2 Р Е Ш Е Н И Е № 248 гр. София, 29.07. 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети юни през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1062 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. И. Н. и М. И. Н. срещу решение от 05.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 137/2012 г. на Монтанския окръжен съд (М.). С него, като е потвърдено решение от 22.03.2012 г. по гр. дело № 570/2011 г. на Монтанския районен съд (МРС), са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу Р. Ф. И., в качеството му на [фирма], иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата 8 000 лв. – обезщетение за неоснователно обогатяване за периода 01.04.2010 г. – 01.12.2010 г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 1 000 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 01.04.2010 г. – 10.10.2011 г.; в тежест на жалбоподателите са възложени и разноските по делото. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Като необосновани и незаконосъобразни се сочат изводите на въззивния съд, че до влизане в сила на решението по гр. дело № 110/2009 г. на МРС ответникът е имал право да ползва земята – процесните 210 кв.м., върху която е изградил постройка – търговски обект, тъй като въпросът за собствеността на постройката бил разрешен с това решение, както и че държателят на постройката дължи обезщетение на собственика на имота на отпаднало основание, а не при първоначална липса на основание, т.е. обезщетението се дължи от момента на обявяване нищожността на договора, с който ответникът е придобил собствеността върху постройката. Жалбоподателите претендират присъждане на направените разноски по делото. Ответникът Р. Ф. И., в качеството си на [фирма], в отговора на касационната жалба и в писмена защита излага съображения и доводи за неоснователност на жалбата и на предявените искове. Поддържа, че правилно въззивният съд е приел, че процесното обезщетение се дължи на отпаднало основание – от момента на влизане в сила на съдебното решение за обявяване нищожността на договора между него и [община], тъй като именно с този момент – 23.11.2010 г. е свързана изискуемостта на вземането, а процесният по делото период е преди това. В тази връзка ответникът се позовава на постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 131/27.10.2009 г. по търг. дело № 268/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС. Изтъква и че по делото е установено, че от 06.02.2009 г. той не ползва процесния имот, който е във владение на жалбоподателите, поради което не се е обогатил за тяхна сметка. Ответникът също претендира присъждане на направените разноски по делото. С определение № 343/12.03.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос: когато с влязло в сила съдебно решение е прогласена нищожността на договор за учредяване на вещно право на строеж върху чужд имот, от кой момент и на какво основание за собственика на застроения имот възниква право на обезщетение за лишаването му от ползата от имота, срещу държателя на сградата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното: Касаторите-ищци са собственици на 7/8 идеални части от УПИ с площ 722 кв.м., дарени им от техния дядо К. М. Г. с нотариален акт № 146/31.03.2005 г. Между дарителя и ответника е имало сключен на 01.09.2003 г. договор за наем на процесните 210 кв.м. от имота, върху които ответникът е изградил постройка – кафе-сладкарница и магазин за хранителни стоки. Касаторите-ищци прекратили наемното правоотношение на 31.03.2006 г. и с решение по гр. дело № 287/2006 г. на МРС ответникът е бил осъден да им върне застроените 210 кв.м. от имота, на основание чл. 233 от ЗЗД. Това решение е било изпълнено, като на 06.02.2009 г. ответникът е бил принудително отстранен от имота на ищците – по изп. дело № 84/2008 г. на ЧСИ М. И.. С решение по гр. дело № 110/2009 г. на МРС, потвърдено с решение по възз. гр. дело № 187/2010 г. на М., влязло в сила на 23.11.2010 г., по предявен от касаторите-ищци иск, е обявена нищожността на договор от 16.09.1999 г., сключен между [община] и ответника за прехвърляне правото на строеж на сградата (кафе-сладкарница и магазин за хранителни стоки) в процесния имот. Със същото решение, по предявен също от касаторите-ищци иск по чл. 109 от ЗС, ответникът е осъден да премахне сградата, построена в нарушение на закона. Между страните няма спор, че сградата не е премахната в течение на процесния по делото период 01.04.2010 г. – 01.12.2010 г., а и след това. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос е откога възниква за собственика правото да търси обезщетение от държателя на вещта – от момента, от който последният е започнал да държи вещта, или от момента на установяване нищожността на основанието, на което я държи. Приел е също, че държателят дължи на собственика обезщетение за ползване на имота на отпаднало основание, а не на първоначална липса на основание, т.е. – от момента на установяване нищожността на сделката, в случая – от влизане в сила на решението за обявяване нищожността на договора от 16.09.1999 г. между [община] и ответника за прехвърляне правото на строеж. В тази връзка са изложени съображения, че по съдебен ред е заличено с обратна сила правото на държателя да ползва вещта, поради което е налице изначална липса на основание да се задържи получената престация, но правото на собственика да търси обезщетение за ползване на имота без основание от страна на ответника-държател се дължи на отпаднало основание. Посочено е и, че правото на обезщетение на основание чл. 59 от ЗЗД и правото да се иска възстановяване на разменените престации по нищожен договор са с различно правно основание и съществуват паралелно, като връщането на собствеността се дължи на изначална липса на основание за придобиването й, а обезщетението за ползване на имота без основание се дължи на отпаднало основание от момента на превръщането на собственика в държател, т.е. от момента на влизане в сила на съдебното решение за обявяване нищожността на сделката. Прието е и че с този момент е свързана и изискуемостта на вземането по чл. 59 от ЗЗД – тя е настъпила след влизане в сила на съдебното решение на 23.11.2010 г., а в случая процесният период 01.04.2010 г. – 01.12.2010 г., за който се претендира обезщетение, е преди това, поради което искът с правно основание чл. 59 от ЗЗД е неоснователен; неоснователен е и акцесорният иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД. В същия смисъл е и разрешението, възприето в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 131/27.10.2009 г. по търг. дело № 268/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС, на което се позовава ответникът. Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, намира за правилно следното разрешение на изведения от касаторите материалноправен въпрос по делото, а именно: Разпоредбите на чл. 63-67 от ЗС регламентират ограниченото вещно право на строеж върху чужд имот (суперфицията), като право на суперфициаря да построи сграда, да стане неин собственик и да я държи върху чуждия имот, като ползва застроената и незастроената част от него, доколкото това е необходимо за ползването на постройката, както и да се разпорежда с нея. Когато договорът, с който е учредено вещното право на строеж (суперфицията), респ. – е прехвърлена собствеността върху съществуваща постройка отделно от земята, е нищожен, той не поражда целените с него правни последици, включително – вещно-прехвърлителен ефект. Поради това, за приобретателя по такъв нищожен договор никога не е възниквало ограниченото вещно право на строеж, респ. – той никога не е имал право да построи сграда, да стане неин собственик и да я държи върху чуждия имот, както и да ползва същия с оглед ползването на сградата. Съответно – през цялото време, през което той строи, ползва или само държи (дори и без да използва) постройката върху чуждия имот, собственикът на последния е лишен от възможността да ползва съответната застроена и незастроена част от имота, като това държане, респ. ползване от страна на приобретателя по нищожния договор (държателя на сградата) е без основание. В тези случаи собственикът на имота обеднява с размера на ползата от имота, респ. – на наемоподобни доходи от него, от които е лишен, а държателят на сградата се обогатява чрез спестяването на разходи за същото ползване, респ. – за премахването на постройката, която държи и с това пречи на собственика, както и на др. подобни спестени разходи, свързани с нея. Поради това, в тези случаи собственикът на имота винаги има право на обезщетение по общия текст на неоснователното обогатяване – чл. 59 от ЗЗД, като не е налице никоя от трите хипотези по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Тъй като съдебното решение, с което се прогласява нищожността на договора, с който е учредено вещното право на строеж, респ. – е прехвърлена собствеността върху съществуваща постройка отделно от земята, е установително и няма конститутивно действие, а приобретателят по този договор и държател на постройката никога не е бил неин суперфициарен собственик, това право на обезщетение за собственика на имота възниква, не от момента на влизане в сила на това съдебно решение, а от момента на започването на строежа на сградата, респ. – на предаването й на приобретателя по нищожния договор. Когато претендиращият обезщетението по чл. 59 от ЗЗД е станал собственик на имота в по-късен момент, правото му на обезщетение възниква от момента на придобиването на собствеността. Когато ползването и/или държането на постройката, респ. – и на съответната застроена и незастроена част от имота се осъществява със съгласието на собственика (например – по договор за наем), то не е без основание, докато е налице това съгласие на собственика. В смисъла на гореизложеното са и постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, както и постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 587/01.11.2010 г. по гр. дело № 941/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 409/11/20.06.2012 г. по гр. дело № 1411/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Предвид горното разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, при извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: Неправилно – в нарушение на материалния и процесуалния закон, и в противоречие с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, въззивният съд е приел, че държателят дължи на собственика обезщетение за ползване на имота на отпаднало основание, т.е. – от момента на установяване нищожността на сделката, представляваща такова основание, в случая – от влизането в сила на съдебното решение за обявяване нищожността на договора за прехвърляне правото на строеж между [община] и ответника. Също предвид изложеното по-горе, неправилни са и съображенията на въззивния съд в тази насока, както и приетото от него, че с този момент е свързана и изискуемостта на вземането по чл. 59 от ЗЗД. Наред с това, необосновано е прието и че влизането в сила на съдебното решение на 23.11.2010 г. предхожда процесния период 01.04.2010 г. – 01.12.2010 г., за който по делото се претендира обезщетението по чл. 59 от ЗЗД. Всичко това е довело до неправилност и на крайните изводи за неоснователност на предявените по делото главен и акцесорен иск с правни основания, съответно – чл. 59 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Тъй като допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон и необосноваността на въззивното решение не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, обжалваното решение на окръжния съд следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК, като правният спор между страните следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. Както беше посочено и по-горе, далеч преди процесния по делото период 01.04.2010 г. – 01.12.2010 г. – на 31.03.2005 г. касаторите-ищци са придобили по договор за дарение правото на собственост върху 7/8 идеални части от целия УПИ с площ 722 кв.м., респ. – и върху процесните 210 кв.м. от него, върху които ответникът още преди това е изградил процесната постройка. С влязлото в сила съдебно решение по възз. гр. дело № 187/2010 г. на М., със сила на пресъдено нещо между страните е установена нищожността на договора от 16.09.1999 г., сключен между [община] и ответника за прехвърлянето на правото на строеж за процесната сграда. С прекратяването на 31.03.2006 г. от страна на ищците на завареното от тях наемно правоотношение по договора за наем 01.09.2003 г., е отпаднало и тяхното съгласие ответникът да продължи занапред да държи и да ползва процесната сграда и процесните 210 кв.м. от имота, върху които тя е изградена. Съобразно приетото по-горе, именно от този момент, също предхождащ процесния по делото период, това осъществявано от ответника държане и ползване на постройката и процесните 210 кв.м., е без основание. Макар в изпълнение на влязлото в сила съдебно решение по гр. дело № 287/2006 г. на МРС, на 06.02.2009 г. ответникът да е бил принудително отстранен от имота на ищците, процесната постройка е продължила да пречи на последните да упражняват правото си на собственост, включително – и да ползват застроените с нея процесни 210 кв.м. от имота. Това също е установено със сила на пресъдено нещо между страните – с влязлото в сила съдебно решение по възз. гр. дело № 187/2010 г. на М., с което, по предявения от ищците иск по чл. 109 от ЗС, ответникът е и осъден да премахне процесната сграда, построена в нарушение на закона, която той е продължил да държи в имота на ищците през целия процесен период 01.04.2010 г. – 01.12.2010 г. В същия смисъл е и сключеният между страните писмен договор от 30.11.2010 г., съгласно който ответникът едва на датата на подписването му е предал на ищците строителните книжа за процесната постройка и се е задължил на 01.12.2010 г. да освободи същата и да предаде владението на процесните 210 кв.м., като и двете страни по договора са заявили че след 01.12.2010 г. (т.е. след края на процесния по делото период) няма да имат никакви имуществени претенции една към друга. От горното е видно, че в течение на целия процесен период 01.04.2010 г. – 01.12.2010 г. са били налице предпоставките за уважаването на предявения по делото иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД. Неоснователно е възражението на ответника, че той не се обогатил без основание, тъй като през този период не е ползвал сградата и процесните 210 кв.м. от имота на ищците, върху които тя е построена. Както беше изложено и по-горе, не само ползването (респ. – спестените разходи за наем за това ползване), а и самото държане без основание на постройка върху чужд имот води до неоснователно обогатяване, изразяващо се в спестени разходи за премахването на постройката, за което в случая ответникът е бил и осъден с влязлото в сила съдебно решение по иска по чл. 109 от ЗС. Налице е и обедняване на ищците, изразяващо се в лишаването им от ползата, респ. – от наемоподобни доходи от процесния имот от 210 кв.м., и съизмеряващо се със средния пазарен наем за имота в течение на процесния период, но само до размер 7/8 от него – какъвто е обемът на правото на собственост на ищците. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза по делото, този среден пазарен наем възлиза на сумата 7 480 лв., а 7/8 от него – на сумата 6 545 лв. Именно за последната сума, съгласно чл. 162 от ГПК и по изложените съображения, следва да бъде уважен искът за обезщетение с правно основание чл. 59 от ЗЗД, като се присъди и претендираната от ищците законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяването на иска – 10.10.2011 г. до окончателното й плащане. В останалата му част – за разликата над сумата 6 545 лв. до пълния му предявен размер от 8 000 лв. този иск следва да се отхвърли. Ищците са поставили в забава ответника за заплащането на горното обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, с връчването на 10.03.2009 г. на нотариална покана за плащането на същото (макар и неточно посочено там като „наем”), поради което ответникът е бил в такава забава в течение на процесния по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД период 01.04.2010 г. – 10.10.2011 г. Приетото по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза не дава информация за размера на това обезщетение за забава – в размер на законната лихва върху сумата 6 545 лв. за този период. Поради това размерът на обезщетението за забава, също съгласно чл. 162 от ГПК, се определя по преценка на съда, при използване на счетоводен софтуерен продукт, а именно – в размер 1 033.01 лв., предвид което акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следва да се уважи за пълния му предявен размер от 1 000 лв. Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателите-ищци, и претендираните и направени от тях пред трите съдебни инстанции по делото, разноски за заплащане на държавни такси, на възнаграждения на вещите лица и на възнаграждение на един адвокат, съразмерно с уважената част от исковете, а именно – сумата 1 848.53 лв. Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателите-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника, претендираните и направени от него пред трите съдебни инстанции по делото, разноски за заплащане на възнаграждение на един адвокат, съразмерно с отхвърлената част от исковете, а именно – сумата 161.67 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решението от 05.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 137/2012 г. на М. окръжен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Р. Ф. И., в качеството му на [фирма], да заплати на Н. И. Н. и М. И. Н. следните суми: на основание чл. 59 от ЗЗД – сумата 6 545 лв. (шест хиляди петстотин четиридесет и пет лева) – обезщетение за неоснователно обогатяване за периода 01.04.2010 г. – 01.12.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.10.2011 г. до окончателното й изплащане; на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 1 000 лв. (хиляда лева) – обезщетение за забава за периода 01.04.2010 г. – 10.10.2011 г.; и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата 1 848.53 лв. (хиляда осемстотин четиридесет и осем лева и петдесет и три стотинки) – разноски по делото; като ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. И. Н. и М. И. Н. срещу Р. Ф. И., в качеството му на [фирма], иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД в останалата му част – за разликата над сумата 6 545 лв. до сумата 8 000 лв.; ОСЪЖДА Н. И. Н. и М. И. Н. да заплатят на Р. Ф. И., в качеството му на [фирма], на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК – сумата 161.67 лв. (сто шестдесет и един лева и шестдесет и седем стотинки) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.