8 Р Е Ш Е Н И Е № 362 гр.София, 21.11.2013г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 92/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по жалба, подадена от П. чрез прокурор Д. от Софийска градска прокуратура, срещу въззивно решение № 6458/04.10.2012 г. на Софийски градски съд, ІІ „г” състав, постановено по гр.д. № 6201/2012 г. Излагат се доводи за недопустимост на въззивното решение, защото е потвърдено решение на първа инстанция, постановено на различно правно основание от това по исковата молба. Поддържат се и оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В открито съдебно заседание прокурор С. от Върховна касационна прокуратура е навела и възражение за недопустимост на въззивното решение в частта за сумата над 5 000 лв. и за периода 20.05.1997 г. – 27.02.2007 г., като постановено извън предмета на въззивната жалба. Оплакването касае допустимостта на обжалвания съдебен акт, за което и касационната инстанция следи служебно, поради което няма преклузия за въвеждането му от страните и след сроковете по чл. 283 и чл. 287, ал. 1 ГПК. Насрещната страна С. М. В., чрез адв. К. К. от АК С., е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна, тъй като въззивното решение, като краен резултат, е правилно – П. дължи обезщетение, поради нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/. В открито съдебно заседание поддържа възражението си. Касационното обжалване е допуснато с определение № 725/07.06.2013 г. по въпроса дали е допустим иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./, след като наказателното производство е прекратено поради изтичане на абсолютната давност, съответно, ако е допустим, искът основателен ли е. Въпросът е изяснен с ТР 3/2004 г. ОСГК ВКС, т. 8 – искът е допустим, но неоснователен, освен, ако наказателното производство продължи по искане на обвиняемия или подсъдимия по реда на чл. 21, ал. 2 във вр. с чл. 21, т. т. 2 и 3 НПК, отм. и чл. 288, ал. 2 НПК, отм., или прокурорът внесе предложение за оправдателна присъда и лицето бъде признато за невинно с влязла в сила присъда. Правозащитен орган отговаря за вреди, ако наказателното производство е било образувано преди наказателното преследване да е било погасено по давност или деянието амнистирано. Разрешението, дадено от въззивната инстанция, противоречи на даденото тълкуване. С. М. В. е предявил иск срещу П. за 19 559 лв. – обезщетение за причинени му неимуществени вреди от водено против него досъдебно производство в продължение на петнадесет години. Ищецът твърди, че през 1997 г. бил привлечен като обвиняем за извършено през 1996 г. престъпление. През 2010 г. отправил молби за прекратяване на производството спрямо него, но с постановление на прокурор от Софийска районна прокуратура, то било спряно на осн. чл. 242, ал. 1, вр. чл. 244, ал. 1, т. 3 НК. В исковата молба се твърди, че продължителното производство, както и повдигането на обвинението, създало у него негативни чувства, било накърнено доброто му име сред обществото, преживял чувство на унижение и притеснение от отрицателното отношение на хората към него, такива са и усещанията, с които бил принуден да живее ежедневно от петнадесет години. В хода на исковото производство – на 10.10.2011 г. наказателното производство е прекратено поради изтичане на абсолютната давност. Софийският районен съд първоначално квалифицирал иска по чл. 49 ЗЗД, а в решението си, по чл. 6, т. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/. Намерил нарушение на Конвенцията и присъдил обезщетение в размер на 5000 лв. Въззивният Софийски градски съд потвърдил решението като краен резултат, но приел, че правната квалификация на иска е чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./. В противоречие с тълкуването, дадено в т. 8 от ТР 3/2004 г. ОСГК ВКС, втората инстанция е приела, че фактическият състав на нормата е осъществен – налице е незаконно обвинение в извършване на престъпление, като отговорността на държавата е налице, както когато лицето е оправдано, така и винаги, когато наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Въззивното решение е отчасти недопустмо и в останалата част неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон. Основателно е оплакването на кастора за недопустимост на въззивното решение в частта за сумата над 5 000 лв. и за периода 20.05.1997 г. – 27.02.2007 г. Софийският районен съд е уважил иска само за сумата от 5000 лв. и за периода 28.02.2006 г. до 28.02.2011 г. Претенцията за времето 20.05.1997 г. – 27.02.2007 г. е отхвърлена като погасена по давност, както и до пълния предявен размер от 19 559 лв. – като неоснователна. В тази част първостепенният съдебен акт не е обжалван и е влязъл в сила. Въззивният съд се е произнесъл по целия предмет на исковата молба и изцяло е потвърдил решението на районния съд, с което е излязъл извън предмета, с който е бил сезиран валидно с въззивна жалба. В тази част обжалваното решение следва да бъде обезсилено. Неоснователен е доводът за недопустимост на първоинстанционното решение, а от там и на въззивното, поради произнасяне по иск с различна правна квалификация от тази, посочена в исковата молба. Съдът е този, който квалифицира исканията на страните и не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. Предметът на иска, от своя страна, се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Ето защо, евентуално променената позиция на ищеца в хода на исковия процес относно приложимата към спорното правоотношоение материалноправна норма, не е изменение на иска. Ако съдът, като изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, прилага правните норми, това съставлява квалификация на материалното субективно право, предявено с иска. Грешната квалификация в този случай е порок, който евентуално би се отразил върху правилността на съдебното решение, но не води до недопустимост на същото поради разглеждане на непредявен иск от съда. Относно доклада на първата инстанция – ако съдът е посочил грешна материалноправна квалификация, а в решението си е разгледал спора, прилагайки друга материалноправна норма и, по този начин не е дал точни и пълни указания на страната относно доказателствената тежест и доказателствените й задачи, това процесуално нарушение би имало отношение към правилността на въззивното решение, само, ако засегнатата страна го е въвела с въззивната си жалба, евентуално с отговора към нея. В случая, само Прокуратурата е подала въззивна жалба и оплакването й е единствено за допуснато от районния съд противоречие с материалния закон – дадена грешна правна квалификация в доклада и в първоинстанционното решение, при приложимата, според страната в случая, и сочена в исковата молба - чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./. По изложените съображения, наведените за първи път в касационната инстанция оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствени правила от първостепенния съд не могат да бъдат разглеждани в касационното производство. Независимо от това, първата инстанция не е дала различна материалноправна квалификация в доклада и решението си, а от друга страна, както по-горе е изяснено, не е обвързана от сочената от страните правна норма. Съгласно чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС всяко лице, при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок. Нарушенето на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. Доколкото, към датата на предяваване на иска, няма уреден пряк иск в специалния ЗОДОВ за защита на посоченото право, то приложение намират общите правила на деликта. Отговорността на Прокуратурата, като процесуален субституент на Държавата, е гаранционно-обезпечителна и произтича от разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. Въззивният съд е разгледал иска, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./ и, както настоящата инстанция изясни вече, е приложил неточно закона. В случая, обезщетение на основание уредената в цитираната правна норма хипотеза не се дължи на ищеца, доколкото по смиъла на специалния закон не е установена незаконност на повдигнатото обвинение – то не е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или, че извършеното деяние не е престъпление, нито има постановена влязла в сила оправдателна присъда; наказателното преследване не било погасено по давност или деянието – амнистирано преди образуване на наказателното производство. Решението в частта, с която искът е частично уважен, е допустимо, но неправилно и следва да бъде отменено, като спорът се разреши от състава на Върховния касационен съд. Едно от оплакванията в исковата молба е за продължителността на наказателното производство. То е сред обстоятелствата, имащи отношение към обезщетяването на нематериалните вреди от увреждане по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./, но още е и самостоятелно основание за обезщетение, когато производството е продължило над разумния срок. Във втората хипотеза, искът е с правно основание чл. 49 ЗЗД и се основава на твърдение за нарушение на чл. 6 КЗПЧОС, която е част от вътрешното ни право към релевантния период от време, на осн. чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ. Твърденията в исковата молба, както и събраните по делото доказателства за броя и тежестта на повдигнатите на В. обвиненият, как самият факт на привличането му като обвиняем и приложените мерки за неотклонение са се отразили върху неговата психика, чест и достойнство, контакти с близки и познати, са ирелевантни за спора. От значение е продължителността на наказателното производство, действията на Прокуратурата и ръководените от нея следствени органи, поведението на обвиняемия. От данните по делото се установява, че В. е бил привлечен като обвинеяем на 04.07.1996 г. по обвинение за извършено престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК за опит да умъртви умшлено К. С. Я.. За периода 04.07.1996 г. – 15.08.1996 г. са били разпитвани свидетели и назначена психиатрична експертиза на обвиняемия. На 04.03.1997 г. на В. е била определена мярка за неотклонение „задържане под стража”, отменена с постановление от 16.06.1997 г.; били извършени допълнителни разпити на свидетели, включително и на пострадалия, назначени били съдебно-медицинска експертиза за вида и степента на телесните увреждания и комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза. С постановление от 20.05.1997г. наказателното производство е било частично прекратено и обвинението било прецизирано по чл. 129, чл. 144, ал. 3 и чл. 319 НК. След това, многократно, следственото дело било изпращано в Софийска районна прокуратура с мнение за прекратяване, но наблюдаващите прокурори връщали същото за допълнително разследване. С постановление от 05.05.2000 г. на В. е било предявено обвинение вече по чл. 129, ал. 1 НК – за причинена на К. Я. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на големия пищял на левия крак. Във връзка с новата квалификация, били извършени разпити на свидетели. Установило било, че пострадалият е напуснал страната, поради което делото било спряно на 05.03.2000 г. по чл. 239, ал. 1, т. 3 НПК, отм. Възобновено било на 23.11.2007 г. с указания за извършване на процесуално-следствени действия, включително изясняване местонахождението на свидетели и пострадалия. Делото било отново спряно на 23.10.2008 г. поради това, че не било извършено нито едно процесуално-следствено действие. В периода от възобновяването до спирането, били изискани единствено справки за изясняване местонахождението на пострадалия и свидетелите, като никой от тях не бил призоваван, нито разпитван. Още към 21.04.2008 г. бил установен настоящит адрес в САЩ на пострадалия. На 12.07.2010 г. производството било възобновено и били възложени допълнителни процесуално-следствени действия, отново за установяване местонахождението на пострадалия и на свидетелите. С постановление на следовател от Следствен отдел в СГП било дадено мнение за спиране на делото поради отсъствие на пострадалия, който е очевидец. В. изпратил две писма до Софийска районна прокуратура през октомври 2010 г. с питане за производството срещу него, което се води в продължение на 15 години. На 28.02.2011 г. е подал искова молба в Софийски районен съд, в която има оплаквания за продължило повече от 15 години наказателно производство, което определя като фиктивно, „вечно”, което няма да се прекрати, а се спира неясно докога. Счита действията на Прокуратурата за незаконни и произволни, включително и поради това, че са налице основания за прекратяване на производството поради изтекла абсолютна давност. Едва в хода на гражданското производство, на 10.10.2011 г. прокурор от Софийска районна прокуратура прекратил наказателното производството, образувано срещу В., поради изтичане на абсолютната давност – на 03.07.2011 г. Съставът на Върховния касационен съд намира, че действията на Прокуратурата по наказателното производство, образувано против В., са в нарушение на изискването по чл. 6 КЗПЧОС за провеждането му в разумен срок, от което следва отговорността й, на осн. чл. 49 ЗЗД за причинените на ищеца неимуществени увреждания – чувство на несигурност, срес, неудобство. Производството е продължило повече от 15 години, което е много над установения максимален срок по чл. 22, ал. 3 НПК, отм. Продължителността на наказателното производство (изцяло само в досъдебна фаза) не се оправдава нито от фактическата, нито от правната сложност на делото или от поведението на обвиняемия. Всички относими към обвинението факти и обстоятелства са установени още към 05.05.2000 г., разпитани са свидетелите и пострадалия. За необосновано голям период от време не са извършвани никакви следствени действия, а рядко предприеманите – относно установяване местонахождението на свидетели и пострадал, са неоправдани, а от там такова се явява и забавянето на производството. Предприетите действия по издирване на пострадалия (в продължение на повече от 10 години) не са с цел установяване на нови обстоятелства, след първоначалния му разпит. Същото е относимо и относно указанието за допълнителен разпит на свидетелите. От друга страна, по делото още от 2008 г., е известен настоящият адрес в САЩ на пострадалия. Н. спиране на наказателното производство не оправдава забавата, допусната от Прокуратурата по наказателното производство, образувано срещу В.. Освен това, и по време, когато производството е било спряно, разследващите органи са имали възможност и са били длъжни да извършват активни действия с цел отстраняване пречките по движение на делото. Обвиняемият не е създавал с поведението си основания за забавяне на производството. В заключение, наказателното производство е продължило много над сроковете, които могат да се приемат за разумни в случая. Нормално е през това време В. да е бил тревожен и несигурен. При установените по делото факти, съставът на Върховния касационен съд намира, че справедливото парично обезщетение на В. за причинените му негативни изживявания в периода 28.02.2006 г. – 28.02.2011г. - стрес, несигурност и тревожност, разочарование в държавните органи, следва да се определи в размер на 5 000 лв. Основателна е и претенцията за обезщетение в размер на законния лихвен процент върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на задължението, поради което в тази част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Ищецът В. има право на съдебноделоводни разноски по делото. Представил е доказателства за платен адвокатски хонорар от 200 лв. по договор, приет от първата инстанция. Тази сума е присъдена от въззивния съд и в тази част решението следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, съдът Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 6458/04.10.2012 г. на Софийски градски съд, ІІ „г” състав, постановено по гр.д. № 6201/2012 г. в частта, с която П. е осъдена да заплати на С. М. В. обезщетение в размер над 5 000 лв. и за периода 20.05.1997 г. – 27.02.2007 г. ОТМЕНЯ въззивно решение № 6458/04.10.2012 г. на Софийски градски съд, ІІ „г” състав, постановено по гр.д. № 6201/2012 г. в частта, с която П.е осъдена да заплати на С. М. В. обезщетение от 5000 лв., на осн. чл. 2, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./ и вместо това ПОСТАНОВИ: ОСЪЖДА П. да заплати на С. М. В., на осн. чл. 49 ЗЗД, обезщетение в размер на 5000 лв. за причинени неимуществени вреди от продължилото над разумния срок наказателно производство в периода 28.02.2006 г. – 28.02.2011 г. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 6458/04.10.2012 г. на Софийски градски съд, ІІ „г” състав, постановено по гр.д. № 6201/2012 г. в частта, с която П.е осъдена да заплати на С. М. В. обезщетение в размер на законния лихвен процент върху сумата от 5000 лв., считано от 28.02.2011 г. до окончателното изплащане на главницата, както и 200 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: