Р Е Ш Е Н И Е № 357 гр. София, 27.12.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети септември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора И. Чобанова изслуша докладваното от съдия Чочева касационно наказателно дело № 1906 по описа за 2011 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите В. И. Б. и В. М. И. против осъдителната част на въззивна присъда № 50/12.04.2011 г. на Софийски апелативен съд, НК, 2-ри състав, постановена по ВНОХД № 0190/2010 г. С тази част на въззивната присъда Софийският апелативен съд е отменил присъда № 20/04.12.2009 г. на Софийски градски съд, НО, 24 състав В ЧАСТТА, в която подсъдимите В. И. Б. и В. М. И. са били признати за невинни и оправдани по обвинението за престъпление по чл. 282 ал. 1, пр. 1 и 2, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК за първия и по чл. 282 ал. 1, пр. 1 и 2, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20 ал. 3 за втория. Вместо това е признал подсъдимия В. И. Б. за виновен в това, че от 19.10.2007 г. до 02.11.2007 г., в гр. Пловдив, като извършител, в съучастие с подсъдимия В. М. И. – подбудител, в качеството си на длъжностно лице – заместник помощник ректор на СФ на Медицински университет – гр. Пловдив и председател на комисия по Закон за обществените поръчки (ЗОП) и Наредба възлагане на малки обществени поръчки (НВМОП), нарушил служебните си задължения по чл. 17 ал. 4 от Наредбата и чл. 36 ал. 3 от ЗОП, с цел да набави за другиго облага – В. И. и от това са могли да настъпят немаловажни вредни последици за МУ – П., поради което и на основание чл. 282 ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20 ал. 2, вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание 1 година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил на основание чл. 66 ал. 1 от НК за 3 години. С присъдата Софийският апелативен съд е признал и подсъдимия В. М. И. за виновен в това, че от 19.10.2007 г. до 02.11.2007 г., е подбудил длъжностното лице В. И. Б., последният действал като извършител, да наруши служебните си задължения по чл. чл. 17 ал. 4 от Наредбата и чл. 36 ал. 3 от ЗОП, с цел да набави за другиго облага – за В. И., поради което и на основание чл. 282 ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20 ал. 3 от НК му е наложил наказание 1 година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил на основание чл. 66 ал. 1 от НК за 3 години. Двамата подсъдими Б. и И. са били оправдани по първоначално повдигнатото им по-тежко обвинението по чл. 282 ал. 2, пр. 1 и 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 за първия и вр. чл. 20 ал. 3 от НК за втория. В тяхна тежест са присъдени направените по делото разноски. В касационните жалби и допълнения към тях, поддържани в с. з. пред ВКС лично от подсъдимите и техните защитници, се изтъкват доводи за наличие на касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимите или връщане на делото за ново разглеждане на Софийския апелативен съд. В последната си дума подсъдимите Б. и И. молят да бъдат оправдани. Прокурорът от ВКП намира жалбите за неоснователни и предлага осъдителната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационните жалби са неоснователни. В съществената им част, доводите в двете жалби за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до незаконосъобразно осъждане, се припокриват, поради което и ВКС намира за необходимо да ги обсъди съвместно. И двамата защитници са аргументирали, че присъдата е била основана върху резултати от приложени СРС – подслушване на мобилна комуникация, водена между подсъдимите Б. и И., което е било извършено в нарушение на чл. 177 ал. 1 и 2 от НПК. СРС са били единствен източник на доказателствена информация за деянието, те са били разрешени по друго ДП за тежко умишлено престъпление срещу друго лице, като същевременно подсъдимите са били осъдени по чл. 282 ал. 1 от НК, което не е тежко умишлено престъпление. Затова се твърди от една страна, че тези СРС не е могло да се ползват срещу тях, а ако това е било възможно – то въз основа на тях осъждането е било недопустимо. В тази връзка се оспорват констатациите на въззивния съд за подкрепа от други доказателства на факта, че преди 30.10.2007 г. тръжните документи са били съхранявани от подсъдимия Б. и той е имал възможност да подмени на офертата на [фирма] на 29.10.2007 г., представена от подсъдимия И.. Изложени са и съображения за превратно тълкуване на показанията на св. В. И. – член на тръжната комисия, доколкото е било отдадено доверие на заявеното от него на досъдебното производство и са игнорирани допълненията в съдебното, които според защитата са били логични и последователни. Преди всичко ВКС намира за нужно да изясни, че в конкретния случай не е имало процесуална пречка събраните по ДП резултати от СРС (инкорпорирани във ВДС) – разговори, провеждани от подсъдимите И. и Б. през инкриминирания период, да бъдат ползвани и респ. включени в обхвата на съдебните оценки по доказването на деянието по чл. 282 ал. 1 от НК. Напълно вярно е, че те са били разрешени по друго ДП, включващо и други лица, разследвани за тежко престъпление по чл. 212 от НК. По достатъчно ясен и убедителен начин обаче Софийския апелативен съд е откроил кои от тях е било допустимо да се ползват в настоящото производство – защото материалите още на досъдебната фаза са били отделени с нарочно постановление, като е продължило разследването на Б. и И. за тежко умишлено престъпление, за което те и са били предадени на съд – по чл. 282 ал. 2 НК. Фактът, че въззивният съд при обсъждане на фактите и правото е констатирал невъзможност за осъждане по предявената правна квалификация, обусловила по-тежката наказуемост (за това, че подс. Б. е имал качеството на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение), не означава невъзможност за ползване на доказателствата с оглед забраната на чл. 177 ал. 2, вр. чл. 172 ал. 2 от НПК при осъждането им по чл. 282 ал. 1 от НК. Данните от СРС са били използвани за доказване на тежко умишлено престъпление, като е отделен въпроса, че то е останало недоказано съобразно предявената правна квалификация, което е последващ използването им момент, неотносим към тяхната допустимост. Неоснователни са и възраженията, свързани с приложението на чл. 177 ал. 1 от НПК, вкл. в аспекта, касаещ оценката на показанията на св. В. И.. За да приеме, че двамата подсъдими са се уговорили да подменят част от офертата, така, че дружеството на И. да спечели търга за гориво, необходимо на МУ – П., както и че това е било фактически сторено, въззивният съд е изложил пространни и задълбочени съображения. Повече от очевидно е, че фактическите констатации по тези въпроси се основават не само и единствено върху съдържанието на провежданите помежду им разговори, макар те да имат до голяма степен определящо значение. Конкретни моменти от уговорките им са намерили обективна подкрепа в реалните им действия не само в периода непосредствено преди и по време на провеждане на търга (вж. напр. за часа на подаване на офертата, за срока на отложеното плащане от 95 дни, различните химикалкови пасти на бланките, противоречивите обяснения на подсъдимия И. относно начина на оформяне на офертата към момента на подаването й), но и една година по-късно, когато е коментирана липса на подписи върху протокола и една от офертите (в разговор между св. В. И. и подсъдимия Б.) и обективно установената липса на дата върху протокола от 23.10.2007 г. В тази връзка задълбочено са били анализирани показанията на св. Вл. И., което е сторено и по повод казаното от него на ДП за това кой е държал тръжните документи до 30.10.2007 г. Мотивите на въззивната инстанция за всички тези обстоятелства са коректни и изчерпателни, като е обяснено поради какви причини се кредитират конкретни доказателствени източници, както и в какви части не се кредитират, което важи и за допълненията на св. Вл. И. в съдебното производство. Не са игнорирани, а обратно подробно обсъдени са и показанията на третия член на тръжната комисия – св. Г., на основата на които не са правени категорични заключения по обвинението. Поради това ВКС не намира, че при оценката на доказателствата са били допуснати процесуални нарушения , които да са довели до неправилно изясняване на фактите и последващо незаконосъобразно осъждане. При установените факти, а именно, че за времето от 19.10. до 02.11.2007 г. подсъдимият Б. е нарушил служебните си задължения по чл. 17 ал. 4 от Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки и по чл. 36 ал. 3 от ЗОбП (ДВ. Бр. 37/2006 г.), бидейки подбуден от подсъдимия В. И., с цел да набави за последния облага и от това са могли да настъпят немаловажни вредни последици за МУ – П., в пълнота покрива обективните и субективни признаци на деянието по чл. 282 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК за Б. и по чл. 282 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 3 от НК за И.. Както подробно е изяснил въззивния съд първата разпоредба е изисквала обменът и съхраняването на информацията по търга за възлагане на обществена поръчка да се извършва по начин, който гарантира целостта, достоверността и поверителността на офертите и проектите, а втората е забранявала на членовете на тръжната комисия да изнасят оферта или заявление извън помещението, където се провежда заседанието. Подсъдимият Б. е използвал информацията от останалите оферти, като е указал на подсъдимия И. конкретните параметри, които следва да бъдат променени от неговата оферта, за да бъде спечелена обществената поръчка и дори е подменил първоначално подадената оферта от И.. Реализирана е била целта да набави за другиго облага, както и е налице обективния признак, свързан с възможността за настъпване на немаловажни вредни последици. ВКС не споделя възражението, застъпено в жалбата на подсъдимия Б., за незаконосъобразно осъждане с оглед отмяната на чл. 36 ал. 3 от ЗОбП (Дв. Бр. 94/2008 г.) и неприлагане на чл. 2 ал. 2 от НК. Без съмнение е, че разпоредбата на чл. 282 ал. 1 от НК е бланкетна и се запълва от конкретни нарушения, предвидени в нормативни актове. Тяхното действие обаче се съобразява към момента на изпълнение на деянието, което оттук насетне, за да е престъпно следва да се характеризира не само с конкретната изпълнителна форма, в случая нарушаване на служебни задължения, но и с пряката им обвързаност с посочената в наказателния закон специална цел и последици. В този аспект промяната на нормативния акт, касаещ конкретното нарушение, не обуславя приложение на чл. 2 ал. 2 от НК, относим към наказателния закон. Неоснователни са и възраженията по жалбата на подсъдимия И. по повод твърдяни разлики между мотиви и диспозитив за специалната цел и отсъствие на настъпили немаловажни вредни последици. Вярно е, че като цяло дейността на подсъдимия И. е била насочена към спечелване на обществената поръчка от управляваното от него дружество [фирма]. Това обаче не изключва облага и лично за него, доколкото не само той е бил управител и легитимиран съдружник в О., но и единствено той е преговарял с другия подсъдим за постигането на желания резултат. Твърдението, че подадената от И. оферта е била най-изгодна и вредните последици не са имали материален израз, е без особено значение. За осъществяване на престъплението по текста на чл. 282 ал. 1 от НК не е необходимо вредните последици да са настъпили в действителност, а само да е била създадена реална възможност за настъпването им, в какъвто аспект е било и самото обвинение. По въпроса за немаловажността на вредните последици, които са могли да настъпят мотивите на въззивната инстанция са пределно изчерпателни и ВКС напълно ги споделя без да е нужно да ги преповтаря. В жалбите на подсъдимите е изтъкнат и довод за явна несправедливост на наложените им наказания. Същият обаче е бил мотивиран единствено с това, че са били осъдени, макар и на по една година лишаване от свобода с прилагане на чл. 66 от НК, вместо да бъдат оправдани. За това, че те са били законосъобразно осъдени ВКС вече изрази своето становище и при липса на други аргументи, касаещи наказанията, намира за ненужно да излага подробен отговор по този въпрос. При изложените съображения ВКС намира, че не са налице сочените касационни основания и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 50/12.04.2011 г. на Софийски апелативен съд, НК, 2-ри състав, постановена по ВНОХД № 0190/2010 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.