; - признал е подсъдимия Г. А. П. за невинен в това, на 14. 12. 2012 година, в [населено място], Пловдивска област, да е спомогнал на подсъдимия Н. В. К., извършил престъпление по чл. 234в, ал. 1 от НК, да избегне наказателно преследване, без да се е споразумявал с него преди извършване на престъплението, поради което е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 294, ал. 1 от НК. - разпоредил се е надлежно с веществените доказателства по делото, чрез отнемане на предмета на престъплението по чл. 278, ал. 6 от НК и на предмета на престъплението по чл. 277а от НК, извършени от подсъдимия Т., чрез предаване на предметите на министъра на културата, чрез връщане на подсъдимите след влизане на присъдата в законна сила или унищожаване. - присъдил е направените по делото разноски, като съответна част е възложил в тежест на подсъдимия Т. с оглед осъждането му за двете престъпления, а друга част е оставил в тежест на държавата. В производство, инициирано по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – [населено място] и по жалба на подсъдимия Т., е извършена въззивна проверка на присъдата, при която е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е потвърдена изцяло. І. По подадения касационен протест: ВКС намира протеста за частично основателен и не изцяло по изложените в него съображения. Внимателният прочит на протеста (който в голяма част възпроизвежда съдържанието на въззивния протест) дава основание за извода, че представителят на обвинителната власт оспорва потвърденото от въззивния съд оправдаване на всички подсъдими по повдигнатите им обвинения, черпейки доводи за това преимуществено от съдържанието на веществените доказателствени средства (ВДС), изготвени при използване на специални разузнавателни средства (СРС) и от показанията на свидетелите К. и Р. – полицейски служители, пред които подсъдимите Г., Т. и П. са разказали за извършените от тях деяния. Смята, че тези доказателствени източници неправилно са оценени от предходните съдебни инстанции като процесуално негодни и съдържащите се в тях факти и обстоятелства са изключени от доказателствената съвкупност. Само част от изложените в протеста доводи и съображения следва да бъдат споделени, защото кореспондират с данните по делото и със закона, а именно: 1. На първо място, ВКС намира за неоснователни възраженията на обвинителната власт по отношение на оценката на съда за допустимостта на използваните ВДС във връзка с престъпленията по чл. 234в от НК. От изложените в решението на въззивния съд, л. 11, абз. 1 съображения е видно, че изводът за недопустимостта им съдът е основал на обстоятелствата, че се касае за престъпление, което не е „тежко” по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, не е измежду изрично посочените в чл. 172, ал. 2 от НПК и исканията за разрешаване използването на СРС не са направени и разрешенията не са дадени за разследването на тези престъпления. Настоящата инстанция не намира причини да не сподели тези съображения. От съдържанието на приложения по делото „Т. – СРС” е видно, че направените три искания (на л. л. 5, 22 и 80) касаят само подсъдимия Н. К. „... за извършени престъпления с предмет културни ценности на територията на [населено място] и областта...” (първите две) и „...установяване самоличността на лице – извършител на престъпления по чл. 277а и чл. 278а от НК.” (третото). Няма искане (а то и не би могло да бъде удовлетворено) за разследване на престъпление по чл. 234в от НК. А съгласно разпоредбата на чл. 177, ал. 2 от НПК, в наказателното производство не могат да се ползват резултати, получени извън направеното искане по чл. 173 от НПК, освен ако не съдържат данни за друго тежко умишлено престъпление по чл. 172, ал. 2 от НПК, каквото престъплението по чл. 234в от НК категорично не е. Аргументи в подкрепа на това становище се извеждат и от разпоредбата на ал. 3 на чл. 177 от НК, където отново става въпрос само за „...тежко умишлено престъпление по чл. 172, ал. 2...”. Така че, ползването на ВДС, получени в резултат на използване на СРС, е процесуално недопустимо по отношение на деянията, инкриминирани по чл. 234в от НК и в тази част изложените в протеста възражения следва да бъдат преценени като неоснователни. 2. На следващо място, в протеста се възразява отказът на съда да ползва като годен доказателствен източник показанията на свидетелите К. и Р. (показания на с. 95 и с. 99 от нох дело). В тази насока въззивният съд е изложил съображенията си на л. 11 и л. 18 от решението. Двамата свидетели са служители към ОД на МВР – [населено място] и са били част от екипите, участвали в разследването, проверките и акцията при бензиностанцията по отношение на подсъдимите К. и Т.. Придружавайки (поотделно и в различно време) подсъдимите Т., Г. и П. до съответните РУП за снемане на обяснения, тези служители са провели с тях разговори във връзка с уличаващите ги данни, установени при извършените проверки и при акцията на бензиностанцията. За съдържанието на тези разговори (наред с други обстоятелства по разследването) посочените лица свидетелстват пред съда. Проведените от тях разговори не са обективирани в писмени документи. Въззивният съд е приел, че в хода на тези разговори подсъдимите са направили самопризнания относно инкриминираните по делото факти (л. 11 от решението) и именно тяхното възпроизвеждане в показанията на полицейските служители и ползването на тези показания като източник на доказателствени факти, съдът е оценил като недопустимо. ВКС не споделя като цяло тези изводи на въззивния съд по няколко причини: Безспорно е, че процесуалният закон и правната наука не познават процесуалноследствено действие като беседа, събеседване, разговор и пр. Проведените от полицейските служители разговори с посочените по-горе подсъдими, обективно задържани при условията и регламента на ЗМВР и без те да имат все още каквото и да било процесуално качество, по същността си не са нищо друго, освен предварително снети обяснения от лица, по отношение на които има данни и съмнения да са съпричастни към извършените престъпления, с цел получаване на информация за началото и насоките на разследването, за разработването на следствени версии и работа „по горещи следи”. Тези действия са извършени от лица, всеки от които не е разследващ орган по смисъла на НПК, а е полицейски служител и участник в екипа, работещ по случая. Поради това, свидетелите К. и Р. не са имали никакво процесуално качество в досъдебната фаза на процеса, а проведените от тях разговори с подсъдимите не са доказателствени средства и източници на доказателствени факти. Затова не е съществувала процесуална пречка те да бъдат разпитани в качеството на свидетели. Депозираните от тях показания са надлежен доказателствен източник и съдържащите се там факти и обстоятелства могат и следва да бъдат ценени, наред с останалите от доказателствената съвкупност и да бъдат поставени в основата на съдебния акт, ако и доколкото направената оценка сочи на тяхната достоверност. Служителите на МВР, ангажирани с оперативна работа преди или по време на наказателния процес, не са участници в самата процесуална дейност и не попадат в рамките на забраната по чл. 118, ал. 1 от НПК (арг. от чл. 118, ал. 1, т. 3 и употребеният от законодателя термин „присъствали”). Тяхната евентуална заинтересованост от разкриване на престъплението подлежи на отчитане и внимателна преценка в рамките на осъществяваната от съда дейност по проверка и оценка на доказателствените източници по делото, наред с всички останали такива. Съгласно чл. 117 от НПК, със свидетелски показания могат да се установяват всички факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина, в това число и извънпроцесуални действия и поведение на други лица, включително и на такива, които в рамките на конкретния наказателен процес по-късно придобиват процесуалното качество на обвиняеми, стига да са лично възприети. Така че, съдът не е имал основание да дефинира тези гласни доказателствени източници като процесуално негодни. Те следва да бъдат третирани не като доказателства, а именно като доказателствени средства, които възпроизвеждат доказателствени факти – проведените с подсъдимите разговори по време на пътуването с автомобил и съобщеното от тях в тези разговори. Тези доказателствени факти са производни доказателства и са включени в процеса не с цел да бъдат подменени първични доказателства, а с оглед проверката на същите. Отделен е въпросът, че фактът на тези разговори и тяхното съдържание могат да бъдат определени като значително надценени в доводите на подадения касационен протест. 3. На трето място, но не по важност и далеч по – същественото е, че вън от вниманието на съда са останали немалък обем доказателства, надлежно събрани и приложени, които не са обсъдени и анализирани от съда по изискуемия от закона начин. Ако това бе сторено, съдът би могъл да достигне до различни изводи по фактите от направените от него относно престъплението по чл. 234в от НК. Става въпрос за протоколите за оглед на местопроизшествие и албумите към тях (л. 83-92, л. 104, л. 160 и сл., т. 1 от ДП), протоколи за монтаж и констативни протоколи (л. 93-96, т. 1, л. 102 и сл., т. 2 от ДП), протоколи за претърсване и изземване (л. 100, т. 1) протокол за оглед на веществени доказателства (л. 110, т. 1), протокол за следствен експеримент и албум към него (л. 140 и сл., л. 168 и сл., т. 1 от ДП), протоколи за доброволно предаване (л. 122 и сл., л. 140, т. 3 от ДП), експертни справки, заключения на съдебно-трасологични експертизи (експерти Г. и С.), на четири технически експертизи (експерт Ч.), констативни протоколи (л. 147, л. 150, т. 3 от ДП) и пр. Всички тези доказателствени източници са надлежно изготвени, приложени по делото и съдържат обстоятелства, касаещи инкриминираната дейност на подсъдимите К. и Г. по неправомерното присъединяване към електроразпределителната мрежа на „E. – България”. Игнорирането на този значителен обем доказателствени източници може да бъде преценено единствено като съществено нарушение на процесуалните правила, което предпоставя отмяна на атакувания съдебен акт в частта му относно инкриминираните деяния на подсъдимите К. и Г. по чл. 234в от НК и връщане на делото за ново разглеждане в тази му част от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да извърши цялостен, пълен и точен анализ на доказателствата относно тези деяния и да реши правилно въпросите по фактите, а след това и по приложението на правото. 4. В останалата му част, ВКС намира подадения касационен протест за неоснователен. Оправдаването на подсъдимите К. и Т. за престъпленията по чл. 278а, ал. 1 и ал. 2 от НК е базирано на данните по делото и на тяхната надлежна оценка. Изложените в тази връзка съображения на въззивния съд (л. 17-18 от решението) кореспондират със събрания доказателствен материал, а неговият анализ не разкрива игнориране или превратност в дейността на съда. Дори и да не бяха така лишени от конкретика, съдържанието на проведените между подсъдимите К. и Т. разговори, установени чрез СРС, не дават достатъчно основание за извода за осъществяване от тях на престъпленията, за които са им повдигнати обвинения. За формирането на такъв извод не допринасят и показанията на свид. Р., на когото подсъдимият Т. е споделил в автомобила единствено виждането си за високата цена на намерените на мястото на задържането им монети. Идентична е ситуацията и относно оправдаването на подсъдимия П. по обвинението за извършено престъпление по чл. 294 от НК. В тази му част касационният протест не се поддържа от представителя на ВКП. Възраженията в протеста съдържат доводи, изведени преимуществено от ВДС, изготвени при използване на СРС, както и от показанията на свид. К.. Въззивният съд, макар и лаконично, е изложил съображенията си за потвърждаване на оправдаването на този подсъдим (л. 12 от решението), които съображения ВКС не намира причини да не сподели. За невъзможността за установяване и на това престъпление да бъдат използвани ВДС, изготвени при използване на СРС, вече бяха изложени подробни съображения по-горе. А показанията на свид. К., в тази им част, следва да бъдат преценявани особено внимателно и при отчитане на коментираната вече евентуална заинтересованост на полицейските служители от разкриването на престъплението. Така че, като е отхвърлил обвинителната теза по отношение на подсъдимия П. поради доказателствена недостатъчност, съдът не е нарушил закона. ІІ. По жалбата на подсъдимия А. Т.: Жалбата на подсъдимия Т. съдържа позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, с множество препратки към доводи и съображения, изложени във въззивната жалба на същия подсъдим и в пледоариите на неговия защитник по съществото на делото пред предходните съдебни инстанции. Макар да намира това за неприемливо, с оглед спецификите на касационния контрол, ВКС констатира, че внимателният прочит на жалбата позволява да се разберат действителните причини за недоволството на подсъдимия Т. от осъждането му и те могат да бъдат обобщени така: - обвинителният акт страда от сериозни недостатъци, тъй като не съдържа правни изводи за характеристиките на инкриминираните по отношение на подсъдимия Т. вещи като „археологически обекти”, а това е ограничило правото му на защита; - инкриминираното деяние е несъставомерно по чл. 278, ал. 6 от НК, доколкото режимът на идентификация и регистрация не е бил задължителен за него и по отношение на инкриминираните предмети; - идентични съображения за несъставомерност, базирани на други текстове от ЗКН (чл. 96-99), са цитирани и по отношение на осъждането на Т. по чл. 277а, ал. 7 от НК. ВКС намира тези възражения за неоснователни. 1. На първо място, не могат да бъдат споделени доводите и съображенията за недостатъци на обвинителния акт до степен, довела до ограничаване възможностите на подсъдимия Т. да реализира правото си на защита в пълен обем. Изискванията към съдържанието на обвинителния акт, визирани в разпоредбата на чл. 246 от НПК, в конкретния случай са изпълнени, като са посочени извършените от подсъдимия деяния, данни за личността му, за смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства (ал. 2 на нормата) и правната квалификация на деянията (ал. 3). Основното предназначение на обвинителния акт е да формулира обвинението по начин, който очертава рамката на наказателното преследване срещу подсъдимия, като така определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него и гарантира осъществяване на правото му на защита. Това именно е същността на изискванията към формата и съдържанието на обвинителния акт и в конкретния случай те са изпълнени и не пораждат никакво съмнение за обстоятелствата, визирани в чл. 102 от НПК (в този смисъл вж. и ТР № 2/2002 година на ОСНК, т. 4.2.). 2. На следващо място, възраженията на защитата на подсъдимия Т. касаят характеристиките на инкриминираните в рамките на обвинението по чл. 278, ал. 6 от НК вещи като „археологически обекти”, „културни ценности” и пр. и това всъщност е основният спорен въпрос относно осъждането му за това престъпление. Не могат да бъдат споделени доводите в жалбата, че в тази насока липсват отговори на направени възражения в решението на въззивния съд. Съдът е изложил правните си изводи на л. 19-20 от решението и няма причина те да не бъдат споделени, поради което не се налага да бъдат повтаряни. Несъмнено, изясняването на характеристиките на вещите е от съществено значение, защото те представляват предметът на престъплението. Отговорът на този въпрос е правен, а не експертен. Той не е останал вън от вниманието на въззивния съд. В подкрепа на изводите на съда за естеството на вещите и за тяхната стойност, произход и характеристики като следи от човешка дейност от минали епохи, са и извършените и обсъдени в решението експертни заключения. ВКС намира за необходимо да акцентира единствено върху следното: Несъмнено, Законът за културното наследство (ЗКН) урежда опазването и закрилата на културното наследство на Република България (чл. 1), част от което са наземните, подземни и подводни археологически обекти и резервати (чл. 6, т. 1 от Закона). Предмет на престъплението по чл. 278, ал. 6 от НК е археологически обект, за който не са изпълнени законовите изисквания за идентификация и регистрация, регламентирани в Глава V, раздел І и ІІ на ЗКН и в Раздел ІІ на Наредбата. Наказателният закон не съдържа легална дефиниция на понятието „археологически обект”, но тя е дадена в нормата на чл. 146 от ЗКН, според която археологически обекти са всички движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се в или над земните пластове, на сушата и под вода, за които основен източник на информация са теренните проучвания. Това съвсем не означава, че само обекти, открити чрез такива проучвания, могат да се определят като „археологически” по смисъла на чл. 146 от ЗКН. Преценката за това дали даден обект е археологически, предпоставя оценяване на неговото естество, дали представлява следа от човешка дейност, дали е създаден в минали епохи. Липсата на данни за това как, кога, къде и от кого обектът е бил открит и придобит от дееца, също не повлиява тази оценка. От съществено значение е обстоятелството на установена от дееца фактическа власт върху обекта и неговото държане в определен период от време. Съставът на престъплението по чл. 278, ал. 6 от НК винаги е налице, когато предметът на престъплението – археологически обект, не е идентифициран и регистриран по съответния ред, защото поначало това е задължително, при това в определен от закона срок. Престъплението е такова на „формално извършване”, като е достатъчно деецът да упражнява фактическа власт върху археологически обект, дефиниран като такъв по ЗКН и без да е изпълнена процедурата за идентифициране и регистриране по този закон. В конкретния случай, посочените елементи от състава на престъплението са налице, поради което възраженията за несъставомерност на деянието на подсъдимия Т. следва да бъдат преценени като неоснователни. 3. Що се касае до престъплението по чл. 277а, ал. 7 от НК, за което също е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Т., въззивният съд е изложил фактически и правни съображения на л. 18-19 от решението си, които настоящият състав намира за правилни и законосъобразни. Характеристиките на държания от подсъдимия Т. уред като такъв за търсене на метални обекти под повърхността на земята, са безспорни и потвърдени и от изготвената СТЕ по делото. Несъмнено е и знанието на подсъдимия за предназначението на този уред, защото той е бил ползван от него именно при търсене на археологически обекти още в предходен период от време. Съставомерността по чл. 277а, ал. 7 от НК предпоставя от обективна страна държането да е противозаконно, а от субективна – извършителят да е знаел или предполагал, че предметът е с такова предназначение. Противозаконно държане на предмета е налице, когато е предвиден разрешителен режим за държането му и той е пренебрегнат от собственика (който е бил длъжен да го регистрира) или от държателя (който е следвало да знае дали това е сторено). В този смисъл, за съставомерността на деянието по чл. 277а, ал. 7 от НК, като престъпление на формално извършване, е ирелевантно чия собственост е процесният металдетектор, след като той не е регистриран по надлежния ред. При така изложените съображения ВКС намира, че при постановяване на въззивния съдебен акт относно осъждането на подсъдимия Т., не са допуснати нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на закона. Съдържанието на решението позволява на страните и на контролната инстанция да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите и по правото, като това е сторено по предписания в закона начин. Предвид изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 515 от 11 август 2014 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 187/2014 година, в частта, с която е потвърдена присъда № 28 от 24 март 2014 година на Пловдивския окръжен съд, по нохд № 1211/2013 година, относно оправдаването на подсъдимите Н. В. К. и Ж. Б. Г. по повдигнатите им обвинения за престъпления по чл. 234в, ал. 1 от НК и относно разноските по делото. ВРЪЩА делото в тази му част за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд, от стадия на съдебното заседание. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.