9 Р Е Ш Е Н И Е
№ 11
гр. София, 13.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
при участието на секретаря Анета Иванова
като разгледа докладваното от съдия Бранислава Павлова
гражданско дело № 1451/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
М. С. П. и Б. П. П. са подали касационна жалба вх. № 1278 /16.02.2017 г. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 225 от 14.12.2016 г. по гр.д. № 491 / 2016 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Изложени са доводи, че касаторите – ищци по делото, са извършили фактически действия, надхвърлящи правомощията на обикновения ползвател, което е разкрито от необсъдените от двете инстанции писмени и гласни доказателства. Установеното от тях владение на правото на строеж не е прекъсвано нито с отнемането на фактическата власт , нито чрез предявяване на иск срещу тях, нито чрез признание на правата на ответниците и е продължило повече от пет години, с което са настъпили последиците на чл. 79 ал.2 ЗС.
Ответниците Д. С. С. и М. Н. С. са подали писмен отговор и писмена защита, в които молят обжалваното решение да бъде оставено в сила. Те са развили съображения, че ищците не са доказали да държат вещта за себе си с намерение да я своят. Изложени са и доводи, че събраните по делото доказателства установяват липсата на субективния елемент на добросъвестното владение, защото ищците са знаели при сключването на договора за учредяване на право на ползване, че праводателят им не е собственик.
Ответницата А. Б. П. не е подала отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не са налице изключенията по чл. 280 ал.2 ГПК в редакция до изменението в ДВ бр. 86/2017г., поради което е процесуално допустима.
По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:
Касационното обжалване е допуснато по предявения евентуален иск от М. С. П. и Б. П. П. срещу Д. С. С., М. Н. С. и А. Б. П. с правно основание чл. 124 ал.1 ГПК за установяване, че ищците притежават на основание придобивна давност вещното право на ползване върху апартамент № 14 на четвърти жилищен етаж в сградата на [населено място], представляващ самостоятелен обект с идентификатор № 56784.506.493 по одобрените кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], заедно с принадлежащото към апартамента избено помещение и припадащите се идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото,.
Твърденията в исковата молба са, че ищците са придобили правото на ползване върху процесния апартамент по давност, като са го владяли от момента на сключване на договора за продажба с нот. акт № 14 от 01.08.2006г. до предявяването на иска на 20.11.2013г. , без да знаят, че праводателят им не е собственик, а преди това от 2001 г. правото на ползване е упражнявано от техните праводатели, които също са били добросъвестни владелци.
С въззивното решение Пловдивският апелативен съд е потвърдил решението на Пловдивския окръжен съд № 761 от 25.05.2016г. по гр.д. №3521 / 2013г., с което искът е отхвърлен като неоснователен. Мотивите на апелативния съд са, че ищците не са свели до знанието на ответниците, че осъществяват фактическа власт само в установения в чл. 56 ЗС обем, включващ ползването на имота и получаването на добиви от него. Според въззивния съд ищците не са доказали и промяна в намерението на упражняваната фактическата власт от основание закупено право на ползване на основание упражняване с намерение придобиване на ограниченото вещно право и не са довели до знанието на ответниците това обстоятелство. С изявлението на ищцата М. С. П. пред орган на дознанието, обективиран в протокол за разпит от 24.07.2009 г, тя и съпругът й са афиширали ползване на имота на основание закупено право на ползване, а не намерение за придобиването му чрез владение в рамките на предвидения в закона срок.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по правния въпрос дали купувачът на правото на ползване, позоваващ се на придобивна давност, който е установил фактическа власт върху недвижимия имот на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае , че праводателят му не е собственик, следва да сведе до знанието на истинския собственик и да демонстрира пред него своенето на ограниченото вещно право. Настоящият състав на Върховния касационен съд възприема разрешението в решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр.д. № 1273 / 2009 г. на ВКС, II г.о. в което е прието, че при добросъвестното владение по чл. 70 ал.1 ЗС, фактическата власт се придобива на правно основание, но вещноправният ефект не настъпва, ако праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката. Правното основание, на което се установява владението представлява и основание за демонстриране на завладяването. За придобиване на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик.
По основателността на касационната жалба.
По делото е установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 14/2006г. от 01.08.2006г. на нотариус К.А., вписана под № 472 в регистъра на Нотариалната камара, на ищците М. С. П. и Б. П. П. е учредено възмездно в режим на съпружеска имуществена общност от С. Й. С. право на ползване върху апартамент № 14 на четвърти жилищен етаж в сградата на @@18@ [населено място]. Със същия нотариален акт С. Й. С. е продал на А. Б. П. правото на собственост върху апартамента. Праводателят на ищците С. Й. С. е придобил правото на собственост върху процесното жилище въз основа на договор за продажба, сключен с нот.акт № 13 от 01.08.2006г., продавач по който е Н. А. И.. Той от своя страна се е легитимирал като собственик с нотариален акт 129 от 25.08.2004г. , с който е закупил от [фирма] правото на строеж на апартамента, учредено на продавача от собствениците на земята с нот.акт № 123 от 25.08.2004г. От събраните по делото писмени доказателства е установено също така, че на ответника Д. С. С., по време на брака му с М. Н. С. е било надлежно учредено с нотариален акт за продажба № 118 т. 65 д.№ 16188/1997 г. на Нотариус при РС Пловдив право на строеж върху процесния апартамент, трансформирано в право на собственост след завършване на сградата в груб строеж през 2005г. Следователно последващите разпореждания с имота от собствениците на земята, [фирма], Н. А. И. и С. Й. С. не са породили вещноправно действие, защото са извършени от лица, които не са били собственици. Договорът, предмет на нот.акт № 14/2006г. е годно основание да прехвърли правото на собственост, но транслативният ефект не е осъществен, тъй като учредителят на правото на строеж С. Й. С. не е бил собственик по общото правило, че никой не може да прехвърли права, които не притежава. В тази хипотеза приобретателя може да придобие собствеността на оригинерно основание на основание чл. 79 ал.2 ЗС ако е добросъвестен и владее имота в продължение на пет години. С оглед на изложеното и по съображенията по правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, изводите на въззивния съд, че за да бъде уважен иска на предявеното основание, ищците е следвало да докажат, че са променили намерението си да упражняват фактическа власт върху имота от основание закупеното право на ползване на основание упражняването на фактическа власт с намерение да придобият правото на ползване, както и че е следвало да доведат до знанието на ответниците, че осъществяват фактическа власт до установените в чл. 56ЗС рамки, са незаконосъобразни.
С влязло в сила решение на Пловдивския районен съд № 371 от 24.09.2009г. по гр.д.№ 1616 / 2006г. е признато за установено по отношение на А. Б. П., че Д. С. С. и М. Н. С. са собственици на апартамент № 14 в [населено място], [улица]. По това дело не са участвали нито ищците, нито техният праводател С. Й. С.. Искът срещу А. Б. П. е предявен на 25.02.2009г. и исковата молба е вписана на 18.03.2009г. По делото е бил предявен иск за собственост и срещу Н. А. И. и съпругата му В. Х. А. на 15.06.2006г. като исковата молба е вписана на 26.09.2006г. Искът срещу тях е приет за недопустим с влязлото в сила решение на Пловдивския окръжен съд № 270 от 15.02.2013г. по гр.д.№ 3774/2012г. и производството по делото е прекратено. Ищците по настоящото дело М. С. П. и Б. П. П. не са обвързани от решението по гр.д.№ 1616/2006г., макар да са придобили собствеността след предявяване на иска срещу „Ж. Е., защото срещу него не е постановено решение поради замяната му с други ответници. В хипотезата чл.121 ГПК – отм. /чл.226 от действащия ГПК/, на който се позовават ответниците по касационната жалба в писмената защита, обвързването на правоприемника от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по отношение на прехвърленото във висящия процес спорно право, е обусловено от постановяване на решение срещу прехвърлителя. За да се разпростре силата на пресъдено нещо по отношение на приобретателя на спорното право, който не е встъпил в процеса като главна страна, една от страните по делото /ищец или ответник/ трябва да го е прехвърлила след предявяването на иска и делото да е продължило с нейно участие като процесуален субституент поради правомощието й да продължи да води процеса относно правото, с което се е разпоредил в хода на процеса. В случая решение по отношение на правоприемниците на ищците не е постановено и след като те също не са участвали по делото, по отношение на тях не се формира сила на пресъдено нещо.
Според легалната дефиниция на чл. 70. ал.1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Добросъвестността на владелеца се предполага по силата на 70 ал.2 ЗС, затова по правилото на чл. 154 ал.2 ГПК в тежест на ответниците, на които е противопоставена придобивната давност по чл. 79 ал.2 ЗС, е да оборят законната презумпция като докажат, че М. С. П. е знаела при сключване на договора с нот.акт № 14 / 2006г., че апартаментът, върху който й се учредява вещното право на ползване, не е собственост на С. Й. С.. Разпитана по реда на чл. 176 ГПК М. С. П. е обяснила, че търсейки да закупи жилище, е попитала пазача на сградата , който й е дал телефона на строителя, той й е посочил като собственик С. Й. С., тя е разговаряла с него, а документите за договора са били подготвени от нотариуса, изповядал сделката. Тези обяснения не съдържат признание, че ищцата е знаела, че договаря с несобственик, защото тя е закупила имота именно от С. Й. С., който е бил собственик към момента на продажбата. Разпитаните по делото свидетели също не са установили факти от които да се заключи,че М. С. П. е била уведомена за правото на собственост на Д. С. С. и М. Н. С., които са признати много по-късно с влязлото в сила решение на Върховния касационен съд № 228 от 12.11.2013г. по гр.д.№ 3515/2013г. Показанията на свидетеля Н. И., че е срещал М. С. П. в офиса на С. С., се отнасят към периода на преддоговорните отношения, когато ищцата е издирвала собственика на имота и е потърсила контакт със строителя. Знанието, че Н. И. е бил собственик на имота към този момент също е ирелевантно за добросъвестността по смисъла на чл. 70 ал.1 ЗС, защото той формално се е легитимирал като собственик с нот. акт № 239/2004г. и впоследствие го е прехвърлил на С. Й. С., продавач по нот.акт № 14/2006г. Неговите показания, че едва при получаване на призовката по наказателното дело е разбрал, че е закупил имота и че не е получавал пари при продажбата по нот.акт № 14/2006г. се опровергават от подписаната от него разписка от 01.08.2006г., за получаване на сумата 32 000 евро за продажбата на апартамента. Противоречието в показанията на свидетелите се отнася до техните вътрешни отношения, които не водят до извод за недобросъвестност на купувачите на правото на ползване, защото свидетелите не са установили да са ги уведомили , че собственици на имота са Д. С. и М. С., нито има данни по делото че самите те са заявили права пред тях, за да може да се приеме, че купувачите са знаели за техните права. При формалната легитимация на продавача с нотариален акт, както и на неговите праводатели и при липсата на преки доказателства , че ищците обективно са разбрали , че договарят с несобственик, няма основание да се приеме, че презумпцията на чл. 70 ал.2 ЗС е оборена, тъй като знанието на владелеца, че е договарял с несобственик по 70 ал.2 ЗС не може да почива на предположение, а трябва да се докаже по несъмнен начин.
Знанието като основание за изключване на презумпцията на чл. 70 ал.2 ЗС следва да съществува към момента на сключване на договора, добросъвестността на приобретателя не отпада от последващо узнаване, че е праводателят му не е бил собственик, защото в чл. 70 ал.1 изр.2 ЗС изрично е посочено, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Следователно образуването наказателно производство през 2007г. и узнаването за предявения иск срещу А. Б. П. през 2009г. , по повод на който имота е посещаван за оглед от вещи лица е без правно значение за добросъвестността на владението на ищците.
По отношение на правото на ползване по чл. 56 ЗС като самостоятелно ограничено вещно право, с което е обременена чуждата вещ, на основание чл. 111 ЗС се прилагат разпоредбите относно недвижимите вещи, освен ако законът не постановява друго. Такива ограничения се съдържат в чл. 56 ал.2 и 59 ЗС , които установяват, че вещното право на ползване е непрехвърлимо, ненаследимо и се погасява с прекратяването на юридическото лице, в полза на което е учредено, с погиването на вещта , както и когато не бъде упражнявано в продължение на пет години. Липсва ограничение в закона ограниченото вещното право на ползване да се придобива по давност, включително и с добросъвестно владение на основание чл. 79 ал.2 ЗС /срв. решение № 561 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1201/2009 г. на ВКС, I г. о. / , когато то отговаря на изискванията на чл. 70 ЗС с тази специфика, че намерението е да се придобие по давност ограниченото вещно право, а не самата вещ. С договора, сключен с нот. акт 14/2006г. ищците М. С. П. и Б. П. П. са придобили правото на ползване, а собствеността на апартамента е прехвърлена на А. Б. П.. Следователно намерението на ищците се съдържа в основанието, на което са придобили фактическата власт – договор, с който им е учредено право на ползване. Обясненията на М. П. по досъдебно производство № 432/2009г. от 24.07.2009г., че апартаментът е собственост на дъщеря им не опровергава, както е приел апелативният съд, а доказва намерението за владение на правото на ползване, защото тя притежава правото на ползване, а собственик на имота е дъщеря им.
От показанията на свидетелите С. П., Й. Т. и Д. М. е безспорно установено, че през 2006г. ищците са започнали довършителните работи, след което са се нанесли в жилището и живеят там и досега, следователно давността не е прекъсвана на основание чл. 81 ЗС. Не е осъществено и основанието за прекъсване на давността по чл. 116 б.“б“ ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС, защото срещу ищците не е предявен иск за собственост в срока на петгодишното владение. Не е налице прекъсване на владението и на основание чл. 116 ал.1 б.“а“ ЗЗД, защото ищците не са правили признание, че собственик на апартамента са ответниците. Както вече се посочи, обяснението по досъдебното производство е свързано с правата на дъщерята на ищците, на която е била прехвърлена собствеността, а не на ответниците.
С оглед на изложеното въззивното решение като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила следва да се отмени на основание чл. 281 ал.1 т.1 ГПК и тъй като не се налага извършване на нови процесуални действия, предявеният иск за установяване по отношение на Д. С. С. и М. Н. С. са титуляри на вещното право на ползване на основание придобивна давност следва да бъде уважен, защото са доказани всички елементи на фактическия състав на чл. 79 ал.2 във връзка с чл. 70 ал.1 ЗС.
Установителният иск за собственост по отношение на А. Б. П. е процесуално недопустим поради липса на правен интерес - тя не е оспорвала правата на ищците нито преди предявяване на иска, нито в хода на делото, същевременно правото й на собственост е отречено по отношение на Д. С. С. и М. Н. С. с влязлото в сила решение по гр.д.№ 1616 / 2006г. на Пловдивския районен съд. Ето защо постановените отхвърлителни решения на първоинстанционния и въззивния съд по отношение на А. Б. П. следва да се обезсилят и производството по делото да се прекрати.
При този краен изход на делото с оглед отхвърляне на главния иск и уважаване на евентуалния иск, разноските следва да останат в тежест на страните, така както са направени.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 225 от 14.12.2016г. по въззивно гражданско дело № 491/2016г. в частта, в която е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд № 761 от 25.05.2016г. , постановено по гр.д.№ 3521/2013г. в частта, в ВКС е допуснал касационното обжалване по отхвърления евентуален иск за признаване по отношение на Д. С. Д. и М. Н. С., че М. С. П. и Б. П. П. притежават правото на ползване на апартамент № 14 на четвърти жилищен етаж в сградата на @@31@ [населено място] и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д. С. Д. ЕГН [ЕГН] и М. Н. С. ЕГН [ЕГН] и двамата от [населено място], [улица] ап.18, че М. С. П. ЕГН [ЕГН] и Б. П. П. ЕГН [ЕГН] и двамата от [населено място], [улица] ет.5 ап.14 са притежават ограниченото вещно право на ползване върху следния недвижим имот: апартамент № 14 на четвърти жилищен етаж в сградата на [населено място], представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 56784.506.493.1.20 по одобрените кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място] намиращ се в сграда №1, разположена в поземлени имоти с идентификатори 56784.506.493 и 56784.506.9651 и принадлежи към поземлен имот 56784.506.493 с предназначение на самостоятелен обект- жилище,брой нива на обекта-1, с площ от 70.66 кв.м.,ведно с изба № 18 ,с площ от 6.46 кв.м. и 5.24% ид.части от общите части на сградата.
ОБЕЗСИЛВА въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 225 от 14.12.2016г. по въззивно гражданско дело № 491 / 2016г. в частта, в която е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд № 761 от 25.05.2016г. , постановено по гр.д.№ 3521/2013г., с което е отхвърлен предявеният от М. С. П. ЕГН [ЕГН] и Б. П. П. ЕГН [ЕГН] и двамата от [населено място], [улица] ет.5 ап.14 срещу А. Б. П. ЕГН [ЕГН] иск с правно основание чл. 124 ал.1 ЗС за установяване, че ищците притежават ограничено право на ползване върху гореописания недвижим имот.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|