Ключови фрази


1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 170

София, 26.07.2022 година

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 25 юли две хиляди деветнадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр.дело № 2677 /2022 година
Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
Постъпила е частна касационна жалба, подадена от К. И. К. срещу определение № 347/29.04.2022 г. по ч. гр.д.№ 133/2022 г. на Шуменски окръжен съд, с което са потвърдени 1./ определение № 1852 от 10.12.2021 г. по гр. д. № 2221/2021 г. на Шуменски РС, с което е прекратено производството по делото по част от предявените искове от частният жалбоподател, а имено: да се признае за установено по отношение на А. И. А., че тя не притежава право на ползване върху 1/2 ид.ч. от два недвижими имота – апартамент с идентификатор .....и гараж с идентификатор ....., евентуален иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване без правно основание в размер на 2 050 лв. за гаража и 8 200лв. за апартамента за периода от 01.01.2018 г. – 15.05.2021 г. и 2./ определение № 457/23.02.2022 г. по гр. д. № 2221/2021 г. на Шуменски РС по чл. 248 ГПК, с което е допълнено определение № 1852/10.12.2021 г. по гр. д. № 2221/2021 г. на ШРС, в частта му относно разноските, като е осъден частният жалбоподател да заплати на ответницата разноски в размер на 1 500 лв.
В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност, защото не е отчетено, че претендира право на собственост върху 1/2 ид.ч. от апартамента, твърдейки нетранслативност за тази част поради трансформация на лични средства. Счита, че съдът се е произнесъл неправилно по наличието на правен интерес преди да са събрани доказателствата.
В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК по два въпроса: 1.Кое е основанието за допустимост на отрицателен установителен иск и кой е предмета на иска; 2. Следва ли съдът да се поизнесе за правния интерес преди събиране на доказателства в полза на тезата на ищеца; Според касатора, по тези въпрос е налице противоречие с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 47 /21.07.2021 г. по гр.д.№ 2925/2020 г. на ВКС, ІІ гр.о.
Твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по следните въпроси: 3.1. Може ли да се оспори след прекратяване на СИО съществуването на право на единия от съпрузите в СИО след извършване по време на брака на разпоредителна сделка с имот? 3.2. При разпореждане с имот-СИО предполага ли се, че всеки съпруг се разпорежда с целия притежаван от него дял в СИО? Ако някой от съпрузите няма дял от СИО, означава ли, че другия съпруг се е разпоредил с целия имот? 3.3. Обуславя ли се правният интерес от водене на иск по чл. 59 ЗЗД от установяване право на собственост върху ползвания имот, или това е въпрос по същество на спора, по който съдът следва да се произнесе с решението?
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил следното:
Страните са бивши съпрузи, чийто граждански брак е сключен на 23.09.2006 г. и е прекратен с развод на 08.02.2018 г. Ищецът твърди, че фактическата раздяла е настъпила на 01.05.2017 г. По време на брака, с н.а. № ..... г., страните са придобили възмездно процесния апартамент за 47500 евро /според твърденията на ищеца/, а с н.а. ..... г. – процесния гараж. Те са се разпоредили и с двата недвижими имота – апартамента и гаража, като са го дарили на малолетния си син с н.а. № ..... г. Със сделката е запазено правото на ползване върху дарените имоти за дарителят А. И. К.. С одобреното от съда споразумение при развода, родителските права за детето от брака И. са предоставени на майката, като й е предоставено и ползването на семейното жилището – процесния апартамент. Не е посочено в нотариалния акт и решението дали ползването е възмездно или безвъзмездно.
С предявеният отрицателен установителен иск, ищецът твърди липса на принос от съпругата за придобиване на апартамента и пълна трансформация на лични средства при покупката на гаража, защото е бил на мисия в Афганистан три години и е получавал голяма заплата, а влоговете са лична собственост, защото е изплащал изтегления от съпрузите кредит и за гаража е получил средства от баща си и от брат си като дарение. Ответницата е оспорила исковете.
Въззивната инстанция е възприела мотивите на РС и е изложила такива в същия смисъл за да потвърди определението за прекратяване на производството по отрицателинят установителен иск и иска по чл. 59 ЗЗД. Производството е прекратено поради липса на правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск, тъй като ищецът не притежава права върху апартамента поради това, че съпрузите са се разпоредили с жилището по време на брака. Дори да е налице трансформация на лични средства, то СИО е бездялова е не може да се определят правата. Ако съпругата не е притежавала никаква част, то ищецът се е разпоредил с целия имот в полза на сина си. По иска по чл. 59 ЗЗД е прието, че ищецът няма правен интерес, тъй като този иск е субсидиарен, т.е. може да се предяви само когато ищецът не разполага с друг иск, с който да защити същия интерес. Ако не се бе разпоредил или дори да е бил собственик на целия имот и да има някакви права, би могъл да претендира само съдът да определи наем за жилището, а не обезщетение за неоснователно обогатяване.
Въззивното решение не е постановено в противоречие с ТР № 8/2012 г.на ОСГТК на ВКС. Правното основание за предявяване на отрицателен установителен иск е нормата на чл. 124, ал.1 ГПК, която изисква ищецът да притежава правен интерес за предявяването на такъв иск. С цитираният тълкувателен акт е прието, че такъв е налице ако ищецът твърди права върху имота, по отношение на който иска да се отрекат правата на ответника, позовава се на фактическо състояние, каквото е владението или на правно очакване при уважаване на този иск да отстрани пречка, за да придобие права. В решение № 47 /21.07.2021 г. по гр.д.№ 2925/2020 г. на ВКС, ІІ гр.о. е посочено, че предмет на спора на заявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е съществуването или несъществуването на отричаното с исковата молба право на собственост на ответника. За да прецени дали ищецът има правен интерес, съдът е изхожда първо от твърденията на ищеца, което е в съответствие с приетото в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В случая ищецът се позовава на това, че е останал собственик на 1/2 ид.ч. от имота въпреки, че заедно със съпругата си са се разпоредили по време на брака с апартамента и гаража в полза на малолетния си син, като е запазено правото на ползване за дарителката, а след това и ползването на това жилище, като семейно такова е било предоставено със съдебното решение за развод на бившата съпруга. Така предмет на спора е правото на ползване на ответницата. Съдът не е приемал нещо различно, поради което изложените от него мотиви не са в противоречие с посочената съдебна практика на ВКС. В ТР № 8/2012 г. е разяснено, че за правният интерес, като абсолютна процесуална предпоставка, съдът следи във всяко положение на делото. Ако липсата на такъв се извежда от твърденията в исковата молба, производството се прекратява на този етап от процеса. Ако от твърденията следва, че е налице правен интерес, те следва да се докажат и едва след събиране на доказателствата съдът се произнася дали ищецът има правен интерес от предявяване на такъв иск. Тъй като твърденията по различните искове са различни, не може да се говори за противоречива съдебна практика относно това кога съдът прекратява производството – преди или след събиране на доказателствата. Съдът е извел извода за липса на правен интерес от твърденията на ищеца, поради което производството е прекратено по посочените искове преди събиране на доказателства. Така по първите два въпроса н се допуска касационно обжалване, тъй като не се констатира противоречие със съдебната практика на ВКС.
Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по въпрос 3.1, но уточнен от съда съобразно твърденията на частния жалбоподател в следния смисъл: може ли да се оспори от единия съпруг с иск против другия след прекратяване на СИО съществуването на права на единия от съпрузите върху имот, придобит възмездно по време на брака, с твърдения за трансформация по чл. 23 СК или за липса на съвместен принос по чл. 21, ал.4 СК, след извършена от тях по време на брака на разпоредителна сделка със същия имот. По този въпрос частният жалбоподател твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. По него няма съдебна практика, а същият е относим към предявеният иск, по който е прекратено производството като недопустимо.
Съгласно чл. 21, ал.4 СК, съпругът може да предяви иск за липса на съвместен принос против другия съпруг по време на брака или след прекратяването му или против наследниците му. Искът по чл. 23 СК за установяване, че определена вещ, придобита по време на брака е лична собственост на единия съпруг, защото е придобита от него с негово лично имущество също се предявява срещу съпруга по време на брака или след прекратяването му или против наследниците му, защото по отношение на него следва да се установи това, че тази вещ е лична собственост, а не СИО. Целта и на двата иска е при уважаването им ищецът да се легитимира като изключителен собственик на придобитата с негово лично имущество вещ, респективно на придобитата с такова имущество част /чл. 23 СК/ или на придобитата без принос на другия съпруг вещ / чл. 21, ал.4 СК./ Когато съпрузите са се разпоредили по време на брака в полза на трето лице с такава вещ, липсва правен интерес от предявяване на иск от единия съпруг или бивш съпруг против другия, тъй като такъв иск няма да рефлектира върху правната сфера на ищеца. Липсата на вещен прехвърлителен ефект следва да се установява по отношение на преобретател по сделка, а не по отношение на другия прехвърлител. Исковете по чл. 21, ал.4 или чл. 23 СК обаче се предявяват против другия съпруг или бивш съпруг, респективно наследниците му. Преобретателят не е пасивно легитимиран, не участва като страна по тези искове и не би бил обвързан от решението по тях. Затова след разпореждане по време на брака /преди прекратяване на СИО/ от двамата съпрузи в полза на трето лице, липсва правен интерес от предявяване на установителен иск – положителен или отрицателен от единия прехвърлител против другия за установяване, че имота изцяло или частично е бил лична собственост на единия прехвърлител / по чл. 23 СК/ или че имота е придобит при липса на съвместен принос / по чл. 21, ал.4 СК/
По следващите два въпроса не следва да се допуска касационно обжалване. Презумпциите са изрично посочени в закона. Процесните апартамент и гараж обаче са придобити по време на брака възмездно и по отношение на тях е действала презумпцията на чл. 21, ал.3 СК. До разпоредителната сделка от 2017 г. тя не е оборена по съдебен ред. Затова е било в сила правилото на чл. 24, ал.1, изр.2 СК. Следователно изводът на съда, че двамата съпрузи са се разпоредили с целите апартаменти и гараж кореспондира на нормативната уредба и на съдържанието на нотариалния акт, който е официален свидетелстващ документ относно съдържащите се в него изявления на страните по сделката и обвързва съда относно тези изявления, а не на предположение. Затова по въпрос 3.2 не се допуска касационно обжалване.
Предвид отговора на въпроса, обусловил допускане до касация, обжалваното определение по предявеният отрицателен установителен иск, че ищцата не притежава право на ползване за Ѕ ид.ч. от апартамента и гаража е прекратено правилно като недопустимо поради липса на правен интерес за ищеца. Затова въззивното определение, с което то е потвърдено следва да се потвърди.
Въпрос 3.3 се отнася до иска по чл. 59 ЗЗД. Този иск е субсидиарен и е обусловен от това дали ищецът притежава вещни права върху апартамента и гаража. В случая липсата на правен интерес от предявяване на отрицателният установителен иск, съчетан с твърдение, че бившите съпрузи са се разпоредили в полза на трето лице с апартамента и гаража обуславя липсата на такъв и по иска по чл. 59 ЗЗД. Отделно от това, предоставянето правото на ползване върху семейното жилище на съпругата след развода, което е факт, установен още с исковата молба, изключва както предявяването на субсидиалния иск по чл. 59 ЗЗД и твърдението за ползване на жилището без основание.
Относно частта, с която е потвърдено определението по чл. 248 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по въпроса: при прекратяване на главният иск, с който се обвързва евентуалната претенция, която все още не е разгледана, дължат ли се отделно разноски. Касаторът се позовава на определение № 284/06.04.2012 г. по ч.гр.д.№ 238/2012 г. на ВКС, ІV гр.о. С това определение при отговора на правен въпрос, обусловил касационно обжалване е прието следното: „разноски при прекратяване на производството по делото биха се дължали, ако исковете бяха кумулативно съединени. Правните последици от отхвърлянето и прекратяването на производството по главния иск, когато има предявен евентуален са идентични – съдът се счита сезиран с евентуално съединеният иск. Отговорността за разноски по делото се определя от изхода на делото по евентуалния иск.“ Видно от изложеното, съдът не е приел, че при прекратяване на производството по евентуалния иск не се дължат разноски по него, а е посочил, че правните последици при прекратяване на главния иск и при отхвърлянето му са идентични за евентуалния. Отделно от това, искът по чл. 59 ЗЗД е обусловен, а не евентуален и производството по него също е прекратено. На основание чл. 78, ал.4 ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството. В случая съдът е прекратил производството и затова е присъдил разноски и по този иск. Без значение е това, че делото продължава да е висящо по другите искове щом са уговорени и платени разноски по прекратените. /В този смисъл определение № 164 от 25.07.2022 г. по ч. гр.д.№ 2268/2022 г. на ВКС, І гр.о./ Поради това, че съдът не констатира противоречие със съдебната практика, второто потвърдено определение не се допуска касационно обжалване.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 347 от 29.04.2022 г. по ч. гр.д.№ 133/2022 г. на Шуменски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено определение № 1852 от 10.12.2021 г. по гр. д. № 2221/2021 г. на Шуменски РС, по частна касационна жалба, подадена от К. И. К.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 347 от 29.04.2022 г. по ч. гр.д.№ 133/2022 г. на Шуменски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено определение № 1852 от 10.12.2021 г. по гр. д. № 2221/2021 г. на Шуменски РС
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 347 от 29.04.2022 г. по ч. гр.д.№ 133/2022 г. на Шуменски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено определение № 457 от 23.02.2022 г. по гр. д. № 2221/2021 г. на Шуменски РС по чл. 248 ГПК,


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: