Р Е Ш Е Н И Е   №  246   София,  26 май  2010 година   В  ИМЕТО  НА  НАРОДА                 Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на ...двадесет и шесто април......  две хиляди и десета година в състав:                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА                                                             ЧЛЕНОВЕ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА                                                                                       ЖАНИНА НАЧЕВА                                                                           при участието на секретаря…КРИСТИНА ПАВЛОВА.............…и в присъствието на прокурора.....ЯВОР ГЕБОВ.....…................изслуша докладваното от съдия Т. Кънчева касационно дело № 81 по описа за 2010  година и за да се произнесе взе предвид следното:     Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия П. М. Л. срещу решение № 250/ 30.11.2009 г. по внохд № 465/09 г. на Пловдивския апелативен съд. Оплакванията са относими към трите касационни основания и се иска оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание, защитникът на подсъдимия поддържа жалбата. Сочи, че обвинението не е доказано по несъмнен начин и моли подсъдимият да бъде оправдан. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на решението в пределите по чл.347 от НПК установи следното:   С присъда № 166/ 30.09.2009 г. по нохд № 59/ 09 г. Хасковският окръжен съд признал подсъдимия П за виновен в това, че на 02.04.2005 г. на ГКПП “Кап. Петко Войвода”, в съучастие като съизвършител с Р. Д. К. направил опит да пренесе през границата на страната без знанието и разрешението на митниците стоки за търговски цели в големи размери – цигари на стойност 21723 лв. и на основание чл.242 ал.1 б. Д вр. чл.20 ал.2 вр. чл.18 ал.1 и чл. 54 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от три месеца, чието изтърпяване отложил по реда на чл.66 от НК за срок от три години. Наложил и наказание глоба в размер на 20 хиляди лева. На осн. чл. 242 ал.7 от НК отнел в полза на държавата предметът на престъплението, а на основание чл. 242 ал.8 НК- превозното средство, послужило за извършването му. С атакуваното решение Пловдивският апелативен съд потвърдил изцяло присъдата.   Основните доводи в касационната жалба са за недоказаност на авторството на престъплението в лицето на подсъдимия П. Защитата счита, че осъдителната присъда почива единствено на показанията на бившия подсъдим, св. Р, който има личен интерес за твърденията си, че Л. е организатор на контрабандния канал за цигари. Акцентът е постановен върху липсата на обективност в оценката на останалите гласни доказателства и осъждането на Л. на база на т.нар. “оговор”, в противоречие с принципната норма на чл. 303 от НПК.   Оплакванията са неоснователни. Пловдивският апелативен съд, в изпълнението на правомощията си на втора инстанция по фактите и правото, е извършил цялостна проверка на присъдата и е изложил подробни съображения защо възприема като правилна и напълно изяснена фактическата обстановка. Съдът внимателно е анализирал доказателствената съвкупност, съпоставил е помежду им свидетелските показания и след като ги е оценил обективно и без извращаване на действителното им съдържание е стигнал до извод за безспорна установеност на авторството на деянието в лицето на П. Л.   Вярно е, че най-голяма по обем информация за съпричастността на касатора в организацията на контрабандата се съдържа в показанията на св. Р, който е и бивш подсъдим по делото. Затова съобщеното от него внимателно е проверено от предходните съдебни инстанции, които подробно са мотивирали защо дават вяра на показанията му. В голямата си част твърденията му се подкрепят преди всичко от показанията на св. П, който свидетелства, че е друг път е пътувал с К. извън страната, че винаги двамата са били придружавани и напътствани от подс. Л. , че той обикновено ги е чакал преди граничния пункт, че им давал пари за разходите и съвети за начина на преминаване на границата. Свидетелят Г. също сочи, че макар и да не е пътувал този път с тях, Л. на няколко пъти е звънял по мобилния телефон на К. , на когото е давал указания да премине границата като пешеходец, а не като пътник в автомобила. Соченият от двамата свидетели начин на преминаване се подкрепя от справките за задграничните им пътувания, както и от показанията на разпитаните свидетели, митнически служители. В други части, по-точно за начина на ангажиране на автомобила и ремаркето показанията им са подкрепени от тези на св. Г. Затова въззивният съд правилно е приел наличие на достатъчно доказателствени източници, подкрепящи фактическите твърдения на бившия подсъдим, св. К за участието на касатора Л. в инкриминираното деяние. В решението е даден мотивиран отговор на възраженията на защитата за необоснованост на присъдата, както и на възражението за наличие на “оговор” с подробни и убедителни аргументи. Затова Върховният касационен съд намира, че въззивната инстанция не е допуснала нарушения в дейността си по събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, поради което фактическите изводи относно авторството на подсъдимия Л не могат да бъдат подлагани на преоценка. Решението съдържа отговор на съществените възражения на подсъдимия и е изготвено в съответствие с правилата по чл.339 ал.2 от НПК. Липсва основанието по чл.348 ал.1 т.2 от НПК за отмяна на съдебния акт.   С касационната жалба се претендира несъставомерност на деянието от обективна и субективна страна, аргументирана отново с вече обсъдените доводи за липса на доказателства за авторството. Пловдивският апелативен съд е изложил пространни съображения по правото и е мотивирал наличието на всички съставомерни признаци на престъплението по чл.242 ал.1 б. Д вр. чл.20 ар.2 вр. 18 ал.1 от НК. Правилно е прието посредствено извършителство от касатора, който се е възползвал от незнанието на св. Г за фактическите обстоятелства, относими към състава на престъплението. Наложеното наказание е в рамките на минимума на материално-правната норма, поради което оплакването за явна несправедливост на съдебния акт е лишено от фактическо основание. То е и немотивирано.   Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение       Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА решение № 250/ 30.11.2009 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по внохд № 465/09 г.         ПРЕДСЕДАТЕЛ :     ЧЛЕНОВЕ: