Р Е Ш Е Н И Е № 265 гр. София, 19 май 2014 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 544 по описа за 2014 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. И. И. и по жалба на частните обвинители М. Д. Д. и П. С. Г. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 63 от 6.02.14 г, по ВНОХД № 324/13, с което е изменена присъда на Старозагорски окръжен съд № 18 от 28.03.13, по НОХД № 444/12, като деецът е оправдан по обвинението за допуснати нарушения на правилата за движение по чл. 5, ал. 1, 2, 3 и чл. 20, ал. 1 и 2 ЗДП, приложен е чл. 55 НК, като наказанието „лишаване от свобода” е сведено до една година, респективно, до същия срок е редуцирано наказанието по чл. 343 г НК, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 12.12.2011 г в [населено място], обл. Стара З., при управление на моторно превозно средство, е нарушил чл. 5, ал. 1, 2, 3, чл. 20, ал. 1 и 2, чл. 21, ал. 1 ЗДП, и по непредпазливост, е причинил смъртта на С. Г. Д., като деянието е извършено в пияно състояние / с концентрация на алкохол в кръвта на водача 1, 01 промила /, с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, при „общ” режим, настаняване в затворническо общежитие от открит тип, и „лишаване от право да управлява МПС”, за срок от три години, и, на основание чл. 68, ал. 2 НК, е постановено да не бъде търпяно наказанието две години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години, наложено с присъда № 410 от 18.09.2008 г, по НОХД № 343/05 по описа на Районен съд, Гоце Делчев. С жалбата на подсъдимия се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Твърди се, че е допуснато процесуално нарушение при провеждане на огледа, че неправилно е отказано да бъдат кредитирани обясненията на жалбоподателя, че са неверни изводите на АТЕ, КМАТЕ и Повторната КМАТЕ. С жалбата се иска да бъдат отменени осъдителните съдебни актове и подсъдимият да бъде оправдан. С жалбата на частните обвинители се релевират всички касационни основания. Твърди се, че незаконосъобразно е оправдаването на подсъдимия по чл. 20, ал. 1 ЗДП, че неправилно е приложен чл. 68, ал. 2 НК, че не е налице значителен принос на пострадалия за настъпване на съставомерните последици, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо / не са налице условията на чл. 55 НК /. С жалбата се иска да бъде отменено въззивното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд. В съдебно заседание на настоящата инстанция повереникът на частните обвинители пледира за уважаване на подадената от доверителите му жалба, респективно, за оставяне без уважение на жалбата, депозирана от подсъдимия. Частните обвинители не участват лично в касационното производство. Защитата се разграничава от позицията на подсъдимия относно основателността на подадената от него жалба. Счита, че не следва да бъде уважена жалбата на частните обвинители. Подсъдимият моли да бъде приложен чл. 66 НК. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Огледът е проведен в съответствие с изискванията на чл. 156 НПК, поради което протоколът за посоченото следствено действие е доказателствено средство, годно да послужи при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. Обстойно са анализирани обясненията на подсъдимия и правилно е прието, че се касае за защитна версия, опровергана от останалите доказателствени източници. Твърденията на подсъдимия, че е управлявал с 40 км/ч и че е видял пешеходеца на разстояние 2-3 м от автомобила, с основание са отхвърлени като недостоверни, тъй като е установено, че същите не кореспондират на данните от протокола за оглед относно намерените спирачни следи, свидетелстващи за това, че подсъдимият е задействал спирачната система на 40-50 м преди мястото на удара. Установено е, че на такова разстояние водачът е възприел опасността за движението и е предприел аварийно спиране, но поради управлението на автомобила с превишена скорост / 66 км/ч, при максимално разрешена 50 км/ч / не е могъл да избегне удара с пешеходеца. Изяснено е, че съобразно конкретните условия на пътната обстановка водачът е разполагал с обективната възможност да възприеме намиращия се на платното пешеходец от 75 м, а при движение с максимално разрешената скорост от 50 км/ч ударът е могъл да бъде избягнат. Изслушана е допълнителна АТЕ, която е имала за задача да отговори дали механизмът на произшествието, описан от подсъдимия и св. В., е възможен. Вещите лица са отговорили, че от технически аспект такъв механизъм не е възможен, тъй като влиза в противоречие с обективните находки, описани в протокола за оглед. Пред въззивния съд е изслушана Повторна КМАТЕ, която е изчислила, че скоростта на движение на подсъдимия е била 66 км/ч / първоначалната АТЕ е посочила скорост от 72 км/ч /, но е дала идентични с предходните заключения отговори по въпросите относно механизма на произшествието, възможността на водача да възприеме своевременно опасността и начина му на реакция в конкретната обстановка. Неоснователно се възразява срещу изводите на АТЕ-зи. Техните заключения са компетентно изготвени и са базирани на цялостния доказателствен материал, а несъгласието на подсъдимия с изводите им не е основание тези заключения да бъдат игнорирани при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. Отчетено е наличието на съпричиняване на резултата, произтичащо от поведението на пострадалия, който се е движил на пътното платно, в тъмната част на денонощието. Това обстоятелство правилно е изяснено, тъй като то е от значение за изхода на делото и има отношение по въпроса какъв да бъде обемът на реализираната наказателна отговорност. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Приетите релевантни факти сочат на съставомерност на деянието по чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и такава е възприетата по делото правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Законосъобразно подсъдимият е оправдан за нарушение на правила за движение по пътищата: чл. 5, ал. 1, 2, 3, чл. 20, ал. 1 и 2 ЗДП, които разпоредби не са в причинна връзка с престъпния резултат. Не може да бъде уважено искането на жалбоподателя за оправдаването му от настоящата инстанция, тъй като не са налице предпоставките на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК / деецът не е осъден за несъставомерно деяние /. Липсва и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е извършил собствена преценка на обстоятелствата, релевантни за наказателната отговорност на подсъдимия, при което е достигнал до верния извод, че са налице условията на чл. 55 НК. Правилно е отбелязано, че констатираните смекчаващи обстоятелства са многобройни: липсват предходни нарушения по ЗДП, семейното и материално положение на дееца е затруднено, за него са събрани добри характеристични данни, той е трудово ангажиран, оказал е помощ на пострадалия след деянието, с поведението си като участник в движението пешеходецът е съпричинил резултата. Налице е и втората кумулативна предпоставка на чл. 55 НК, а именно: и най-лекото, предвидено в закона наказание, се оказва несъразмерно тежко. Ето защо, редуцираните от въззивния съд наказания „лишаване от свобода” и „лишаване от право да управлява МПС” / сведени до срокове от по една година / се явяват справедливи. Въззивният съд е взел отношение по искането на частното обвинение за увеличаване на наказанието и за отмяна приложението на чл. 68, ал. 2 НК. Правилно е отбелязал, че тези искания не следва да бъдат уважени, тъй като евентуално влошаване положението на подсъдимия би било в разрез с критерия за справедливост, залегнал в чл. 348, ал. 5 НПК. Не би могло да бъде уважено искането на жалбоподателя за приложение на чл. 66 НК, тъй като не са налице кумулативните предпоставки на условното осъждане. От една страна, деецът е осъждан на „лишаване от свобода” за престъпление от общ характер / с присъда № 410 от 18.09.08 г, по НОХД № 343/05 по описа на Районен съд, Гоце Делчев, за престъпление по чл. 143 НК /. От друга страна, предвид завишената степен на обществена опасност на деянието / транспортното престъпление е извършено в пияно състояние /, целите на наказанието по чл. 36 НК не биха се постигнали с отлагане на изтърпяването, по реда на чл. 66 НК. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 63 от 6.02.14 г, по ВНОХД № 324/13. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: