Ключови фрази
пропуснати ползи * договорна отговорност * неправилна правна квалификация * предварителен договор


Р Е Ш Е Н И Е

№ 67

гр.София, 25.02.2013 г.


Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
тринадесети февруари две хиляди и тринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев

при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 170/ 2012 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 280/ 05.03.2012 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 170/ 2012 г. по жалба на Г. В. С. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 6321 от 25.11.2011 г. по гр.д.№ 7056/ 2011 г., с което са отхвърлени предявените от касатора против А. Г. Ц. и М. А. Ц. искове, квалифицирани по чл.92 ал.1 изр.2 от ЗЗД, за сумата 25 635,70 лв.
Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос сигурна пропусната полза ли е невъзможността да се ползва имот, чието изграждане и продажба е обещано, но продавачът не е изпълнил задължението си. С Тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС № 3/ 12.12.2012 г. се прие, че при предявен иск по чл.82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора. Тази сигурност не се предполага, а кредиторът-възложител следва да докаже, че при точно изпълнение на задължението за изграждане на обекта със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, като установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с този обект по повод ползването или разпореждането с него, които са били осуетени именно в резултат от забавата на длъжника или като установи, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него. Това тълкуване е задължително за всички съдилища в страната, включително за ВКС, така че на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, не може да бъде отговорено по различен начин.
Предвид този отговор на въпроса, по които обжалването е допуснато, касационната жалба се явява неоснователна. Въззивният съд е отхвърлил исковете по съображения, че когато не е изпълнено поето с предварителен договор задължение за прехвърляне на недвижим имот, не е сигурно настъпването на вреда от невъзможността да се ползва този имот, в размер средният пазарен месечен наем. Такава вреда може да настъпи под формата на пропусната полза, но кредиторът – възложител трябва да я докаже по делото, защото увеличението на имуществото му не се предполага. Видно от посоченото по-горе, съображенията на въззивната инстанция са изложени при правилно приложение на закона, поради което не са налице претендираните от касатора основания по чл.281 т.3 ГПК.
Неоснователни са и доводите на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по иск, различен от предявения. Ищецът е претендирал с исковата молба вреди от неизпълнението на задължението на ответниците по договор от 11.12.2002 г. да му построят и предадат недвижим имот. Твърденията му са, че срокът за изпълнение на тези задължения е изтекъл и че ответниците трябва да го обезщетят, като му заплатят “средната пазарна цена на наема за идентичен имот” за периода на забавата. Така заявената претенция е за обезщетяване на причинените от неизпълнението вреди, които са под формата на пропуснати ползи – осуетена възможност за исковия период да се реализират доходи от вещта в размер средния пазарния наем. Въззивният съд се е произнесъл именно по тези факти, макар да е квалифицирал претенцията по чл.92 ЗЗД. Основателно касаторът възразява, че той не е предявил иск за заплащане на вреди, които са по-големи от предвидена за неизпълнението неустойка, а е поискал присъждане само и единствено на вредите. Неустоечната клауза в съглашението, дори когато е уговорена като компенсаторна, не лишава кредитора от правото да иска обезщетение за вреди. Той може, наред с реализацията на договорната неустойка, да поиска и вреди, доколкото те я надхвърлят. Но той не е длъжен да се ползва от възможността да претендира неустойка. Когато уговорената неустойка не е изключителна, минималният обем на отговорността на длъжника е обезщетяване на всички вреди. Неустойката може и да надхвърля размера на вредите, но в този случай, претендирайки действителните вреди, кредиторът облекчава, а не утежнява положението на длъжника, поради което няма правно-логически съображения, които да изискват тълкуване на материалния закон, че кредиторът всякога трябва да претендира неустойка, щом такава е уговорена. В тази насока е и обвързващата практика на ВКС (срв. Решение на ВКС, І т.о. № 68/ 09.07.2012 г. по т.д.№ 450/ 2011 г.).
Ето защо заявеното за защита спорно право е по чл.79 ал.1 вр. чл.82 от ЗЗД – за обезщетяване на вреди от договорно неизпълнение под формата на пропуснати ползи. Неправилната квалификация обаче не съставлява произнасяне по непредявен иск, съгласно трайната практика на ВКС. Ако решението е в рамките на заявените факти, въз основа на които ищецът е твърдял възникването на това право, то е допустимо и не подлежи на обезсилване като постановено по непредявен иск.
В случая съдът се е произнесъл именно по претенцията за обезщетяване на пропуснати ползи от невъзможността да се ползва имот, поради неизпълнение на задължението на ответниците същият да бъде построен и предаден на ищеца в определен срок. Произнасянето е в рамките на ищцовите фактически твърдения и обжалваното решение е допустимо. Без значение е обстоятелството дали ищецът е могъл да придобие собствеността и основателен ли би бил иск по чл.19 ал.3 ЗЗД за същия имот. Достатъчно е договорът да е валиден, т.е. да е породил облигационна обвързаност, защото той е основанието, въз основа на което ищецът би получил владението на имота за исковия период. За основателността на иска обаче е необходимо освен това да се установи, че със сигурност за исковия период ищецът щеше да реализира имуществено нарастване, ако бе получил владението на имота. Такива доказателства не са ангажирани, поради което, прилагайки неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът е длъжен да счита недоказаният факт за неосъществил се в обективната действителност. Така че за ищеца пропусната полза от неизпълнението не е настъпила, а предявеният иск за обезщетяване на такава се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В този смисъл е мотивиран и обжалваният въззивен акт, поради което същият следва да бъде оставен в сила.
По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски градски съд № 6321 от 25.11.2011 г. по гр.д.№ 7056/ 2011 г.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: