7 Р Е Ш Е Н И Е № 217 гр. София, 02 ноември 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Блага Иванова при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Димитър Генчев, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 692 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по изготвена от подсъдимия Ж. Й. Ж. жалба срещу решение № 110 от 15 май 2017 година на Апелативен съд – гр. Варна, НО, по внохд № 122 / 2017 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 3 от 02 февруари 2017 година Окръжен съд – гр. Търговище, постановена по нохд № 242 / 2016 година по описа на този съд. Единственият повод за недоволството на подсъдимия Ж. от постановената и потвърдена присъда, е тежестта на наложеното му наказание, което той намира за явно несправедливо, а това сочи на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Твърди в жалбата, че предходните съдебни инстанции не са съобразили в достатъчна степен направеното от него самопризнание още на досъдебното производство и оказаното пълно съдействие за разкриване на престъплението. Заявява, че съпругата му има здравословни проблеми и се нуждае от подкрепата му, както и децата му, а самият той страда от белодробно заболяване. Претендира намаляване на размера на наказанието му до минимално предвиденото в закона. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим Ж. Ж. участва лично и с назначения по искане на ВКС за негов служебен защитник – адвокат С. М. от САК. Защитникът поддържа направеното в касационната жалба оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание при изложените в подкрепа съображения, като заявява и пороци в доказателствената дейност на съда поради липса на задълбочено изследване на психологическото и психическо състояние на подсъдимия Ж. и причините за проявената от него агресия по отношение на възрастната и безпомощна пострадала А.. Освен искането за смекчаване на отговорността на подсъдимия, претендира и връщане на делото за ново разглеждане, а също и промяна на режима на изтърпяване на наказанието. В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият Ж. поддържа казаното от защитника. Подсъдимият П. А. А., редовно призован чрез администрацията на затвора, не участва лично в съдебното заседание, като е отразил изрично нежеланието си за такова участие. Представлява се от назначения по искане на ВКС за негов служебен защитник адвокат К. Б. от САК, която изразява становище за основателност на касационната жалба и „присъединяване” към нея при посочване на същото отменително основание – явна несправедливост на наложеното на А. наказание, с искане за намаляването му до минимално предвиденото в закона. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената по делото присъда първоинстанционният съд е признал подсъдимите Ж. Ж. и П. А. за виновни в това, че на 12. 08. 2016 година, в [населено място], област Търговище, в съучастие като съизвършители, а подс. Ж. и при условията на опасен рецидив, чрез използване на сила и заплашване са отнели от владението на Б. С. А., от същото село, 84-годишна, пари и вещи на обща стойност 158. 20 лева, с намерение противозаконно да ги присвоят, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 198, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 във вр. чл. 29, ал. 1 от НК – за подс. Ж. и чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК – за подс. А., са осъдени съответно на дванадесет години лишаване от свобода и на шест години лишаване от свобода, като при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, наказанията са редуцирани на осем години лишаване от свобода за подс. Ж. и на четири години лишаване от свобода за подс. А.. Съдът е определил на подс. Ж. първоначален „строг” режим на изтърпяване на наказанието, а на подс. А. – „общ” режим. Зачел е предварителното задържане на всеки от тях в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”. Присъдил е направените по делото разноски и надлежно се е разпоредил с веществените доказателства. Въззивната проверка на присъдата е извършена по жалби на подсъдимите Ж. и А., чрез служебните им защитници, като е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е потвърдена изцяло. Жалбата на подсъдимия Ж. срещу въззивното решение е процесуално допустима, като подадена от лице, което има право на това, в предвидения в закона срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол. Процесуалното развитие на делото обаче, както и съдържанието на касационната жалба и позициите на защитниците в съдебното заседание пред ВКС, предполагат обсъждане на предварителния въпрос за рамката на касационната проверка. Съдебното разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, след надлежно отправени от двамата подсъдими искания за това, съгл. чл. 370, ал. 1 от НПК и изразени положителни становища от участващите по делото защитници на двамата подсъдими – адвокати Ц. и А. (протокол от с. з. от 02. 02. 2017 година). Съдът е изпълнил задълженията си по чл. 372, ал. 1 и ал. 4 от НПК, като е разяснил на подсъдимите правата им, процедурата и последиците от провеждането й и след като е установил, че признанията се подкрепят от събраните по делото доказателства, е разгледал делото по този ред. Или иначе казано, подсъдимите сами и по своя воля са създали условия за разглеждане на делото по този ред, отказвайки се от участие в състезателно производство за събиране и проверка на доказателствата, но получавайки в замяна по-благоприятно третиране при определяне на наказанията им. Последица от това е лишаването от процесуалната възможност за релевиране на обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и за нови доказателствени искания, извън рамките на това обвинение, с изключение на такива, свързани с приложимия материален закон и с параметрите на отговорността им (в този смисъл ТР № 1 / 2009 година на ОСНК на ВКС, т. 8). Въззивните жалби на подсъдимите Ж. и А., чрез защитниците им адвокат Ц. и адвокат А., съдържат единствено недоволството им от размера на наложените им наказания и претенции за намаляването им до минимално предвиденото в закона, а именно – пет години лишаване от свобода. Идентични са и застъпените пред въззивния съд становища по съществото на делото (протокол от с. з. от 11. 05. 2017 година). Както вече бе отбелязано, касационна жалба срещу решението на въззивния съд е подал само подсъдимият Ж.. Жалбата е изготвена от него и е подадена директно до ВКС. Тя съдържа оплакване единствено за явна несправедливост на наказанието, при позоваване на направените „…пълни самопризнания, вкл. признания за вината и извършеното престъпление и доказателствата за пълното съдействие за разкриването на деянието лично от подс. Ж..”, както и за влошено здравословно състояние на съпругата му и на него самия (л. 2 от жалбата). Допълнение към жалбата по смисъла на чл. 351, ал. 3 от НПК не е подадено. В пледоарията си по съществото на делото пред ВКС защитникът на подсъдимия Ж. – адв. М., навежда допълнително доводи и за липса на назначена СППЕ, която да изследва и даде заключение за наличие на психично заболяване при подсъдимия, което да предизвиква агресия срещу възрастни и безпомощни хора, а това сочи на оспорване на доказателствената дейност на съда и на отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Принципно положение е, че пределите на касационната проверка се очертават от жалбоподателите или прокурора чрез посочване на касационното основание и доводите, които го подкрепят, в подадените от тях жалби или протест. Процесуалният закон не предвижда право на допълнителна касационна жалба и допълнителен касационен протест. Предвидената в чл. 351, ал. 3 от НПК възможност за писмено допълнение към жалбата и протеста до даване ход на делото, има предвид единствено посочване на допълнителни доводи в подкрепа на вече ангажираните касационни основания, но не и ангажиране на нови такива, непосочени в касационната жалба и протест. Още по-малко това би могло да бъде направено в пледоарията по съществото на делото пред третата инстанция. В случая, в касационната жалба на подсъдимия Ж. е направено оплакване единствено за явна несправедливост на наложеното наказание. Изложените доводи са само и изцяло в подкрепа на това оплакване. Съответно на него е и отправеното искане за намаляване на наказанието. Соченото от защитата на подсъдимия в съдебно заседание ново отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, няма как да бъде разгледано от третата инстанция при обсъденото по-горе процесуално правило относно пределите на касационния контрол. Касационната инстанция може да се намеси служебно единствено при констатации за допуснати нарушения на процесуалните правила от категорията на абсолютните по чл. 348, ал. 3, т. 2 - 4 от НПК и нарушения на закона, накърняващи съществено интересите на подсъдимия, каквито констатации ВКС в случая не прави. Подсъдимият А. не е подал касационна жалба. В становището си по съществото на делото пред ВКС защитникът на подсъдимия е заявил „присъединяване към касационната жалба” (на подс. Ж.). В тази връзка следва да се отбележи, че такъв процесуален институт в касационното производство не съществува (за разлика от този по чл. 320, ал. 5 от НПК). При това положение и с оглед принципа за рамката на касационния контрол, обсъден по-горе, тези доводи на защитата на подс. А. няма как да бъдат обсъждани в настоящето касационно производство, освен при наличие на посочените основания за служебна намеса, каквито в случая не се установяват. Разгледана по същество, в така очертаната рамка на касационния контрол, жалбата на подсъдимия Ж. е неоснователна. Наложеното на подсъдимия Ж. наказание е индивидуализирано при условията на чл. 54 от НК, като са посочени и съобразени всички установени по делото обстоятелства относно степента на обществена опасност на деянието и на дееца и останалите смекчаващи и отегчаващи отговорността му такива. За извършеното от подсъдимия престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК законът предвижда наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години (и възможност за конфискация). Съдът е определил размера на наказанието при лек превес на отегчаващите отговорността му обстоятелства, за срок от дванадесет години лишаване от свобода, което е редуцирал при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК на осем години лишаване от свобода, а това е под средния размер на предвиденото в закона, който е десет години лишаване от свобода. Посоченото в жалбата самопризнание „и пълното съдействие за разкриване на деянието” няма как да бъдат повторно отчетени като смекчаващо отговорността му обстоятелство. Благоприятната последица от самопризнанието е предвидена в закона (чл. 58а, ал. 1 от НК) и се изразява в намаляване на определеното по правилата на чл. 54 и сл. от НК наказание с една трета. Само по себе си то не води безусловно до допълнително снизхождение, а само ако своевременно и съществено е спомогнало за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още в хода на досъдебното производство (вж. ТР № 1 / 2009 година на ОСНК на ВКС, т. 7). В конкретния случай обаче такива действия са осъществени единствено от другия подсъдим – П. А., чрез участието му в проведения следствен експеримент на 17. 08. 2016 година (четири дни след деянието) и при посочване от него на всички детайли относно насочването на двамата подсъдими към дома на пострадалата А., начина на проникването в дома й, точното място и начин на отнемането на парите и вещите, поведението на всеки от двамата подсъдими, пътят на оттеглянето от дома и напускането на селото и пр. (протокол и фотоалбум на л. 117 - л. 130 от ДП). Напротив, подс. Ж. се е укрил след деянието, като е намерен и задържан месец по-късно, в края на м. септември 2016 година. Що се касае до заявените в жалбата заболявания на подсъдимия Ж. и съпругата му, данни в тази насока не са налице по делото и не са съобщавани в хода на цялото наказателно производство. В рамките на преценката за степента на обществена опасност на подсъдимия Ж. съдилищата правилно са оценили многобройните му предходни осъждания за престъпления против собствеността (12 присъди, като за престъпленията по шест от тях са формирани общо три съвкупности). Самото деяние също разкрива висока степен на обществена опасност – двамата извършители са проникнали през нощта в дома на 84-годишната и живееща сама пострадала, като са направили отвор в покрива на масивната двуетажна къща, упражнили са физическо насилие и заплахи, за да получат наличните в дома пари, завързали са пострадалата с въжета за печката и пр. Не само упражненото насилие се отличава със значителен интензитет, но и водещата роля в извършване на престъплението е на подс. Ж., за което се съдържат данни както в обясненията на другия подсъдим, така и в показанията на пострадалата А.. При така изложените съображения оплакването на подс. Ж. за явна несправедливост на наложеното му наказание следва да бъде преценено като неоснователно. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 110 от 15 май 2017 година на Апелативен съд – гр. Варна, НО, по внохд № 122 / 2017 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 3 от 02 февруари 2017 година Окръжен съд – гр. Търговище, постановена по нохд № 242 / 2016 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.