Р Е Ш Е Н И Е № 317 София, 16.11.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети септември през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: 1. ЖАНИНА НАЧЕВА 2. БИСЕР ТРОЯНОВ при участието на секретаря Надя Цекова .......................................................................................... и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев …............................................................................... разгледа докладваното от съдия Троянов ........................................................................................... наказателно дело № 909 по описа за 2015 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата С. Г. Ш.- Ж., чрез адвокат Б. Б., против решение № 69 от 20.04.2015 г. по в.н.о.х.д. № 23/ 2015 г. на Варненски апелативен съд, с алтернативни искания за отмяна на съдебния акт и оправдаване на подсъдимата, или за връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция, или за намаляване на наказанието. В жалбата се навеждат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Представено е писмено допълнение към касационната жалба от адвокат И. Л., в което са развити подробни съображения в подкрепа на доводите за нарушение на материалния закон и за съществени процесуални нарушения. В тази връзка се иска отмяна на решението на въззивната инстанция и оправдаването на подсъдимата, поради липса на процесуална възможност делото да се върне на апелативния съд. Поддържа се и алтернативното искане за намаляване на наказанието което, макар и определено при условията на чл. 55 от НК, не е съобразено с изключително дългия период на провеждане на наказателното производство. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимата С. Г. Ш.- Ж. не взема становище. Упълномощеният защитник адвокат Л. поддържа жалбата и писменото допълнение с аргументи за липса на престъпление, за неизпълнени задължителни указания от въззивния съд и необсъдени от него възражения на защитата. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита исканията за жалбоподателя за неоснователни, тъй като претендираните процесуални нарушения при установяването на фактите и при провеждане на съдебното следствие не са допуснати. Предлага атакуваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на жалбата, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С решение № 69 от 20.04.2015 г. по в.н.о.х.д. № 23/ 2015 г. Варненският апелативен съд потвърдил присъда № 112 от 19.11.2013 г. по н.о.х.д. № 701/ 2013 г. на Варненски окръжен съд, с която подсъдимата С. Г. Ш.- Ж. е призната за виновна в престъпление по чл. 257, ал. 1 (отм.) във вр. с чл. 255, ал. 1 (отм.) във вр. с чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 2, ал. 2 от НК и на това основание й наложил, при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, наказания от една година и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 4 000 лева. Изпълнението на наказанието лишаване от свобода било отложено за изпитателен срок от три години. В тежест на подсъдимата били възложени разноските по делото. По второто обвинение – за извършено престъпление по чл. 257, ал. 1 (отм.) във вр. с чл. 256 (отм.) във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, подсъдимата била оправдана. Производството пред касационната инстанция се провежда за трети пореден път, след последователната отмяна на предишните въззивни актове с решение № 26 от 28.01.2015 г. по н.д. № 1657/ 2014 г. на ВКС, ІІ н.о. и с Решение № 125 от 22.03.2013 г. по н.д. № 143/ 2013 г. на ВКС, І н.о. Основното възражение на подсъдимата С. Ш.-Ж. за неправилно приложен материален закон, по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, се отнася до признаването й за виновна в престъпление, което според нея не е било законоустановено към инкриминирания период. Твърди, че престъплението по избягване плащането на данъчни задължения в големи размери, чрез приспадане на неследващ се данъчен кредит - чл. 255, ал. 1, т. 7 от НК), е криминализирано през 2006 г. (ДВ, бр. 75/ 20016 г., в сила от 12.10.2006 г.), а деянията, за които е обвинена, са извършени в периода от 14.12.2000 г. до 13.03.20001 г. и следователно е осъдена за престъпление, което не е съществувало и е несъставомерно. Към датата на инкриминираните деяния нормата на чл. 255, ал. 1 от НК (ред. ДВ, бр. 62 от 1997 г., в сила от 5.11.1997 г.) е предвиждала наказателна отговорност за деец който, за да избегне плащането на данъчни задължения в големи размери, не подаде декларация, която се изисква по силата на закон, или потвърди неистина, или затаи истина в подадена декларация. Случаите на укрити данъчни задължения в особено големи размери е бил предвиден в квалифицирания състав по чл. 257, ал. 1 от НК (отм) – сега чл. 255, ал. 3 от НК. Съпоставката на отменените норми на чл. 255, ал. 1 от НК и чл. 257, ал. 1 от НК със сега действащите норми на чл. 255, ал. 1, т.т. 1 и 2, и ал. 3 от НК показва, че те регламентират едно и също престъпление. Затова и в ТР № 1 от 07.05.2009 г. на ОСНК те се разглеждат заедно: „чл. 255 от НК (чл. 255-257 от НК, редакция ДВ, бр. 62/ 1997 г.)”. Върховният касационен съд е имал повод в своята практика неведнъж да посочи, че с отмяната на чл. 257 от НК и внесените изменения в редакцията на чл. 255 от НК (ДВ, бр. 75/ 2006 г.) правната уредба на материята е преструктурирана, без да е променена като съдържание на предвидените основни, квалифицирани и привилегировани състави (Р 548-2008-І н.о.; в същия смисъл и Р 296-2010-ІІІ н.о.). Редакцията на нормата на чл. 255 от НК (отм, ДВ, бр. 62/ 1997 година) съдържа форми на изпълнителното деяние, възпроизведени дословно (т. 1 и т. 2) в настоящата редакция на чл. 255, ал. 1 от НК (ТР № 1-2009-ОСНК). Приспадането на неследващ се данъчен кредит е определено в тълкувателното решение като правно забранена дейност. Данъчният кредит е сумата на ДДС по получени доставки или авансови плащания за бъдещи покупки, която регистрирано по ЗДДС лице има право да приспадне от дължимия данък за внасяне по извършени от него облагаеми доставки. Когато с действията си субектът на наказателна отговорност незаконосъобразно приспада данъчен кредит и по този начин в справката-декларация по ЗДДС заяви по-малко по размер данъчно задължение, той потвърждава пред данъчния орган неистина – за действителния размер на подлежащия за внасяне данък. С тези действия той реализира изпълнителното деяние по чл. 255, ал. 1, т. 7 от НК (ред., ДВ, бр. 75/ 2006 г.) или чл. 255, ал. 1 от НК (отм, ред. ДВ, бр. 62/ 1997 г.), в зависимост от приложимия материален закон. Приспадането на неследващ се данъчен кредит се явява един от възможните начини за осъществяване на изпълнителното деяние по чл. 255, ал. 1 от НК (отм). В този вид нормата е претворена в сега действащия чл. 255, ал. 1, т. 2 от НК. С изменението през 2006 г. и обособяването на нова т. 7 на чл. 255, ал. 1 от НК (в сила от 13.10.2006 г.) законодателят е преценил да изведе от абстрактно изразената форма по т. 2 („потвърди неистина или затаи неистина”) една специфична и често срещана практика в последните години за укриване на данъци – приспадане на неследващ се данъчен кредит. По този начин се придава по-голямо наказателно-правно значение на един от начините за укриване на данъчни задължения. Подобен законодателен подход бе проявен и с допълнението на чл. 116, ал. 1, т. 4 от НК (ДВ, бр. 62/ 1997 г.) с текста „малолетно лице”, макар преди това тези пострадали да попадаха под квалификацията на чл. 116, ал. 1, т. 5 от НК – „лице, което се намира в безпомощно състояние”. Следователно, представянето в данъчна декларация на неследващ се данъчен кредит имплицитно съществува в нормата на чл. 255, ал. 1 от НК (ред, ДВ, бр. 62/ 1997 г.) и този специфичен начин на изпълнителното деяние е бил законоустановен по време на извършване на престъплението от подсъдимата С. Ш.-Ж. в инкриминирания й период от 14.12.2000 г. до 13.03.2001 г. В обвинителния акт, в присъдата и във въззивното решение е използвано словосъчетанието „несъществуващо право на данъчен кредит по несъществуващи услуги”, като начин за потвърждаване на неистина в месечната справката-декларация на подсъдимата Ш.-Ж. и избягване на плащането на данъчни задължения. Използваният израз внася необходимата яснота, без да променя основните елементи от състава на престъплението. Доводът на защитата на подсъдимата, че е осъдена в нарушение на принципа за законоустановеност на престъплението, е неоснователен. Не намира поддръжка и възражението на касатора за необосновани от въззивния съд изводи за нереално сключени от подсъдимата сделки с едноличния търговец „К и Н К.Н.” Съдебната инстанция е подкрепила този извод с доказателствената обезпеченост по делото, позовавайки се на показанията на свидетелите К. Н. и Х. Д. и изводите на съдебно-техническата експертиза. Показанията на двамата свидетели са били възприети правилно и съобразно изложените от тях факти, според които свид. Н. не е извършвал доставки за дружеството на подсъдимата Ш.-Ж., не е сключвал договори с нея, не е извършвал стопанска дейност и не е водил счетоводство. В показанията си свид. Д. също отрекъл познанство с подсъдимата. Съдът съпоставил изложените от свид. Н. факти, че подписвал празни листи с изводите на съдебно-техническата експертиза, според които подписите по 8 от общо 14-те фактури за доставка били положени върху хартиения носител преди отпечатването на реквизитите на счетоводния документ. Изводът за нереални доставки е бил мотивиран и с факта, че според отразените във фактурите доставки, фирмата на свид. Н. извършвала „представително изследване на слушателската аудитория по медии” за месеци през 1998 г. (март-септември и ноември) и 1999 г. (януари и март), преди да бъде регистриран като едноличен търговец на 28.04.1999 г. (т.д. № 411/ 1999 г. на Габровски окръжен съд), като свидетелят дори не е знаел какво представлява това. Изводът на апелативния съд за липса на доставки за дружеството на подсъдимата [фирма] е убедително аргументиран. Ползвайки счетоводните документи с невярно съдържание подсъдимата Ш.-Ж. е декларирала данък добавена стойност за внасяне в бюджета за инкриминирания период 14.01.2000 г. – 13.03.2001 г., съответно: 16.70 лв (за данъчен период месец ноември 2000 г.), 17.00 лв (м. декември 2000 г.), 11.68 лв (м. януари 2001 г.) и 53.48 лв. (м. февруари 2001 г.). По този начин е потвърдила неистина, като неправомерно е приспаднала данъчен кредит за същия период общо в размер на 1 130 280 лева, в особено големи размери. При изследване на престъпната дейност на подсъдимата Ш.-Ж. съдилищата са приложили най-благоприятния закон по чл. 2, ал. 2 от НК. Престъплението правилно е квалифицирано по отменения състав на чл. 257, ал. 1 (отм) във вр. с чл. 255, ал. 1 от НК (отм), който е предвиждал по-нисък специален минимум на основното наказание лишаване от свобода (две години) и по-леко по вид кумулативно наказание (глоба) в сравнение със сега действащата редакция на чл. 255, ал. 3 от НК (където специалният минимум на лишаването от свобода е три години и кумулативното наказание конфискация е по-тежко по вид), а наказанието е определено при изключителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Материалният закон е приложен правилно. Престъпната дейност на подсъдимата Ш.-Ж. е извършена в период, в който чл. 26 от НК бе отменен (ДВ, бр. 62/ 1997 г.) и институтът на продължаваното престъпление от 09.08.1997 г. до 30.09.2002 г. не съществува в позитивното българско наказателно право (в т.см. ТР № 2-1998 г. на ОСНК). Към 26.01.2011 г., когато подсъдимата е привлечена в качеството й на обвиняема, приложението на разглеждания институт е възстановено от закона (ДВ, бр. 92 от 2002 г., в сила от 01.10.2002 г.). Противоправната дейност е квалифицирана съобразно действащото право, тъй като реализира материалните предпоставки на чл. 26 от НК - четирите деяния реализират поотделно един състав на едно и също по вид престъпление (избягване плащането на данъчни задължения), извършени са през непродължителен период от време (в четири последователни данъчни (месечни) периоди), при една и съща обстановка (в справките-декларации по ДДС се укрива реално дължим данък, чрез приспадане на неследващ се данъчен кредит) и при еднородност на вината (пряк умисъл). При така повдигнатото обвинение и липса на неговото изменение по чл. 281 от НПК по инициатива на прокурора, съдилищата не разполагат със самостоятелна правна възможност да преминат от едно продължавано престъпление в четири отделни престъпления, без съществено да нарушат правото на защита на подсъдимата. С основание е отхвърлено възражението на защитата за изтекла погасителна давност, макар изложените от Варненския апелативен съд съображения (л. 40 в.н.о.х.д.) по същество не са правилни. С възражението се твърди, че наказателното преследване срещу подсъдимата за първите две деяния, включени в продължаваното престъпление и извършени на 14.12.2000 г. и на 15.01.2001 г., били погасени по давност, тъй като до привличането й като обвиняема на 26.01.2011 г. (постановление, л. 9-11, т. ХV д.п.) бил изтекъл срокът по чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК. Въззивната инстанция неправилно приела, че абсолютният давностен срок по чл. 81, ал. 3 от НК не бил изтекъл. Съгласно разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от НК давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за преследване и то само спрямо лицето, срещу което е насочено преследването. Следователно, извършените по делото процесуално-следствени действия срещу други лица и преди привличането на подсъдимата Ш.-Ж. като обвиняема нямат отношение по разглеждания въпрос за давността спрямо нея. Погасителната давност за наказателно преследване спрямо подсъдимата не е изтекла, защото срокът по чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК започва да тече от прекратяване на продължаваното престъпление (аргумент от чл. 80, ал. 3 от НК). Подсъдимата е обвинена в продължавано престъпление, което включва четири отделни деяния, осъществени в периода от 14.12.2000 г. до 13.03.20001 г. Продължаваното престъпление е прекратено на датата на последното деяние (13.03.2001 г.), а първото действие за прекъсване на десетгодишната давност е от 26.01.2011 г., поради което срокът е бил прекъснат. Възражението за изтекла погасителна давност за наказателно преследване за част от включените в продължаваното преследване деяния е неоснователно. Наложеното наказание на подсъдимата С. Ш.- Ж. е справедливо. Съдилищата са определили санкцията при изключителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като продължителността на наказателното производство е взета предвид още от първоинстанционния съд и е послужила за индивидуализиране на наказанието при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Обсъдени са всички смекчаващи и отегчаващи отговорността и е анализирана тежестта на конкретно извършеното престъпление. Доводът в касационната жалба за нова преоценка на смекчаващите обстоятелства следва да бъде оставен без последици. Не са налице други основания, които да налагат допълнително занижаване на наказанието. Наведените доводи в касационната жалба за допуснати нарушения на материалния закон, на процесуалните правила и несправедливо наложено наказание, са неоснователни. Не са налице законовите предпоставки за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, нито за оправдаването на дееца, или за намаляване на наказанието. Обжалваното въззивно решение подлежи на потвърждаване. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение 69 от 20.04.2015 г. по в.н.о.х.д. № 23/ 2015 г. на Варненски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.