Ключови фрази


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50220

гр. София, 08.11.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЕРИК ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря Ани Давидова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3301 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 73 от ЗЧСИ.
Образувано е по жалба на министъра на правосъдието (МП) и по жалба на частния съдебен изпълнител (ЧСИ) А. В.Я. с рег. № 747 срещу решение от 25.06.2021 г., постановено по дисциплинарно дело № 2/2021 г. на Дисциплинарната комисия на Камарата на частните съдебни изпълнители (ДК на КЧСИ). С обжалваното решение е постановено следното: наложено е на ЧСИ Я. дисциплинарно наказание по чл. 68, ал. 1, т. 2 от ЗЧСИ – „глоба”, както следва: в размер 1 000 лв. – за нарушение на разпоредбата на чл. 429, ал. 1 от ГПК по изп. дело № 20077470400055 и в размер 1 000 лв. – за нарушение на разпоредбата на чл. 433, ал. 1 и 3 от ГПК по изп. дело № 20077470400272; отхвърлено е искането на МП (в решението е посочено, че искането е на Министерството на правосъдието) в останалата част.
Жалбите са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това страни в дисциплинарното производство.
Министърът на правосъдието обжалва решението в отхвърлителната част, както и в частта относно наложеното дисциплинарно наказание, като излага оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност. Моли съда да обезсили решението в отхвърлителната част, евентуално – да го отмени в обжалваната част и да наложи дисциплинарно наказание за всяко от извършените нарушения. Изложеното в жалбата се поддържа в писмено становище, в което се уточнява последното искане – съдът да наложи дисциплинарно наказание „глоба“ около средния размер за всяко едно от извършените нарушения.
ЧСИ А. Я. сочи, че обжалва решението в частта, с която ѝ е наложено дисциплинарно наказание, но същевременно излага оплаквания за нищожност и недопустимост, отнасящи се до цялото решение; при условията на евентуалност поддържа и оплаквания за неправилност в посочената част. Моли съда да прогласи за нищожно обжалваното решение, евентуално – да го отмени в частта относно наложеното наказание. Изложеното в жалбата ѝ се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмени бележки.
ЧСИ Я. оспорва жалбата на МП, като в отговора на същата и в писмените си бележки излага съображения за неоснователност на тази жалба.
МП оспорва жалбата на ЧСИ Я., като в писменото си становище сочи неоснователност на същата.
Съветът на КЧСИ (СКЧСИ) оспорва и двете жалби в откритото съдебно заседание, като поддържа доводи за тяхната неоснователност и моли съда да остави в сила обжалваното решение.
При извършената служебна проверка съдът намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като оплакванията и доводите на жалбоподателите за нищожност и недопустимост на същото са неоснователни по следните съображения:
В разпоредбата на чл. 70, ал. 1 от ЗЧСИ изрично са посочени сезиращите органи, по чието искане се образува дисциплинарно производство срещу ЧСИ – МП или СКЧСИ, които участват и като страни в това производство. Те могат да направят такова искане както когато служебно са установили данни за извършено дисциплинарно нарушение от ЧСИ, така и когато са били сигнализирани за това от трето за дисциплинарното производство лице. В последната хипотеза – именно поради това, че лицето, което е подало сигнал или жалба до някой от двата сезиращи органа, не участва в дисциплинарното производство, то изцяло ирелевантни както за образуването и развитието на същото, така и за валидността и допустимостта на постановеното по него решение на състава на ДК са обстоятелствата, дали такъв сигнал или жалба изобщо е бил подаден от такова трето лице, респ. – дали впоследствие то е оттеглило този сигнал или жалба. Единствено сезиращият орган, който е направил искането за налагане на дисциплинарно наказание, в случая – МП може валидно да го оттегли. По така изложените съображения, изтъкваното от жалбоподателката ЧСИ Я. обстоятелство, че Н. Т. Г. е оттеглила жалбата си, с която е сигнализирала МП, не обуславя извод нито за нищожност, нито за недопустимост на обжалваното решение; това обстоятелство е от значение единствено при преценката относно тежестта на извършените дисциплинарни нарушения, респ. – относно вида и размера на налаганото за тях наказание.
Неоснователни са и оплакванията и доводите на ЧСИ Я. за нищожност на обжалваното решение поради това, че МП бил узнал за процесните дисциплинарни нарушения, по смисъла на чл. 69, ал. 2 от ЗЧСИ, на 21.04.2020 г., когато поискал със своето искане с изх. № 94-Н-15/21.04.2020 г. до председателя на ДК на КЧСИ образуването на дисциплинарното производство срещу нея, както и че 6-месечният срок по чл. 69, ал. 1 от ЗЧСИ започнал да тече от тази дата и изтекъл на 22.10.2020 г., а дисциплинарното дело № 2/2021 г. е образувано след неговото изтичане. На първо място, изтичането на давностните (по своята правна същност – преклузивни) срокове по чл. 69, ал. 1 от ЗЧСИ може да обуслови недопустимост, но не и нищожност на решението на състава на ДК на КЧСИ, тъй като тяхното изтичане е абсолютна процесуална пречка, респ. – спазването им е положителна процесуална предпоставка за образуването и развитието на дисциплинарното производство – чл. 71, ал. 7, т. 1 от ЗЧСИ, а не е свързано с изискванията за валидност на решението, постановено в това производство. На следващо място, в т. 12 от тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че дисциплинарната отговорност на ЧСИ се погасява по давност, когато председателят на ДК на КЧСИ не е сезиран в давностния срок от МП или от СКЧСИ. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение изрично е разяснено, че сезиращият орган може да контролира единствено скоростта на своето разследване, но той не може да влияе на бързината, с която действа наказващият орган, нито на бързината, с която правораздава съдът. Предвид така дадените задължителни указания и разяснения, сезиращият орган в случая – МП е узнал за, респ. – открил е процесните дисциплинарни нарушения на 16.04.2020 г., когато е била депозирана в деловодството на министерството докладна записка с рег. № 94-Н-15/16.04.2020 г., изготвена от инспектора, комуто е била възложена проверката по жалбата на Н. Г., и в която докладна записка процесните нарушения са описани с признаците им от обективна и субективна страна. Поради това, 6-месечният срок по чл. 69, ал. 1 от ЗЧСИ е започнал да тече на 16.04.2020 г., като далеч преди неговото изтичане на 16.10.2020 г., а именно – на 27.04.2020 г. МП е сезирал наказващия орган, подавайки искането си за образуване на дисциплинарното производство срещу ЧСИ Я., което искане е постъпило и е заведено в деловодството на КЧСИ с вх. № 2194/27.04.2020 г. Само до тази дата сезиращият орган МП е могъл да влияе върху скоростта на развитието на процедурата по налагане на дисциплинарно наказание, поради което в жалбата на ЧСИ Я. неоснователно се поддържа, че тъй като дисциплинарното дело е образувано едва през 2021 г., то 6-месечният срок бил пропуснат. В искането на МП всички процесни дисциплинарни нарушения се сочат като извършени, а от доказателствата по делото се установява, че действително извършените от тях са след 27.04.2017 г., от което следва, че и 3-годишният срок по чл. 69, ал. 1 от ЗЧСИ е спазен.
С представеното по делото решение № 73/11.07.2019 г. по гр. дело № 2069/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е доказано твърдението на ЧСИ Я., че с това решение, считано от 11.07.2019 г., респ. – и към датата на връчването ѝ на уведомлението по чл. 70, ал. 2 от ЗЧСИ – 29.09.2020 г., ѝ е било наложено дисциплинарно наказание лишаване от правоспособност за срок от 1 година и 4 месеца. Неоснователни са обаче доводите на жалбоподателката, че през този период тя нямала качеството на ЧСИ, не била субект на дисциплинарна отговорност и не била надлежна страна в дисциплинарното производство. Това е така, защото с разпоредбите на чл. 71, ал. 6 и 7 от ЗЧСИ са изрично и изчерпателно уредени основанията за спиране и прекратяване на дисциплинарното производство, т.е. – процесуалните пречки за неговото образуване и/или развитие, като налагането на дисциплинарното наказание по чл. 68, ал. 1, т. 4 от ЗЧСИ – лишаване от правоспособност за срок от 1 до 5 години не е сред тях. Следователно, и в случаите когато ЧСИ изтърпява такова наказание, той е годен субект на дисциплинарна отговорност и надлежна страна в дисциплинарното производство, респ. – последното е допустимо.
Неоснователни са и оплакванията и доводите на другия жалбоподател – МП за недопустимост на обжалваното решение в отхвърлителната му част, тъй като там е посочено, че се отхвърля искане на Министерството на правосъдието, а не на министъра на правосъдието. Въпреки това неточно и погрешно посочване на страната, която е инициирала дисциплинарното производство, с обжалваното решение съставът на ДК е разгледал и се е произнесъл именно по искането с изх. № 94-Н-15/21.04.2020 г. на министъра на правосъдието, което е изрично посочено в мотивите към решението, включително – точно е посочен и сезиращият орган. Това несъответствие между мотивите и диспозитива на обжалваното решение може да обуслови единствено извод за допусната очевидна фактическа грешка, но не и за порок, водещ до недопустимост или неправилност, който да обуславя обезсилване или отмяна на решението.
Съдът намира за неоснователни и оплакванията и доводите на жалбоподателката ЧСИ Я. за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да са довели до нарушаване на правото ѝ на защита. Уведомлението по чл. 70, ал. 2 от ЗЧСИ ѝ е било редовно връчено по реда на чл. 47 от ГПК – чрез залепване както на постоянния, така и на настоящия ѝ адрес, като връчването е надлежно удостоверено с констативен протокол от 29.09.2020 г. на ЧСИ М. И. с рег. № ..., на която връчването е било възложено по реда на чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ. Връчването не е извършено в кантората на ЧСИ Я., тъй като в този период, както тя самата сочи, е изтърпявала наказанието лишаване от правоспособност за срок от 1 година и 4 месеца, поради което кантората ѝ е била запечатана. В констативния протокол е удостоверено и че на 09.09.2020 г. ЧСИ Я. е била уведомена и по телефона за започнатото срещу нея дисциплинарно производство. На 11.05.2021 г. ЧСИ Я. лично е получила по реда на чл. 43, т. 2 от Устава на КЧСИ (УКЧСИ), във вр. с чл. 56-58 от ГПК покана за участие в заседание на ДК, насрочено за 20.05.2021 г., като с поканата тя е и редовно уведомена, че може да направи доказателствени искания и да представи писмени доказателства в 7-дневен срок от връчването. С молба от 17.05.2021 г. ЧСИ Я. е поискала пренасрочване на заседанието и срок да се подготви за участие в него, като неоснователно се е позовала на нередовно връчване на уведомлението по чл. 70, ал. 2 от ЗЧСИ. С разпореждане от 18.05.2021 г. на председателя на дисциплинарния състав заседанието е било пренасрочено от 20.05.2021 г. за 27.05.2021 г., но не по молбата на жалбоподателката, а поради възпрепятстване както на редовен, така и на резервен член на дисциплинарния състав да вземат участие в първоначално насроченото заседание. За заседанието на 27.05.2021 г. ЧСИ Я. също е била уведомена лично с покана по чл. 43, т. 2 от УКЧСИ, но връчена ѝ на 20.05.2021 г., т.е. – при неспазване на едноседмичния срок по чл. 56, ал. 3 от ГПК. Въпреки това призоваването ѝ е намерено за редовно от състава на ДК, като заседанието на 27.05.2021 г. е проведено без нейно участие и в същото делото е обявено за решаване. При така установените обстоятелства съдът намира, че това е единственото процесуално нарушение, допуснато от състава на ДК, но то не е съществено и не налага отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като правото на защита на ЧСИ Я. е ефективно упражнено в настоящата съдебна фаза на дисциплинарното производство, като съображенията за това са следните: Пред съда тя е упражнила правото си на жалба срещу решението на състава на ДК, както и правото си на отговор на жалбата на насрещната страна; била е редовно призована и се е явила заедно с процесуалния си пълномощник – адвокат в откритото съдебно заседание на 17.10.2022 г., в което съдът се е произнесъл по доказателствените ѝ искания. В жалбата си, в подадения от нея отговор, в съдебното заседание и в представените след него писмени бележки ЧСИ Я. е имала възможност да изложи, и е изложила и всичките си правни доводи по делото, като съдът разглежда и се произнася с настоящото решение по същество по жалбата ѝ и по тази на насрещната страна, съгласно разпоредбата на чл. 73, ал. 4 от ЗЧСИ. С оглед на това съдът намира, че ЧСИ Я. е могла да извърши и е извършила в съдебната фаза на дисциплинарното производство всички процесуални действия, които е пропуснала да извърши в заседанието на състава на ДК, за което не е била редовно призована, т.е. – правото ѝ на защита по делото не е накърнено. Поради това, и доводите на жалбоподателката, че тъй като до 30.11.2020 г. тя се грижила денонощно за тежко болния си син, а до 17.12.2020 г. кантората ѝ е била запечатана и архивът ѝ е бил предаден на друг ЧСИ, поради което тя нямала достъп до двете процесни изпълнителни дела и не могла да организира защитата си пред дисциплинарния състав, са напълно несъстоятелни.
Относно всяко от процесните дисциплинарни нарушения, посочени в искането с изх. № 94-Н-15/21.04.2020 г. на МП (заведено с вх. № 2194/27.04.2020 г.), като извършени от ЧСИ Я. по изп. дело № 20077470400055 и по изп. дело № 20077470400272, съдът намира следното:
Първото нарушение е на разпоредбата на чл. 429, ал. 1 от ГПК и се изразява в това, че с разпореждане от 08.12.2017 г. ЧСИ Я. е оставила без уважение молба от 05.12.2017 г. на длъжника Н. Г. за конституирането ѝ като взискател спрямо другия длъжник В. Д. по изп. д. № 20077470400055, като с решение от 25.06.2018 г. Монтанският окръжен съд (МОС) е отменил този отказ на ЧСИ Я.. Съдът намира, че единственото изискване, което поставя разпоредбата на чл. 429, ал. 1 от ГПК за настъпването на предвидената там суброгация на поръчител и солидарен съдлъжник в правата на взискателя, респ. – за конституирането му като такъв в изпълнителното производство, е този длъжник да е платил изцяло дълга по изпълнителния лист и това да е установено с писмени доказателства. В случая това изискване е било изпълнено, видно от отбелязванията на гърба на изпълнителния лист, а и с молба от 29.11.2017 г. взискателят изрично е заявил, че дългът към него е изцяло погасен. Следователно, ЧСИ Я. е допуснала нарушение на чл. 429, ал. 1 от ГПК, като е оставила без уважение молбата на Н. Г. с разпореждането си от 08.12.2017 г., излагайки незаконосъобразни съображения, че такова искане за конституирането ѝ като взискател можело да бъде уважено едва след заплащането на дължимата от нея такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер 618.06 лв. Този отказ на ЧСИ Я. правилно е и отменен с посоченото в искането на МП, влязло в сила решение от 25.06.2018 г. по в. гр. д. № 173/2018 г. на МОС. Правилно и в обжалваното решение съставът на ДК е приел, че това нарушение е извършено от ЧСИ Я.. Последната неоснователно се позовава в жалбата си на решение № 266/19.12.2013 г. по гр. д. № 1427/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 640/04.10.2010 г. по гр. д. № 920/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в които по никакъв начин не е обсъждана разпоредбата на чл. 429, ал. 1 от ГПК и нейното приложение. В тези две решения на ВКС е прието, че съгласно общото правило на чл. 79, ал. 1 от ГПК таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ се дължи от длъжника в изпълнителното производство, като по настоящото дело е установено по несъмнен начин, че Н. Г. дължи тази такса. Поради това ЧСИ Я. е дала на същата законосъобразни указания да я заплати, но в нарушение на чл. 429, ал. 1 от ГПК е отказала да признае настъпилата суброгация в правата на взискателя и да я конституира като такъв по изпълнителното дело, преди тя да плати таксата. Н. Г. е могла да внесе доброволно таксата и след конституирането ѝ като взискател – в изпълнение на дадените ѝ указания, а при липса на такова доброволно изпълнение ЧСИ Я. е могла да я претендира от нея както по исков ред (именно такъв иск е разгледан и уважен с посоченото в жалбата ѝ решение № 266/19.12.2013 г. по гр. д. № 1427/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), така и по реда на заповедното производство – чл. 410, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ – вече в качеството ѝ на взискател, или пък да я събере от другия длъжник в изпълнителното производство В. Д., както също правилно е прието в обжалваното решение на състава на ДК – в съответствие с разпоредбите на чл. 79, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ГПК.
ЧСИ Я. е извършила и второто процесно нарушение – на разпоредбата на чл. 434, ал. 1 от ГПК, като не се е произнесла с изричен акт – разпореждане за конституирането на Н. Г. като взискател – по последващата ѝ молба от 19.07.2018 г. (подадена след постановяването на отменителното решение от 25.06.2018 г. на МОС). Това нарушение също е установено по несъмнен начин по делото, като съдът намира, че липсата на изрично разпореждане съгласно чл. 434, ал. 1, във вр. с чл. 429, ал. 1 от ГПК за конституирането на Н. Г. като взискател в изпълнителното производство, не би могло да бъде и не е санирано с изпращането на две съобщения до същата – на 03.08.2018 г. (връчено на 20.08.2018 г.) и на 28.08.2018 г. (връчено на 30.08.2018 г.)., с които тя е уведомена, че молбата ѝ от 19.07.2018 г. е „уважена“, още повече, че във второто от тези съобщения се сочи невярно обстоятелство – че такова разпореждане по чл. 429 от ГПК било изготвено от ЧСИ Я.. С оглед на това, доводите на ЧСИ Я. пред съда, основаващи се на тези две съобщения, са неоснователни. Макар в мотивите към обжалваното решение съставът на ДК да е приел за установено това нарушение на разпоредбата на чл. 434, ал. 1 от ГПК, неправилно е приел, че същото, изразяващо се в липсата на изрично разпореждане, не е съществено, съставлява маловажен случай и поради това за него не следвало да се ангажира дисциплинарната отговорност на ЧСИ Я.. Съдът намира, че преценката относно това, дали да бъде налагано дисциплинарно наказание, респ. – за неговия вид и размер, следва да е комплексна и се извършва от наказващия орган не за всяко отделно нарушение, а по отношение на всичките такива, чието извършване е установено по делото – в тяхната съвкупност, както и с оглед всички останали обстоятелства, които имат значение за тази преценка.
Третото процесно нарушение е на разпоредбата на чл. 433, ал. 3 от ГПК и се изразява в това, че ЧСИ Я. не е вдигнала служебно, наложените: запор от 18.05.2007 г. върху трудовото възнаграждение на Н. Г. и възбрана върху неин недвижим имот, вписана на 08.06.2007 г., като вдигането на тези обезпечителни мерки е поискано с молбата от 19.07.2018 г. на Н. Г.. За да намери за неоснователно искането на МП за налагане на дисциплинарно наказание за това нарушение, съставът на ДК е изложил следните съображения: С молбата от 19.07.2018 г. не е направено искане за вдигане на запора. Същият е наложен още през 2008 г., като до 2015 г. плащанията по изпълнителното дело са се осъществявали чрез доброволни вноски на Н. Г., а след това тя е извършвала директни плащания на взискателя. С оглед това дисциплинарният състав е приел, че наложеният запор върху трудовото възнаграждение не съставлява ефективен способ за изпълнение, а тъй като няма данни работодателят да се е ангажирал с отговор на запорното съобщение, е приел и че запорът не е реално наложен, за да е необходимо вдигането му. По отношение на възбраната съставът на ДК е приел, че ЧСИ Я. е предприела действия с цел вдигането ѝ, като е изискала от Н. Г. заплащане на дължимата, съгласно ПВ, държавна такса от 10 лв. към Агенцията по вписванията (АВ). Изтъкнал е, че доказателства за заплащането на тази такса следва да се приложат към искането за заличаване на възбраната, и ако същата не е заплатена от Г., нямало как да бъде заличена възбраната, поради което вината не била на съдебния изпълнител.
Съдът намира за незаконосъобразни тези съображения на дисциплинарния състав, респ. – за неоснователни доводите на ЧСИ Я., която буквално възпроизвежда тези мотиви на състава на ДК в отговора си на жалбата на МП и в писмените си бележки – като свои доводи относно третото процесно нарушение. Съображенията на съда за този извод са следните: Разпоредбата на чл. 433, ал. 3 от ГПК изисква съдебният изпълнител да вдигне наложените възбрани и запори служебно и незабавно след влизане в сила на постановлението по чл. 433, ал. 1 от ГПК за прекратяване, или на разпореждането по чл. 433, ал. 2 от ГПК за приключване на изпълнителното производство. Действително в случая, макар с молбата си от 29.11.2017 г. взискателят да е заявил, че дългът към него е изцяло погасен и да е поискал прекратяване на изпълнението, ЧСИ Я. не е постановявала и не е имала основание да постанови постановление или разпореждане по чл. 433, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, тъй като Н. Г. е останала задължена за таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер 618.06 лв., и тъй като с молбата си от 05.12.2017 г. тя е упражнила суброгационните си права по чл. 429, ал. 1 от ГПК, искайки да бъде конституирана на мястото на взискателя по делото. При това положение обаче, ЧСИ Я. не само е следвало да конституира Н. Г. като взискател (още по тази ѝ молба от 05.12.2017 г., както беше прието по-горе), а е следвало по аргумент за по-силното основание да приложи и разпоредбата на чл. 433, ал. 3 от ГПК като служебно и незабавно вдигне наложените запор върху трудовото ѝ възнаграждение и възбрана върху недвижимия ѝ имот. Това е така, защото суброгацията по чл. 429, ал. 1 от ГПК е равнозначна на прекратяване на изпълнението по отношение на платилия целия дълг съдлъжник, и наложените спрямо него възбрани и запори не биха могли да бъдат приведени като обезпечителни мерки и изпълнителни способи за принудително събиране на дължимата, в конкретния случай – от Н. Г., такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ – в рамките на изпълнителното производство по изп. д. № 20077470400055, ако ЧСИ Я. не бе допуснала първото нарушение и я беше конституирала като взискател още по молбата ѝ от 05.12.2017 г. (по-горе беше разяснено, че в рамките на това изпълнително производство тази такса е могла да бъде събрана принудително единствено от другия длъжник В. Д., съгласно чл. 79, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ГПК; а Г. е могла да внесе таксата само доброволно, или ЧСИ Я. да я претендира от нея по исков ред или по реда на заповедното производство). Предвид общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, не би могло да се приеме, че допускайки първите две процесни нарушения, ЧСИ Я. не следва да отговаря и за нарушението на чл. 433, ал. 3 от ГПК. Тази разпоредба изисква съдебният изпълнител служебно да вдигне наложените възбрани и запори, незабавно след отпадане на основанието за налагането им, в конкретния случай – след суброгирането на платилия съдлъжник в правата на взискателя, поради което не е било необходимо изрично искане (молба) на Н. Г. за вдигането на запора върху трудовото ѝ възнаграждение. По делото е установено, че този запор е наложен от ЧСИ Я., поради което обстоятелствата, че работодателят на Г. не е подал обяснения по чл. 508 от ГПК и че след налагането на запора (а също и на възбраната) Г. е заплащала дълга доброволно на вноски в продължение на няколко години, по никакъв начин не освобождават ЧСИ Я. от задължението ѝ да вдигне запора съгласно чл. 433, ал. 3 от ГПК. От изричните императивни изисквания на чл. 433, ал. 3 от ГПК за служебно и незабавно вдигане на възбраните и запорите след настъпването на основанието за това, следва и че съдебният изпълнител не може да се позовава на невнасяне от страна на длъжника на дължимата към АВ държавна такса от 10 лв. за заличаването на вписаната възбрана, а следва сам да я внесе и своевременно да изпълни задължението си за вдигане на възбраната, като след това претендира заплащане на таксата по исков ред или по реда на заповедното производство, а в конкретния случай – и да я събере от другия съдлъжник, както вече беше посочено по-горе (в същия смисъл – за наличие на виновно и противоправно поведение на ЧСИ в подобен случай, е и приетото в решение № 171/21.07.2016 г. по гр. д. № 1645/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). По така изложените съображения съдът намира, че ЧСИ Я. е допуснала и третото процесно нарушение.
Правилно в обжалваното решение е прието, че ЧСИ Я. не е извършила четвъртото процесно нарушение – на разпоредбата на чл. 79 от ЗЧСИ, а именно, – че не изготвила сметка след събиране на целия дълг по изпълнителния лист, поради което оставало неясно на какво основание се дължи таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер 618.06 лв., посочена в разпореждането от 08.12.2017 г., как е формирана тази такса и дали е спазено изискването по чл. 27а, т. 1 от ТТРЗЧСИ – размерът на окончателната такса да не надвишава 1/10 от вземането. Правилно съставът на ДК е приел, че в закона няма изискване за изготвяне на сметка след събиране на целия дълг по изпълнителното дело, като съгласно разпоредбата на чл. 79 от ЗЧСИ, сметка се изготвя за събиране на таксите по изпълнението. Обоснована е и констатацията, че в случая такава сметка е изготвена на 31.07.2018 г. и се намира по изп. д. № 20077470400055. Правилни са и подробните съображения на дисциплинарния състав, че дължимата от Н. Г. такса от 618.06 лв. по т. 26 от ТТРЗЧСИ е законосъобразно определена по основание и размер от ЧСИ Я.. В жалбата на МП няма каквито и да било конкретни оплаквания срещу тези съображения на състава на ДК, като бланкетните доводи на жалбоподателя, че от материалите по делото по безспорен начин се установявали всички процесни нарушения, са неоснователни.
В обжалваното решение правилно е прието, че ЧСИ Я. не е извършила и първото нарушение по другото процесно изп. дело № 20077470400272, а именно, – че при връчване на покана за доброволно изпълнение (ПДИ) на длъжника Д. Г. не били спазени изискванията на чл. 47 от ГПК, като не е оформена разписката за това – в нея не са удостоверени обстоятелствата по залепването, липсва дата и подпис на длъжностното лице, удостоверяващо извършването на процесуалното действие. Обоснована – в съответствие с доказателствата по делото е констатацията на дисциплинарния състав, че ПДИ до длъжника Д. Г. е изпратена за връчване само по пощата – с писмо с обратна разписка, което е върнато в цялост с отбелязване, че не е връчено. Също в съответствие с доказателствата е прието, че по делото няма данни адресът на този длъжник да е посещаван от призовкар и изобщо да е предприета процедура по връчване чрез залепване по реда на чл. 47 от ГПК, като такова уведомление по чл. 47 от ГПК (заедно с непопълнена бланкова разписка) само е подготвено и се намира по делото, но не е използвано. При така изложените мотиви на състава на ДК, съдът намира за напълно несъстоятелно оплакването в жалбата на МП, че това процесно нарушение по чл. 47 от ГПК било констатирано от наказващия орган, но изводът му, че нарушението не е доказано, бил неправилен.
Второто процесно нарушение по изп. дело № 20077470400272 е на разпоредбата на чл. 458 от ГПК и се изразява в това, че при постъпило по изпълнителното дело на 27.09.2017 г. удостоверение от ТД на НАП – Велико Търново за наличие на публично задължение на длъжника Д. Г. в размер 300 лв., ЧСИ Я. не е постановила разпореждане за присъединяване на държавата като взискател по изпълнителното дело, а върху удостоверението е поставен единствено печат „за сведение на взискателя“. Извършването на това нарушение е установено по несъмнен начин и е безспорно по делото, но неправилно в обжалваното решение е прието, че и за него не следва да се ангажира дисциплинарната отговорност на ЧСИ Я., тъй като то е формално и малозначително. В тази връзка са изложени съображения, че същото не е довело до вреди в изпълнителното производство, тъй като на длъжника Д. Г. не е връчена ПДИ, от нея няма постъпили суми и такива не са преведени на взискателя, респ. – няма нарушение на разпоредбите по присъединяването на държавата като взискател и разпределянето на суми за НАП като привилегирован взискател. Неоснователно ЧСИ Я. се позовава пред съда, изцяло и на тези съображения на състава на ДК. Както беше вече посочено и по-горе, преценката относно това, дали да бъде налагано дисциплинарно наказание, респ. – за неговия вид и размер, се извършва не за всяко отделно установено нарушение, а по отношение на всичките такива – в тяхната съвкупност, като се вземат предвид и всички останали, релевантни за тази преценка обстоятелства.
Последните две процесни нарушения по изп. дело № 20077470400272, за които МП е поискал налагане на дисциплинарно наказание на ЧСИ Я., се изразяват в следното: В нарушение на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК тя не е прекратила с постановление изпълнителното производство спрямо длъжника Н. Г., след като изпълнителният лист е бил обезсилен по отношение на този длъжник с определение от 22.02.2019 г. на Ломския районен съд (ЛРС), влязло в сила на 21.03.2019 г. ЧСИ Я. е нарушила и разпоредбата на чл. 433, ал. 3 от ГПК, като не е вдигнала служебно, наложените: запор от 11.09.2017 г. върху банкова сметка на Н. Г. в „ОББ“ АД и възбрана върху нейни недвижими имоти, наложена съгласно разпореждане на ЧСИ от 11.01.2018 г. Правилно дисциплинарният състав е приел за доказани тези нарушения, но е основателно оплакването в жалбата на МП, че те неправилно са възприети в обжалваното решение като едно нарушение. Съдът намира, че са налице нарушения на две различни процесуални норми, императивно вменяващи на съдебния изпълнител извършването на различни процесуални действия, и то в определена последователност във времето. След представянето с молба от 16.05.2019 г. на влязлото в сила определение на ЛРС, с което изпълнителният лист е обезсилен по отношение на длъжника Н. Г., съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК ЧСИ Я. е следвало с изрично постановление да прекрати изпълнителното производство по отношение на този длъжник; а съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 3 от ГПК ЧСИ Я. е следвало служебно и незабавно след влизането в сила на това прекратително постановление, да вдигне наложените запор върху банковата сметка и възбрана върху недвижимите имоти на Г.. По делото е установено, че ЧСИ Я. не е извършила никое от тези процесуални действия, като съдът намира за неоснователни доводите ѝ, че тя не е допуснала тези нарушения, по следните съображения: Полагането върху молбата от 16.05.2019 г. на печат „с уважение“, последван от подпис, по никакъв начин не обективира и не съставлява постановление за прекратяване на изпълнителното производство, тъй като липсват съществени реквизити за неговата валидност – прекратителен диспозитив, мотиви към него, в които да е посочено основанието за прекратяване, както и дата на акта. По-натам в жалбата си ЧСИ Я. сама признава, че не е изготвила постановление за прекратяване на изпълнителното производство и за вдигане на обезпечителните мерки, като в свое оправдание сочи ползването на платен годишен отпуск и налагането ѝ на наказанието лишаване от правоспособност за срок от 1 година и 4 месеца. Тези нейни доводи са също неоснователни, тъй като от събраните в съдебното производство доказателства се установява, че за 8-седмичния период от подаването на молбата от 16.05.2019 г. до налагането на наказанието на 11.07.2019 г., тя е ползвала отпуск само през периодите 10-14.06.2019 г. и 1-5.07.2019 г., т.е. 2 непоследователни работни седмици. Останалите 6 седмици от този период са били напълно достатъчни за извършването на дължимите процесуални действия по чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК и по чл. 433, ал. 3 от ГПК. Освен това, предвид посочения и по-горе правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, жалбоподателката неоснователно се позовава и на изтърпяването на наложеното ѝ наказание, считано от 11.07.2019 г.
В обобщение, съдът приема за установено, че ЧСИ Я. е извършила шест от вменените ѝ с искането на МП, осем дисциплинарни нарушения. Съдът намира, че при така установените по делото дисциплинарни нарушения, извършени от ЧСИ Я. по двете процесни изпълнителни дела, с обжалваното решение, макар и напълно необосновано, правилно като краен резултат е определен видът на дисциплинарното наказание – „глоба“, но същото е неправилно определено по размер и е двукратно наложено в рамките на дисциплинарното производство. Вместо да определи едно общо наказание за всички установени по делото дисциплинарни нарушения, преценявайки поотделно и в съвкупност тяхната тежест, броят им, условията, при които са извършени, формата на вината, неблагоприятните последици, ако са настъпили такива, отношението на ЧСИ към извършеното от него и готовността му да се поправи, предвид и данните за дисциплинарното му минало, съставът на ДК – в нарушение на чл. 53, ал. 1 от УКЧСИ, без да извърши каквато и да било преценка съобразно горните критерии, и изобщо – без да изложи никакви съображения в тази насока, неправилно е наложил отделно наказание глоба в размер от по 1 000 лв. за всяко от приетите за установени от него нарушения. Предвид така изложеното и съобразявайки практиката си (решение № 73/11.07.2019 г. по гр. дело № 2069/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 76/10.07.2020 г. по гр. дело № 122/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 60291/12.01.2022 г. по гр. дело № 2097/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), съдът намира за основателен довода на жалбоподателя МП, че на ЧСИ Я. следва да се наложи дисциплинарното наказание „глоба“ за всички извършени от нея процесни нарушения, но е неоснователно искането му за налагане на глоба около средния размер за всяко едно от тези дисциплинарни нарушения.
При определяне вида и размера на дисциплинарното наказание, извършвайки преценката си по горепосочените критерии, съдът взе предвид следното: Установените по делото дисциплинарни нарушения са немалко – шест на брой, като са извършени по две изпълнителни дела. Две от нарушенията са идентични по двете изпълнителни дела (на разпоредбата на чл. 433, ал. 3 от ГПК); други три (тези по чл. 429, ал. 1 от ГПК, по чл. 434, ал. 1 от ГПК и по чл. 458 от ГПК) са свързани с конституирането на страните в изпълнителното производство, като едното от тях е допуснато след изричната отмяна на предходното такова с влязло в сила съдебно решение; налице е и нарушение, свързано с прекратяването на изпълнителното производство (на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК). Всичко това сочи на системност, като част от нарушенията (тези по чл. 429, ал. 1 от ГПК, по чл. 434, ал. 1 от ГПК и по чл. 458 от ГПК) са извършени съзнателно, а другите – при допусната груба небрежност от страна на ЧСИ Я.. С всяко едно от шестте извършени нарушения са застрашени и е била налице реална опасност от накърняване на процесуални, а също и на материални субективни права на страна по двете изпълнителни дела – Н. Г., респ. – на публичния взискател (чл. 458 от ГПК); всяко от нарушенията (с изключение на това по чл. 458 от ГПК) е довело до забавяне развитието на изпълнителното производство. Предвид всичко това, никое от шестте нарушения не може да се определи като несъществено и малозначително, както неправилно е приел дисциплинарният състав относно тези по чл. 434, ал. 1 от ГПК и по чл. 458 от ГПК. От друга страна, възприемайки съображенията в обжалваното решение, че нарушението на разпоредбата на чл. 458 от ГПК не е довело до настъпване на реални вреди за публичния взискател, както и изложеното в молбата на Н. Г., с която тя е оттеглила жалбата си до МП, тъй като последната е станала безпредметна за нея поради липса на реално увреждане и на нейните интереси, съдът отчита и обстоятелството, че от извършените нарушения няма реално настъпили имуществени вреди за страните по изпълнението или за трети за него лица, като такива не се твърдят и от страна на МП и на СКЧСИ. С оглед на това, никое от извършените нарушения не може да се определи и като тежко. Съдът взема предвид обаче и липсата на критично отношение от страна на ЧСИ Я. по отношение допуснатите от нея процесни нарушения, както и липсата на готовност у същата да се поправи, дори и след като е изтърпяла значителното по тежест наказание лишаване от правоспособност за срок от 1 година и 4 месеца, наложено ѝ за други, значително по-тежки дисциплинарни нарушения. Съдът съобразява обстоятелството, че това наказание не е могло да има възпиращ ефект спрямо ЧСИ Я. към периода на извършването на процесните нарушения, тъй като те са извършени преди неговото налагане, но то очевидно не е оказало достатъчен превантивен ефект върху нея и към настоящия момент, предвид липсата на изразена и в настоящото съдебно производство каквато и да било самокритичност от нейна страна относно процесните дисциплинарни нарушения. Предвид всички тези обстоятелства, и отчитайки принципа за съразмерност и съответствие между налаганата санкция и извършените нарушения, съдът намира, че в най-голяма степен в конкретния случай превантивно въздействие по отношение на ЧСИ Я. би оказала имуществената санкция по чл. 68, ал. 1, т. 2 от ЗЧСИ – глоба между минималния и средния размер, а именно – от 3 500 лв.
В заключение – жалбата на МП е частично основателна, а жалбата на ЧСИ Я. е изцяло неоснователна. Обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която искането на МП за налагане на дисциплинарно наказание на ЧСИ Я. е отхвърлено относно процесните нарушения на разпоредбите на чл. 434, ал. 1 от ГПК и на чл. 433, ал. 3 от ГПК по изп. д. № 20077470400055, и на разпоредбата на чл. 458 от ГПК по изп. дело № 20077470400272, както и в частта относно размера на наложеното дисциплинарно наказание „глоба“; като вместо това бъде постановено налагането на това наказание в определения по-горе от съда размер от 3 500 лв. – за всички извършени от ЧСИ Я. процесни нарушения: на разпоредбите на чл. 429, ал. 1 от ГПК, на чл. 434, ал. 1 от ГПК и на чл. 433, ал. 3 от ГПК по изп. дело № 20077470400055, и на разпоредбите на чл. 458 от ГПК, на чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК и на чл. 433, ал. 3 от ГПК по изп. дело № 20077470400272. Обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила в останалата част.
Предвид този изход на съдебното производство, на жалбоподателката ЧСИ Я. не се дължат и не следва да се присъждат разноски, а същата дължи и следва да бъде осъдена да заплати, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и с чл. 23, т. 4 от НЗПП, на Министерството на правосъдието и на КЧСИ (юридическите лица, чиито органи са насрещните страни по делото, съответно – министърът на правосъдието и Съветът на КЧСИ), претендираните разноски за юрисконсултски възнаграждения в размер от по 80 лв. – на всеки от тях.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решението от 25.06.2021 г., постановено по дисциплинарно дело № 2/2021 г. на Дисциплинарната комисия на Камарата на частните съдебни изпълнители, в частта, с която искането с изх. № 94-Н-15/21.04.2020 г. (заведено с вх. № 2194/27.04.2020 г.) на министъра на правосъдието за налагане на дисциплинарно наказание на частния съдебен изпълнител А. В. Я. с рег. № ... е отхвърлено относно следните дисциплинарни нарушения: на разпоредбите на чл. 434, ал. 1 от ГПК и на чл. 433, ал. 3 от ГПК, извършени по изп. д. № 20077470400055, и на разпоредбата на чл. 458 от ГПК, извършено по изп. дело № 20077470400272; както и в частта относно размера на наложеното дисциплинарно наказание „глоба“; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
НАЛАГА, на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 от ЗЧСИ, дисциплинарното наказание „глоба“ в размер от 3 500 лв. (три хиляди и петстотин лева) на частния съдебен изпълнител А. В. Я. с рег. № ..., за извършените от нея дисциплинарни нарушения на разпоредбите на чл. 429, ал. 1 от ГПК, на чл. 434, ал. 1 от ГПК и на чл. 433, ал. 3 от ГПК по изп. дело № 20077470400055, и на разпоредбите на чл. 458 от ГПК, на чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК и на чл. 433, ал. 3 от ГПК по изп. дело № 20077470400272; като
ОСТАВЯ В СИЛА решението от 25.06.2021 г., постановено по дисциплинарно дело № 2/2021 г. на Дисциплинарната комисия на Камарата на частните съдебни изпълнители, в останалата част.
ОСЪЖДА частния съдебен изпълнител А. В. Я. с рег. № ... да заплати на Министерството на правосъдието и на Камарата на частните съдебни изпълнители сумите от по 80 лв. (осемдесет лева) – разноски за юрисконсултски възнаграждения по делото.
Решението не подлежи на обжалване и е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: