Р Е Ш Е Н И Е № 448 гр. София, 29 ноември 2023 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и двадесет и трети година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретар Марияна Петрова, при участието на прокурора Божидар Джамбазов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 924 по описа за 2023г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на подсъдимия Е. К. П. срещу въззивно решение № 140/20.07.2023г. по ВНОХД № 203/2023г. на Пловдивски апелативен съд, н.о., 1-ви наказателен състав, с което е потвърдена присъда № 13/08.02.2023г. по НОХД № 779/2022г. на Пловдивски окръжен съд. С първоинстанционната присъда подс.П. е признат за виновен в извършване на две престъпления - по чл.150, ал.1 от НК и му е наложено наказание от две години лишаване от свобода и по чл.157, ал.1, вр.чл.18, ал.1 от НК, за което му е определено наказание от 6 години лишаване от свобода. Приложен е чл.23, ал.1 от НК и е определено за изтърпяване по-тежкото наказание, а именно в размер на 6 години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален строг режим. Уважен е и предявен граждански иск в размер на 8 000лв., платими на гражданския ищец Д. Л. Г. за претърпени неимуществени вреди. Налице е и произнасяне по разноските по делото и веществените доказателства. От така постановеното решение е останал недоволен подсъдимия и чрез защитата си е подал касационна жалба, в която се ангажират и трите касационни основания. Иска се приложение на чл.24, ал.1 от НПК, алтернативно се иска отмяната на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Като трета алтернатива се иска изменяването му на основание чл.354, ал.2, т.1 и т.2 от НПК. На първо място се твърди, че въззивната инстанция не е отчела безспорни доказателства според нея за липса на съставомерно поведение и по двете обвинения. Пояснява, че е възможно деянието му да осъществява деяние по чл.143, ал.1 от НК, но това не било отчетено от двете инстанции по същество. Развиват се съображения какви са изпълнителните деяния по чл.150, ал.1 и по чл.157, ал.1 от НК и че не се установявало подсъдимият да е извършил действия от състава и на двете правни норми. Заявява се, че без да се оспорват фактическите действия на подсъдимия, целта му била не да удовлетвори полово желание, а да унижи и накаже пострадалия. Твърди липса на умисъл, като се позовава на монография – „Същински полови престъпления“ на Ива Пушкарова, стр.28, като цитира, че „следва принудата при половите престъпления да бъде (функционално подчинена) на половия акт или удовлетворение, т.е. чрез нея деецът да се стреми към неговото осъществяване, а не към израз на гняв, недоволство, отмъщение, наказване и пр. Защитата за липса на умисъл се позовава на последващите действия на подсъдимия, насочени към чупене на мивка, вземане на пари от пострадалия стоматолог. Твърди, че не съществувала причина подсъдимия да не осъществи удовлетворение на полово желание, тъй като пострадалия бил „омотан с тиксо“. Целта на изброените действия била да демонстрира сила, агресия и унижение на пострадалото лице. Заключава, че въззивната инстанция при потвърждаване на първоинстанционната присъда е нарушил основен принцип, че този съдебен акт не може да почива на предположения – чл.303, ал.1 от НК. Касаторът ангажира и касационното основание, свързано с нарушение на процесуалните правила, което е съществено. Твърди, че при наличието на противоречия в доказателствените материали въззивната инстанция не ги изследвала. Според съдебната практика това съставлявало процесуално нарушение от такъв характер, което водело до практическа липса на мотиви. Съдът бил игнорирал обсъждането на доказателства, които обуславят липсата на виновно поведение от страна на П. по отношение и на двете обвинения. Защитата твърди, че въззивната инстанция, за да потвърди първоинстанционната присъда, си послужила единствено с предположения, за да бъде ангажирана отговорността му по чл.150 и по чл.157 от НК, като не е изследвал възможността за извършване на друго престъпление, такова по чл.143 от НК. Не били изследвани и действията на П., сочещи на такава деятелност, като било игнорирано и заключението на съдебнопсихиатричната експертиза. Тези недостатъци в процесуалната дейност на съда водели и до явна необоснованост на неговото решение, което отново било съществено нарушение на процесуалните правила На последно място се прави оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Наложените две наказания били несъразмерно тежки, без отчитане на принципа на индивидуализация. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание дава становище за неоснователност на касационната жалба. Посочва, че всички действия на подсъдимия са били планирани целенасочено, като според държавния обвинител подсъдимият нямал усещане за вина, а имал по-скоро желание да повтори извършеното. Проявената агресия била съпътстваща на целта и желанието на подсъдимия да извърши действия на полово удовлетворение, като всичко случило се, според прокурора, е съчетание на блудствени действия в общ смисъл и насилие, които не са еднократни, а имат различни форми на сексуално посегателство - от една страна целуване на полови органи и желание за анална интервенция, като последното е направено при опит да се обездвижи пострадалия, чрез облепване с лепенка на лицето, устата, раменете. Прекратяването на тези действия е в резултат на проявената съпротива на пострадалия и демонстрираното явно нежелание да изпълни сексуалните желания. Прокурорът се солидаризира с мотивите в решението на въззивната инстанция. Сочи,че според него няма спор, че извършеното е с целенасочен сексуален контекст, в подкрепа но което говорело и извършеното не само с пострадалия Г., но и по отношение на пострадалата Р.. Твърди, че не счита, че желанието да унижава, доминира и да упражнява сила и агресия спрямо пострадалите изключва желанието за полово удовлетворяване, то можело да бъде съпътстващо. По отношение на наложеното наказание прокурорът от ВКП отбелязва, че и двете такива са справедливо определени, като едното е към минимума, а другото към средния размер на предвидената санкция. Определянето на размера на наказанията е в съответствие с обществената опасност на деянията и на личността на дееца, който бил многократно осъждан, с недобри характеристични данни. Моли да се остави в сила решението на въззивната инстанция. Частният обвинител Л. Г., редовно призован, не се явява, представлява се от повереник, който моли да се остави без уважение касационната жалба. Заявява, че атакуваното въззивно решение не страда от твърдените пороци. Пледира да се потвърди въззивното решение като правилно и законосъобразно. Подсъдимият, редовно призован, недоведен от затвора, не се явява. Декларирал изрично, че не желае да присъства на съдебното заседание. Представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба и акцентира на нарушение на материалния закон, за което имало изобилни данни, като била посочена и съдебна практика. Алтернативно поддържа жалбата по отношение на отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, или изменение на решението с намаляването на наказанието като явно несправедливо. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С първоинстанционната присъда подс.Е. К. П. е признат за виновен в извършване на деяния по чл.150, ал.1 от НК и по чл.157, ал.1, вр.чл.18, ал.1 от НК, като за първото деяние му определено наказание от две години лишаване от свобода, а за второто - 6 години лишаване от свобода. Приложен е чл.23, ал.1 от НК,като е постановено деецът да изтърпи определеното общо и най-тежко наказание от 6 години лишаване от свобода, при първоначален строг режим. Предявеният граждански иск от гражданския ищец Д. Л. е присъден в размер на 8 000лв., дължими за претърпените от него неимуществени вреди. Съдът се е произнесъл по разноските по делото и веществените доказателства. С атакуваното с настоящата касационна жалба въззивно решение № 140/20.07.2023г. по ВНОХД № 203/2023г. на Пловдивски апелативен съд, н.о., 1-ви наказателен състав, първоинстанционната присъда е изцяло потвърдена. Касационният състав намери, че не е допуснато нарушение на закона, поне в претендирания от защитата смисъл; І. Фактическите обстоятелства по делото са установени по безспорен начин, което индиректно се признава и в касационната жалба. Оспорват се фактическата интерпретация и изводите относно субективната страна на деянията. Оплакванията в този аспект се определят като неоснователни. Системата от телодвижения на подсъдимия, съотнесени към изпълнителното деяние на всяко едно от двете престъпления, напълно съответства на отделния състав. Като цяло има едно основно неразбиране на принципите, изграждащи обществените отношения, свързани с телесната неприкосновеност на личността, в частност на половата неприкосновеност. Законът защитава изцяло тази неприкосновеност, като не създава изключения. Човешкото същество не може да бъде принуждавано, нито вербално, нито физически към какъвто и да е телесен контакт, който не е желан от него ( изключват се случаите, предвидени специално в закон). Всяко нарушаване на това правило е наказуемо и следва неотменно да се наказва. Подсъдимият П. е нарушил по безспорен начин тези обществени отношения, свързани с интегритета на личността и нейната духовна и физическа неприкосновеност. Това се е случило по отношение на пострадалата Р., същото се е случило и с гражданския ищец и частен обвинител Г.. Действията на подсъдимия са описани достатъчно подробно от инстанциите по същество, като касационният състав не намира превратно или изопачено установяване на фактите въз основа на доказателствата съвкупност. А последната не е твърде голяма и по никакъв начин не е противоречива. Възразява се, че подсъдимият не е имал намерение да възбуди или удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на пострадалата свидетелка Р. в единия епизод от престъпната дейност, не е имал намерение и не се е полово удовлетворил в следващия епизод с пострадалия Г.. Двете деяния осъществяват различни престъпни състави, които по отношение на изпълнителното деяние не съдържат принципни различия. В нормата на чл.150 от НК(идентична с тази по чл.149 от НК, като е различен във възрастово отношение обекта на посегателство извън обществените отношения) са инкриминирани действия, които се извършват с цел да се възбуди или удовлетвори полово желание без съвкупление. Това разбира се, следва да е извършено без съгласие на жертвата, чрез използване на противозаконни действия, описани подробно в нормата. Принципно касационният състав споделя становището, че изпълнителното деяние по чл.149 и чл.150 от НК визира действия между лица от различен пол, като един от аргументите е използването на термина съвкупление. В чл.157 от НК изпълнителното деяние се характеризира с две отделни форми –първата е на полово сношение и втората - действия на полово удовлетворение. Това изпълнително деяние следва да се осъществява с лице от същия пол, чрез употреба на сила и заплашване или с другите изброени противозаконни действия, които не са относими към настоящия казус. Тези две форми на изпълнителното деяние могат да се осъществят поотделно или заедно, в зависимост от особеностите на случая. Характерно е, че следва да се осъществят само между лица от един и същи пол, но също така характерно е, че първата форма визира полов акт. Терминът полово сношение крие в себе си разликите на законодателната идея да разграничи съвкуплението от половото сношение, доколкото в семантично отношение това са синоними, съдържанието им е едно и също – полов акт. Разграничението се налага, тъй като очевидно съвкуплението се използва като термин за полов акт с лице от женски пол – така чл.152 от НК, а половото сношение за полов акт между лица от мъжки пол. Касационният състав не би искал да му се налага, но все пак е задължен да обясни, че първата форма на изпълнителното деяние визира именно полов акт между лица от мъжки пол, тъй като по чисто физиологични причини между лица от женски пол проникване с полов орган не може да има, т.е няма сношение. Всъщност това налага законодателят да въведе втората форма – действия на полово удовлетворение, които еднополово могат да се извършат както от мъже, но така и от жени, и които по този начин се инкриминират. Тук е място да се отбележи, че като цяло касационната практика не е „sacra bovis“, включително и създаваната от настоящия съдебен състав. Когато се ползва като ръководство, когато с нейна помощ се аргументират правни тези ( без да се полза като прецедент, разбира се, което е непознато за нашата правна доктрина), всяка една практика, без тълкувателната, която е задължителна, трябва да се чете с критичен поглед и да се осмисля, вкл. и цитираната практика по к.д. № 56/2010г. на ВКС,НК, 3-то н.о.. В тази връзка и на следващо място трябва да се има предвид, че никога законодателят не е свързвал довършеността на едно престъпление от раздел VІІІ на глава Втора от НК с достигането или не на удовлетворение от извършителя. Физиологичната кулминация на извършителите на престъпления никога не е била от значение за това дали едно престъпление е довършено или е останало във фазата на опита. За да е довършено едно престъпление, което се извършва чрез съвкупление или полово сношение, каквито разграничителни термини използва законодателят и което се обясни по-горе, е достатъчно да има проникване на половия орган на извършителя от мъжки пол във влагалището на лицето от женски пол в първия случай, в ануса на лицето от мъжки пол във втория случай. Това е аксиоматично положение и касационният състав много би искал да не се налага да обяснява подобни обстоятелства. Това, дали извършителят се е удовлетворил във физиологичен аспект, неслучайно е останало извън полезрението на законодателя и е от значение за други обстоятелства, но не и за това дали престъплението е довършено или не. След като това е очевидно за първата форма на деянието по чл.157, ал.1 от НК, не може да не е очевидно и за втората форма. Няма никакво правно значение, след като деецът, било то мъж или жена, е извършил действията, които по естеството си водят до полово удовлетворение, дали наистина го е постигнал, деянието винаги е довършено. Нещо повече,тъй като човешките прояви са изключително многообразни, е възможна хипотеза, при която чрез сила или заплашване, или използване на зависимост или надзор, или с лице, лишено от възможност за самоотбрана, деецът да извърши действия, с които да цели да постигне или постигне полово удовлетворение на пострадалото лице, което не желае това или няма възможност да прояви собствена воля на нежелание, без да търси собствено физиологично удовлетворение при всички случаи. Това деяние също попада в състава на чл.157, а и на чл.149 и 150 от НК, и с положителност може да се заключи, че ще бъде довършено престъпление, осъществено от обективна и субективна страна, като изключително важно е да се отбележи именно това, общественоопасните последици – увреждането на телесната, в частност на половата неприкосновеност на личността, са изцяло настъпили. Пак трябва да се повтори, тези последици винаги настъпват при извършване на тези действия, независимо от това дали деецът ще получи или не докрай полово удовлетворение. Може да се приеме като краен извод, че приложението на чл.18 от НК в настоящия казус е изключително неуместно и неправилно, но липсва процесуална инициатива, за да може това абсурдно приложение на материалния закон да бъде коригирано. ІІ. Основно възраженията са акцентирани по отношение на субективната страна на двете деяния. Възраженията не почиват на обективния прочит на доказателствата и закона. Както се отбеляза, проявните форми на човешката дейност са изключително многообразни и като цяло е трудно да се подвеждат под общ знаменател. Първото и най – важно обстоятелство е, че престъпленията по раздел разврат се характеризират с наличието на пряк умисъл. Поливариантността на човешките проявни форми създава и различни видове пряк умисъл, като предумисълът например е един от тях. Може с основание да се зададе въпрос дали е възможно един деец да преследва повече от една противоправна цел, т.е. минимум две, които за него са с еднаква стойност, тоест те са равноценни в неговото съзнание. Отговорът на този въпрос е положителен – познатият от теорията и практиката т.н. алтернативен пряк умисъл изпълва съдържанието на подобна хипотеза. И тя не е чисто умозрителна. В конкретния случай подсъдимият П. е действал с пълното съзнание за вида действия, които извършва, като много добре е съзнавал общественоопасния характер на постъпките си. Да, той е целял да изтласка със сила пострадалата Р. от стоматологичния кабинет, против нейната воля, като в това отношение касационната инстанция може да се съгласи с доводите на защитата. Но подсъдимият не се е ограничил само с такива действия, той се е възползвал от ситуацията и докато е упражнявал сила върху пострадалата, е извършил действия които попадат в обхвата на тези, с които човешките същества целят да възбудят своето полово желание. Така той, нарушавайки половата неприкосновеност на пострадалата, е опипал нейните гърди. Това поведение не е случайно, а е целенасочено, както е желаел да изтласка от пострадалата от кабинета, така също се е възползвал от възможността да извърши блудствени действия, каквито несъмнено са опипването на женските гърди против волята на св. Р.. Тези действия по естеството си предполагат именно желанието на дееца да възбуди половото си желание, а дали е успял или не, това не е от значение за процеса. Деянието обаче несъмнено е довършено и тук въззивната инстанция правилно е приложила закона. В престъпния епизод с пострадалия стоматолог ситуацията се повтаря. Употребата на сила има многопосочни цели, като да, може да се приеме, че подсъдимият е целял да пребие и унижи пострадалия, без нормалния човешки разум да може да оправдае едно подобно изцяло безпричинно поведение. Както прокурорът от ВКП справедливо отбелязва, едното престъпно желание не изключва другото, при форма именно на алтернативен пряк умисъл подсъдимият е извършил действия, които могат да се определят единствено и само такива от категорията на тези, с които се удовлетворява полово желание – процесното целуване на тестисите на подсъдимия против волята на пострадалия. Подсъдимият несъмнено е бил запознат с ефекта от своите действия и тяхното същностно естество, в съзнанието му е имало оформена съвсем ясна представа, че нарушава обществените отношения, свързани с правото на човешката личност да извършва действия, свързани с неговата полова неприкосновеност и сексуалност само по собствена воля. Прокурорът също така справедливо отбелязва като проява на прекия умисъл и отправените открити заплахи за содомизиране на пострадалия, с който довод касационният състав напълно се съгласява. Впрочем, в примитивните общества подобни хомосексуални действия са били и понастоящем са проява на надмощие и доминация, или пък прелюдия към признаване на полово съзряване, но българското общество следва да е надмогнало етапите на примитивизъм и да уважава правото на свободно волеизявление, включително и в сексуалните отношения, като не допуска сексуалните посегателства под никаква форма. Напълно е неприемливо сексуалното издевателство да се разглежда само по себе си, в светлината само на чл.143 или в зависимост от мястото на извършване – по чл.325 от НК, и да изключва приложението на чл.149 и чл.157 от НК, както и приложението на закона да се поставя в зависимост от физиологичното удовлетворяване или желанието за такова, на дееца. В тази връзка следва да се избягва като недопустимо окачествяването на тези престъпни прояви в зависимост от степента на удовлетвореност или не на извършителите, наказателното преследване и заклеймяването на подобни деяния трябва да е безусловно. Дали това действие е постигнало и дали е било в състояние да постигне полово удовлетворение на подсъдимия, законът по никакъв начин не се интересува. Действията са извършени, системата от телодвижения е завършена, изпълнителното деяние с посочената интензивност - на два пъти подсъдимият е накарал пострадалия противно на волята му да целуне по три пъти тестисите му, е извършено и е приключило, тоест престъплението е довършено. Това не може да бъде коригирано, но факта на извършването е установен от съдилищата, поради което не може да бъде игнорирано при решаване на последния поставен въпрос –за справедливостта при налагане на наказанието. Обществените отношения, свързани с половата неприкосновеност на пострадалия Г. са нарушени по един окончателен начин и това е обстоятелството, което следва да бъде разбрано от съдебните инстанции. Поради изложените причини не може да има опит, независимо от конкретната невъзможност да се отстрани този недостатък на правораздавателния акт. ІІІ. По отношение оплакването за наказанието на дееца касационният състав го определя също като неоснователно. Като цяло престъпния епизод с постр. Г. се определя като извършен от дееца с изключителна бруталност, безпричинно поведение, което е неописуемо от гледна точка на нормалния човешки разум. Действията по отношение на подсъдимия спрямо пострадалата Р. не се отличават с тази доза бруталност, поради което е проявена необходимата снизходителност от страна на инстанциите по същество. Но бруталността и безпричинната агресията превалират значително над всички възможни обстоятелства, които са от естество да се определят като смекчаващи отговорността. Отделно от това, въпреки младата си възраст, подсъдимият има богат пенитенциарен опит с множеството си осъждания. По тези причини не е възможно да се прояви повече снизхождение от това на инстанциите по същество. Деецът следва да бъде строго наказан за своето поведение, излизащо извън рамките на приемливото за социално организираното общество и изолиран за този период на наложената санкция. С оглед на това алтернативната претенция на защитата за намаляване на наложеното наказание се определя от касационния състав като неоснователна и съответно се отхвърля. При определяне на претендираните касационни основания като неоснователни, съдът счете че въззивното решение следва да се остави в сила изцяло. С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 140/20.07.2023г. по ВНОХД № 203/2023г. на Пловдивски апелативен съд, н.о., 1-ви наказателен състав Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.