Ключови фрази

5


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 280

гр. София, 11.04.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3964/2021 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез гл. юрк. Д. срещу решение № 264718 от 13.07.2021 г. по гр. д. № 5352/2020 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II – В въззивен състав.
Ответниците В. П. С. и И. П. С. чрез общия им пълномощник адв. К. са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него е ангажирано становище за недопустимост на касационния контрол срещу въззивното решение в частта за уважаване на исковете по чл. 59, ал.1 ЗЗД, предявени за сумата от по 2 712 лв. всеки, за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на съдебния акт в останалата атакувана част и за неоснователност на допустимата касационна жалба. Претендират разноски.
При преценка допустимостта на касационното производство настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното.
Касационната жалба против горното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 281417/21.11.2019 г. по гр. д. № 45742/2012 г. на Софийски районен съд (СРС), 50 състав за осъждане на „Топлофикация София“ ЕАД да заплати на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД на В. П. С. и на И. П. С. сумата от по 2 712 лв. за всеки един от тях – обезщетение за ползването в периода от 27.09.2007 г. до 08.04.2012 г. на собствен на ищците имот (енергиен обект „Топлоснабдяване и абонатна станция за жилищна сграда“, находящ се на адрес [населено място], [улица]), ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 28.09.2012 г. до изплащането, е процесуално недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. за граждански дела. Въззивното решение е постановено по такова дело и с оглед цената на предявените искове (от по 2 712 лв. всеки) в посочената част – за парично вземане, всеки един по минималния праг от 5 000 лв. е изключено от обхвата на касационния контрол. Затова касационната жалба срещу въззивния съдебен акт в разглежданата му част е лишена от допустим предмет. Тя не следва да се разглежда по същество, а образуваното по нея производство следва да се прекрати.
Касационната жалба против въззивното решение в останалата обжалвана част – досежно произнасянето по исковете против дружеството за заплащане на сумата от по 5 549. 32 лв. на всеки от ищците, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 28.09.2012 г. до изплащането, е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за достъп до касация по жалбата в допустимата й част, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на тази жалба е въззивното решение в частта, с която след отмяна на решение № 281417/21.11.2019 г. по гр. д. № 45742/2012 г. на СРС, 50 състав в частите, с които са отхвърлени предявените от ищците С. против топлофикационното дружество осъдителни искове за сумата от по 5 549. 32 лв. за всеки един от тях, квалифицирани като такива по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е присъдена така претендираната сума на основание чл. 138, ал. 3 ЗЕ като цена за предоставен достъп до собствения на ищците имот - енергиен обект „Топлоснабдяване и абонатна станция за жилищна сграда“, включващ абонатна станция и топлопровод, находящ се в [населено място], [улица], за целите на преноса на топлинна енергия до други потребители, а именно сграда, находяща се на адрес [населено място], [улица], ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 28.09.2012 г. до окончателното плащане и в полза на ищците са присъдени разноски.
Въззивният съд е постановил горния правен резултат като е приел, че претенциите на ищците са основани на твърдения за наличие на вземания, произтичащи от неоснователно обогатяване на ответното дружество за тяхна сметка, което, през периода преди да придобие правото на собственост върху енергийните обекти, изградени от ищците и без тяхно съгласие е извършило действия по присъединяване на съседната сграда към тези енергийни обекти, за което присъединяване дължи заплащане на цена. Установено е, че процесните енергийни обекти са изградени от ищците и са въведени в експлоатация на 07.10.2005 г., а също и че правото на собственост върху тях е прехвърлено от ищците на ответника по силата на сключения помежду им договор за изкупуване на енергиен обект от 09.04.2012 г. Присъединяването на съседната сграда (на [улица] [населено място]) е извършено съгласно разрешение за строеж на благоустройствени обекти № Б-63/15/12.2008 г., издадено от главния инженер на СО и разрешение за ползване, изх. № СТ-05-1553/23.12.2010 г. на ДНСК. Същото се изразява в присъединяване на присъединителния топлопровод към вече изградения топлопровод, собственост на ищците. Развити са доводи, че по силата на чл. 138, ал. 3 ЗЕ присъединените към топлопреносната мрежа потребители са длъжни да предоставят достъп на топлопреносното предприятие, получило лицензия, през собствените си съоръжения за целите на преноса на топлинна енергия до други потребители на територията, определена в лицензията. Цената за предоставения достъп се определя по методика, одобрена от комисията. Предвид на тази уредба е прието, че вземането по чл. 138, ал. 3 ЗЕ произтича от задължението на потребителите да предоставят достъп до собствените им съоръжения, но за друга цел (извън доставянето на топлинна енергия на самите тях), а именно - за да доставя топлопреносното дружество услугите си на други свои потребители, които да присъедини към топлопреносната мрежа. Ползването на такъв достъп без наличието на постигнато между страните взаимно съгласие се явява без правно основание, поради което се дължи съответно обезщетение от страна на ползващия. То обхваща времето, през което ищецът е бил собственик на процесните съоръжения, а топлопреносното дружество е ползвало уредбите и съоръженията за преобразуване и пренос на енергия до други потребители, различни от ищеца. Обезщетението представлява сумата, с която предприятието се е обогатило в резултат на неплащане на цената за достъп и с която собственикът на енергийните уредби и съоръжения е обеднял поради неполучаване на цената за достъп. Развити са мотиви, че се касае за различно вземане (спрямо това за обезщетение за ползване от ответника на собствените на ищците енергийни съоръжения, чрез които първият е доставял в тяхната сграда топлинна енергия) – за ползване на същите съоръжения от ответното предприятие, но във връзка с достъпа до тях при осъществяване на пренос на топлинна енергия до други клиенти. След като са установени предпоставките от фактическия състав на чл. 138, ал. 3, изр. последно ЗЕ, са уважени исковете в размери съгласно заключението на назначеното по делото вещо лице.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси с твърдението, че са релевантни за спора и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. от значение са за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като основание за селекция на касационната жалба се сочи и очевидната неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Формулираните въпроси са следните:
1. „Дължи ли се обезщетение по чл. 137, ал. 2 ЗЕ, при положение, че клиентите, които са изградили топлопреносните съоръжения сами са възпрепятствали сключването на окончателен договор за изкупуване по чл. 138 ЗЕ и така са създали предпоставки за претендирането на такова след като не са изпълнили изискванията на закона?“;
2. „Следва ли цената за ползване по чл. 137, ал. 2 ЗЕ да служи за обезщетение в полза на клиентите, изградили топлопреносни съоръжения за своя сметка предвид разпоредбата на чл. 138 ЗЕ и задължението на топлопреносното предприятие да изкупи същите. Няма ли по този начин клиентите, изградили за своя сметка горните съоръжения да получат два път обезщетение за едно и също нещо?“;
3. „Доколкото правото на ползване се води периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД не следва ли за същото да се прилага тригодишната погасителна давност, а не общата петгодишна?“;
4. „Съгласно § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ в случай, че сделката по изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по § 4, ал. 4 енергийното предприятие в срок три месеца след покана от страна на собствениците по ал. 1 е длъжно да плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението. В тази връзка дължи ли се обезщетение по чл. 137, ал. 2 ЗЕ след като клиент изградил топлопреносни съоръжения не е отправил покана за изкупуване и на още по – голямо основание – няма необоснован отказ от топлопреносното предприятие за сключване на договор по чл. 138 ЗЕ?“
Всичките питания се повдигат за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Страната твърди също, че „въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС“. Конкретен въпрос в тази връзка не е формулиран.
Касационното обжалване не следва да се допуска.
Поставените въпроси не удовлетворяват общо основание за достъп до касация. Те не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разрешението, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС (да обуславя изхода по конкретното дело и да произтича от решаващите мотиви в обжалваното второинстанционно решение), а се поставят с оглед становище на страната по правилността на въззивния съдебен акт и изразяват несъгласието й с там направените изводи за основателност на претенциите. Въпроси, които са поставени с оглед становище на страната и нямат връзка с правните разрешения в обжалваното решение не обосновават основания за допускане на касационен контрол. По естество си въпросите съставляват касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче са релевантни в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), което се развива едва след допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Във фазата по селектиране на касационната жалба доводите по правилността на въззивното решение нямат предвиденото в процесуалния закон значение и не позволяват да се осъществи достъп до касация. Съгласно мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС непоставянето на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да е необходимо да се установяват сочените допълнителни основания за това (в случая за тях - при хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - отсъства каквато и да е аргументация с оглед изискванията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По отношение на заявеното отклонение със сочената задължителна съдебна практика на ВКС - ТР № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС пък липсва въобще изведен конкретен правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото (т. е. общо основание). Съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпроса от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Последицата е липса на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.
Искането за достъп до касация, обосновано в приложно поле на чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК (поради твърдяна очевидна неправилност на въззивното решение) е също неоснователно.
Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Такъв порок на обжалваното въззивно решение не се открива. Освен това, соченото селективно основание не следва да бъде установявано служебно от съда, а се изисква да бъде обосновано от страната. В случая касаторът се позовава формално на очевидна неправилност без да излага аргументи за наличието й.
В заключение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.
С оглед на изхода по делото касаторът следва да заплати на ответниците по жалба сторените и претендирани разноски в настоящото производство. Те възлизат на 1 200 лв. – за адвокатско възнаграждение, уговорено с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него на извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – така постановките по т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] срещу решение № 264718 от 13.07.2021 г. по гр. д. № 5352/2020 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II – В въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 281417/21.11.2019 г. по гр. д. № 45742/2012 г. на Софийски районен съд, 50 състав за осъждане на „Топлофикация София“ ЕАД да заплати на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД на В. П. С. и на И. П. С. сумата от по 2 712 лв. за всеки един от тях – обезщетение за ползването в периода от 27.09.2007 г. до 08.04.2012 г. на собствен на ищците имот (енергиен обект „Топлоснабдяване и абонатна станция за жилищна сграда“, находящ се на адрес [населено място], [улица]), ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 28.09.2012 г. до изплащането.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 3964/2021 г. на Върховен касационен съд, III г. о. в същата част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 264718 от 13.07.2021 г. по гр. д. № 5352/2020 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II – В въззивен състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на В. П. С. с ЕГН [ЕГН] и на И. П. С. с ЕГН [ЕГН], и двамата от [населено място], [улица] сумата от 1 200 (хиляда и двеста) лева – разноски за касационното производство.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба и е прекратено производството по делото може да се обжалва пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението до страните с връчване и на препис от него, а в останалата му част е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.