6 Р Е Ш Е Н И Е № 265 гр. София, 16 април 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар ..………….… МИРА НЕДЕВА …...……… и с участието на прокурор ……………… ЯВОР ГЕБОВ …………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1086/2019 г. по описа на ВКС, първо наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест на прокурор при Военно-апелативна прокуратура, срещу решение № 25 от 16.09.2019 г. на Военно-апелативния съд, постановено по ВНОХД № 19/2019 г. по описа на същия съд. С протеста са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, като към ВКС е отправено искане да отмени атакуваното въззивно решение и да върне делото за ново разглеждане, при което да се отстранят допуснатите нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е мотивиран с доводи, че въззивният съд неправилно възприел изцяло фактическия извод на първоинстанционния съд, че през инкриминирания период подсъдимата и съпругът й живели на свободен наем на адрес: [населено място], [улица] заплащали наем на собственика, свидетеля Ц. Ц., което довело до незаконосъоразното оправдаване на подсъдимата. В подкрепа на наведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК са развити съображения за наличието на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на въззивното решение, изразяващи се в неспазване изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Поддържа се, че доказателствата по делото не били прецизно изследвани и неоснователно били игнорирани част от доказателствените източници, а друга част – били тълкувани избирателно и необективно. В тази насока прокурорът е изложил пространен собствен анализ на част от показанията на свидетелите по делото, а именно на: З. Т., Г. Д., Н. Т., Р. К., К. Ш., П. Баков, А. З. и Г. С., като при преценката им е достигнал до различна от приетата от предходните съдебни инстанции фактическа обстановка. Инвокирано е възражение, че след извършения оглед на помещението, където подсъдимата твърдяла, че живее – на адреса, находящ се на [улица], дори визуално би могло категорично да се установи, че същото е функционално непригодно да бъде обитавано от двама души за продължителен период от време. Развити са доводи за наличие на противоречия в показанията на свидетеля Ц. и обясненията на подсъдимата Р. във връзка с твърдението на последната, че през цялото време е разполагала със самостоятелен тоалетен възел, докато наемодателят бил заявил, че въпросното помещение било общо за всички стаи на етажа. В съдебно заседание на касационната инстанция представителят на ВКП поддържа протеста по изложените в него съображения. Подсъдимата Т. Р. и упълномощеният й защитник – адв. Д., считат, че протестът е неоснователен и пледират да се остави без уважение. По делото е представено писмено възражение от процесуалния представител на подсъдимата, в които е застъпено становище за незаконосъобразност и необоснованост на възраженията, залегнали в протеста. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 4 от 18.03.2019 г. по НОХД № 88/2018 г. Военен съд – П. е признал подсъдимата Т. Й. Р. за невиновна в това, че в периода 12.12.2012 г. до 18.01.2018 г. включително, във военно формирование 28000 – Г. И., при условията на продължавана престъпна дейност, 57 (петдесет и седем) пъти, чрез използване на документи с невярно съдържание: 57 броя заявления – декларации по чл. 7, ал. 2 (Приложение № 1) съгласно Наредба Н-22 от 16 юли 2010 г. за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на Министерство на отбраната, и за изплащане на компенсационни суми на военнослужещите и цивилните служители, които живеят при условията на свободно договаряне, издадена от Министъра на отбраната, до жилищната комисия на военно формирование 28000 – Г. И., в т. II – „Жилищно състояние”, е удостоверила неверни обстоятелства, че живее на свободен наем в къща за гости на адрес: [населено място], [улица], собственост на Ц. С. Ц., а в действителност живяла на адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] вследствие на което е получила без правно основание чуждо движимо имущество – компенсационни суми (пари), полагащи се на живеещите на свободен наем военнослужещи, собственост на Министерство на отбраната, изплатени й по банков път на основание заповеди на командира на военното формирование, на обща стойност 7 480 лева (седем хиляди четиристотин и осемдесет лева), собственост на Министерството на отбраната на Република България, с намерение да ги присвои, поради което и на основание чл.304 от НПК я е оправдал по повдигнатото й обвинение по чл. 212, ал.1, алт.1 вр. чл. 26, ал.1 от НК. С присъдата си съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е постановил на основание чл. 190, ал. 1 от НПК направените по делото разноски в размер на 231,78 лева да останат за сметка на РС „Военна полиция“ – П., а 50,00 лева да останат за сметка на държавата. По протест на зам. военно-окръжен прокурор при Военно-окръжна прокуратура – П. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 19/2019 г. по описа на Военно-апелативния съд, като с атакуваното решение № 25 от 16.09.2019 г. въззивният съд на основание чл. 338 от НПК е потвърдил първоинстанционния съдебен акт. ВКС намира, че касационният протест е допустим – подаден от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 1 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледан по същество, касационният протест е неоснователен. Преди всичко следва да се отрази, че в преобладаващата си част доводите на прокуратурата по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на съда, въз основа на които са формирани изводите за наличието на обективните и субективни елементи на инкриминираното престъпление. В такъв именно смисъл са релевираните оплаквания за неправилно възприета фактическа обстановка от съдилищата по фактите – че през инкриминирания период подсъдимата и съпругът й са живели на свободен наем на адрес: [населено място], [улица] са заплащали наем на свидетеля Ц. Ц.. Според държавното обвинение през визирания период подсъдимата, заедно със съпруга си Г. Р. и сина им И. Р., са обитавали жилище в [населено място],[жк], [жилищен адрес] собственост на Н. А., което се доказвало от показанията на свидетелите З. Т., Г. Д., Н. Т., Р. К., К. Ш. (непосредствени съседи на подсъдимата), П. Б., А. З. и Г. С. (водачи, които изпълнявали курсове със служебни автобуси по маршрут № 4 (ж. к „Т.“). Така развитата аргументация по същество разкрива несъгласието на прокурора с дадената от предходните съдилища оценка на достоверността на свидетелските показания и с приетите въз основа на тях фактически констатации. Съдържанието на протеста ясно илюстрира извод, че прокурорът всъщност настоява определени факти да бъдат интерпретирани само и единствено по предложения от него начин, разминаващ се с дадения от съдилищата прочит на доказателствената съвкупност. В тази връзка настоящият съдебен състав счита за необходимо за пореден път да припомни, че касационният контрол се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост – неправилността на приетата фактология – не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Вътрешното убеждение на съдебните инстанции относно фактите и достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено при касационния контрол, само при наличие на съществени нарушения на процесуалните правила. В този аспект се констатира, че по делото не са допуснати процесуални нарушения, които да доведат до съмнителност на оправдателните изводи на съда. Доказателствените материали са оценени внимателно и са акуратно проверени съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Установените от Военно-апелативния съд фактически положения са изведени в резултат на процесуално издържан самостоятелен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Следва да се отбележи, че съдът е допуснал и провел допълнителен разпит на подсъдимата, който обаче не е довел до съществена промяна на приетата от първоинстанционния съд фактическата обстановка. В мотивите на атакуваното въззивно решение е даден аргументиран отговор на всички доводи на държавното обвинение. От съдържанието на решението е видно, че отделните възражения на прокурора, са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция прие, че доказателствената дейност на въззивният съд е процесуално изрядна, а залегналата в атакувания съдебен акт аргументация в необходимата степен е съобразена със стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК. В частност, няма никакви индиции за игнорирани доказателствени източници или за селективното им тълкуване, каквито възражения са отправени с протеста конкретно по отношение на оспорените показания на свидетелите Т., Д., Т., К., Ш., Б., З. и С., от които според прокурора се установявало, че подсъдимата, заедно със съпруга си Г. Р. и сина им И. Р., през инкриминирания период живеели в [населено място], в апартамента в[жк], собственост на Н. А.. Тези твърдения на обвинителната власт с основание са били категорично отхвърлени от въззивния съд в резултат на извършения от него обстоен анализ на доказателствените средства, както поотделно, така и в съвкупността им. Показанията на визираните свидетели съдът са анализирани в детайли, обсъдени са както самостоятелно, така и в контекста на останалия доказателствен материал, оценени са според действителното им съдържание и смисъл. Еднозначният извод на въззивния съд, че подсъдимата в инкриминирания период е живяла под наем на адрес в [населено място], [улица], се споделя напълно и от настоящия съдебен състав, тъй като е изведен законосъобразно в процесуален план. Не са игнорирани показанията на свидетелите Баков, З., С. и М., шофьори на служебни автобуси, извозващи военнослужещи от [населено място] до [населено място], въз основа на които е прието, че подсъдимата е била забелязвана да се качва и слиза от служебния автобус в[жк]. От вниманието на съдилищата обаче не е убягнало обстоятелството, че никой от тези свидетели не се е ангажирал с изясняване на обстоятелството кога се е случвало това, още по-малко да е уточнил, че се касае за инкриминирания период. Тъй като свидетелските показания не се характеризират с конкретика относно времето, през което подсъдимата е използвала служебния превоз, точното място, където се е качвала и слизала, инстанциите по фактите правилно са приели, че въпросните гласни доказателствени средства не доказват обвинителната теза и не опровергават обясненията на подсъдимата, подкрепени от показанията на свидетелите Ц. Ц., Й. Й., Б. М., И. Р., Г. Р., Е. Г., М. Х. и останалия доказателствен материал по делото. Що се отнася до посочените в протеста други трима свидетели – Р. К., Г. Д. и З. Т., с местоживеене в [населено място],[жк], бл. 195 – предходните инстанции са установили по несъмнен начин, че никой от тях не е влизал в ап. 14 (което жилище се твърди, че е било реално обитавано от подсъдимата Р.), че и тримата свидетели са живели на различни етажи, както и че не са имали преки и непосредствени наблюдения за постоянно живеещите лица във въпросния апартамент. Единствено техните възприятия, че подсъдимата, съпругът и синът й са посещавали апартамент във входа, не съставляват достатъчно убедителна основа за извод, че семейството на подсъдимата в действителност непрекъснато е живеело там. В тази насока е съществено да се изтъкне, че съдът има неотменимо задължение да обсъжда всички доказателствени източници комплексно, а не изолирано само онези, съответстващи на тезите на някоя от страните. В случая няма как да се пропусне констатираното от съдилищата по фактите обстоятелство, че показанията на свидетелите Н. Т. и К. Ш. кореспондират с обясненията на подсъдимата Р. и са белег за достоверността им. Св. Т. е свидетелствала за случаи, при които подсъдимата я е молила за ключ от входната врата, което индикира, че не е живяла на въпросното място. Св. Ш. пък е бил категоричен в показанията си, че неговият апартамент е бил наводняван от майката на подсъдимата, както и че при разговор със съпруга на последната, узнал че са на квартира. Възраженията, че помещението, където подсъдимата твърдяла, че живее – на [улица], било функционално непригодно да се обитава от двама души за продължителен период от време, и твърденията за противоречие между показанията на свидетеля Ц. и обясненията на подсъдимата Р. относно липсата или наличието на санитарен възел, не подлежат на отделно обсъждане въобще. Абсолютно идентични оплаквания, инкорпорирани и във въззивния протест, са получили обстоятелствен и аргументиран отговор от Военно-апелативния съд на стр. 16 от въззивното решение, с който настоящият състав изцяло се солидаризира и намира за излишно да преповтаря. В заключение следва да се обобщи, че при осъществената проверка ВКС не установи Военно-апелативният съд да е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с оценката на доказателствените материали. Упражнявайки правомощията си на инстанция по фактите, въззивният съд не е основал изводите си по същество върху недостатъчна доказателствена основа, нито е интерпретирал наличните по делото доказателствени материали избирателно, едностранчиво или превратно, каквито оплаквания са възведени от държавното обвинение. При касационния контрол вътрешното убеждение на въззивния съд не може да бъде поставено под съмнение, щом са били спазени всички процесуални правила, които регулират формирането му и гарантират правилността му. Не се констатира и наличието на абсолютно съществено нарушение на процесуалните правила, което би могло да доведе до отмяна на въззивното решение. С оглед изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на Военно-апелативния съд. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 25 от 16.09.2019 г., постановено по ВНОХД № 19/2019 г. по описа на Военно-апелативния съд. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.