1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 197 София, 27.10.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на осми октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№2426 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по две касационни жалби срещу решение №2300 от 11.12.14г. по в.гр.д.№2184/2014г. на Софийския апелативен съд, с което са били уважени предявени срещу [фирма], при участието на третото лице помагач [фирма], искове по чл.108 ЗС за предаване владението на производствена сграда – арматурен цех с площ от 2592 кв.м., както и мястото, върху което е построена сградата – имот №59 по кадастралния план на промишлена зона на [населено място] могила, [община], с площ от 11 169 кв.м.
Жалбоподателят [фирма] поддържа, че ищците [фирма] и [фирма] не са доказали правото си на собственост съответно върху сградата и дворното място. Не е установено тези имоти да са били включени по надлежния ред в капитала на търговските дружества - техни праводатели. Напротив, категорично било установено, че сградата и мястото са били включени в капитала на [фирма], дружеството е станало техен собственик на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./, поради което извършената от него през 2000г. продажба на имотите в полза на [фирма] има вещен прехвърлителен ефект. Неправилни били мотивите на съда и по евентуалното възражение за придобивна давност. В полза на жалбоподателя била изтекла както кратката, така и дългата придобивна давност. Изложени са и оплаквания срещу въззивното решение в частта за разноските.
Жалбоподателят [фирма] поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е призовавал дружеството на неточно посочен адрес на управление и приложил чл.50, ал.2 ГПК, вместо да извърши призоваване на съдебния му адрес. По този начин жалбоподателят бил лишен от възможност да участва във въззивното производство, като депозира отговор по въззивната жалба, да ангажира доказателства и вземе участие в съдебните заседания. Изложени са оплаквания, сходни с тези на [фирма]. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове за собственост.
Ответниците в производството [фирма] и [фирма] оспорват жалбите. Считат, че процесните имоти, като част от производствено-техническата база към завода, са били включени в капитала на дружеството – техен праводател – [фирма]. Ответното дружество не е могло да придобие тези имоти по давност, тъй като е било само техен държател. Въззивният съд не е допуснал съществено процесуално нарушение при призоваването на третото лице помагач, тъй като то не е заявило изрично, че желае съобщенията по делото да се изпращат на съдебния му адрес или на процесуалния му представител.
С определение №359 от 11.06.2015г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:
1. По прилагането на чл.17а ЗППДОбП /отм./ - може ли правото на собственост върху конкретно държавно имущество да премине в патримониума на съответното дружество въз основа на съставени и подписани от представителите на Е. с държавно имущество протоколи, с които се разпределя имуществото на прекратеното държавно предприятие и нужно ли е одобрение или друг акт на принципала за това правоприемство.
2. Необходимо ли е владелецът да докаже промяна на намерението за държане в намерение за владение по отношение на трето лице, което не е предоставило нито държането, нито владението на процесния имот.
3. Надлежно ли е връчването, извършено на страната търговец по реда на чл.50, ал.2 ГПК, когато страната е посочила пълномощник и съдебен адрес, както и ако адресът, посочен във връчените съобщения и призовки по чл.50, ал.2 ГПК е непълен.
По поставените въпроси настоящият състав приема следното:
1. В задължителната практика на ВКС по прилагането на чл.17а ЗППДОбП /отм./ се приема, че при преобразуване на държавно предприятие в търговско дружество актът на принципала има вещен прехвърлителен ефект. По силата на този ефект имуществото, предоставено за стопанисване и управление на държавното предприятие, се прехвърля в патримониума на търговското дружество. Ако в акта за преобразуване не е посочено изрично имуществото, което се прехвърля, то се приема, че в капитала на дружеството се включва цялото имущество, предоставено за стопанисване и управление на държавното предприятие. Ако обаче волята на принципала е изразена изрично чрез посочване на конкретно имущество или чрез друг отграничаващ го белег, прехвърлянето се отнася само за имуществото, за което това изрично е предвидено в акта за преобразуване – т.е. от значение е волята на принципала. Вещният ефект не може да се разпростира неограничено по отношение на имущество, за което в акта за преобразуване не е изразена воля за разпореждане. В този смисъл е решение №22 от 11.02.2011г. по гр.д.№1339/2009г. на ВКС, ІІ ГО. Същият смисъл, макар и изразен по друг начин, е вложен и в много други решения, например посочените от жалбоподателите решение №118/22.03.2012г. по гр.д.№1370/2010г. на ВКС, І ГО; решение №987 от 06.01.2010г. по гр.д.№3373/2008г. на ВКС, І ГО; решение №218 от 05.06.2012г. по т.д.№704/2010г. на ВКС, ІІ ТО.
В обжалваното в настоящото производство въззивно решение №2300 от 11.12.14г. по в.гр.д.№2184/2014г., Софийският апелативен съд, при прилагането на чл. чл.17а ЗППДОбП /отм./, е придал вещен прехвърлителен ефект на разделителни протоколи от 13.02.1996г. и 25.03.1996г., подписани от управителите на петте дружества, образувани на основата на преобразуваната ДФ „Р. м.”. Тези протоколи са създадени пет години след преобразуването на държавната фирма и не са предвидени в акта за преобразуването – ПМС №176/05.09.1991г. Даденото разрешение от въззивния съд противоречи на посочената задължителна практика на ВКС, която настоящият състав приема за правилна и която следва да се приложи и в настоящия случай. Въпросните протоколи не са израз на волята на принципала и обективираните в тях решения за разпределяне на имущество на бившата държавна фирма не водят до апорт на това имущество в капитала на създадените от държавната фирма еднолични търговски дружества.
2. В задължителната практика на ВКС по прилагането на чл.79 ЗС се приема, че когато държането на една вещ се променя във владение, тази промяна следва да бъде открито демонстрирана спрямо собственика. В този смисъл е например решение №291 от 09.08.2010г. по гр.д.№859/09г. на ВКС, ІІ ГО; решение 262 от 29.11.11г. по гр.д.№342/11г. на ВКС, ІІ ГО; решение №31 от 15.02.2011г. по гр.д.№1273/09г. на ІІ ГО и др.
Посочената практика на ВКС има предвид случая, при който държането произтича от наемно правоотношение между собственик и наемател, като впоследствие наемателят променя намерението си и завладява вещта. В тези случаи промяната следва да бъде демонстрирана по отношение на собственика, който е и бивш наемодател. Тази практика е правилна и се споделя от настоящия състав.
Когато обаче едно трето лице завладее вещта на собственика и осъществява владението чрез наематели /държатели/, придобиването на собствеността по давност става от владелеца, а не от държателя. В този случай, ако държателят на свой ред завладее вещта, за да настъпят последиците на придобивната давност, той следва да демонстрира намерението си за своене по отношение на действителния собственик, независимо от това, че не е получил от него нито държането, нито владението. По същия начин – когато едно лице е приобретател по придобивна сделка от несобственик, за да придобие собствеността, то следва да осъществява владение, което да противопостави на действителния собственик, независимо, че не от него е получило владението на вещта.
3. В задължителната практика на ВКС по прилагането на чл.39, ал.1 ГПК се приема, че личното призоваване на страна по делото, когато тя е посочила съдебен адрес или адрес на процесуален представител, е нередовно. В този смисъл е решение №249 от 24.03.2010г. по гр.д.№397/2009г. на ВКС, ІІІ ГО и решение №292 от 13.10.2014г. по гр.д.№2938/2014г. на ВКС, ІV ГО. Когато по делото има посочен съдебен адрес или процесуален представител, съдът следва да изпраща съобщения на тях, а не лично на страната, която ги е посочила. Това разрешение съответства на чл.39, ал.1 ГПК, споделя се от настоящия състав и следва да намери приложение по настоящото дело.
По съществото на касационните жалби:
С обжалваното решение състав на Софийския апелативен съд е отменил решение №150 от 05.03.2014г. по гр.д.№810/2012г. на Пернишкия окръжен съд и е уважил предявените искове по чл.108 ЗС, като е осъдил ответника [фирма] да предаде на първия ищец [фирма] владението на производствена сграда – арматурен цех с площ от 2592 кв.м., а на втория ищец [фирма] – владението на мястото, в което е построена сградата – имот №59 по кадастралния план на промишлена зона на [населено място] могила, [община], с площ от 11 169 кв.м. Решението е постановено при участие на трето лице помагач на страната на ответника - [фирма].
Въззивният съд е приел, че спорната земя и сграда попадат в по-голям терен с площ от 2682 дка, който с РБМС №170 от 06.10.1976г. и РБМС №293/05.10.1975г. е отчужден от АПК за изграждане на Завод за тежко машиностроене Р.. Построеният завод попада в структурата на СО „Т. м.е”-Р., което с Р. №50/1989г. е преобразувано в ДФ „Р. м.”. Държавната фирма е преобразувана с ПМС №176/05.09.1991г. по реда на ЗППДОбП /отм./, като нейни правоприемници са пет еднолични търговски дружества. Едно от тези дружества е [фирма], което с разделителни протоколи от 13.02.1996г. и 25.03.1996г. получава терен с площ от 1477 дка, включващ процесния имот №59 и процесната сграда. Сградата и теренът са включени в капитала на това дружество и са заведени в баланса му като Д., съгласно приетата по делото експертиза. Съставен е и акт за държавна собственост, в който е посочено, че сградата и земята, като част от производствено-техническа база, са включени в капитала на дружеството на основание чл.17а ЗППДОбП. През 1997г. [фирма] е преобразувано в [фирма], а през 1999г., след приватизация на 75 % от капитала на дружеството, е вписано в търговския регистър като [фирма]. През 2001г. наименованието на дружеството е променено на [фирма]. През 2006г. [фирма] извършва апорт на непарична вноска в новосъздаденото дружество [фирма], която включва терена с площ от 1477дка, заедно със спорната площ от 11 169 кв.м. Направен е извод, че двете дружества са станали съответно собственици на спорната земя и сграда на основание чл.17а ЗППДОП /отм./ и извършените преобразувания, приватизация и апорт.
По възраженията за противопоставими права на ответника е прието следното:
Ответникът [фирма] е закупил спорната земя и сграда от [фирма] с нотариален акт №40/2000г. Дружеството-праводател обаче не е било собственик на този имот. Този извод е обоснован с обстоятелството, че държавното предприятие, на основата на което е създадено [фирма], е било само подизпълнител на производствено-техническата база, в която се включва спорната земя и работилница, че няма данни те да са му били предоставени за стопанисване и управление и включени в Д., както и че в правния анализ на дружеството включването на този имот в капитала му е обосновано само с акта за държавна собственост, който обаче няма правопораждащо действие.
Прието е за неоснователно и евентуалното възражение на ответника за придобиване на собствеността върху спорния имот по давност, започнала да тече след 29.06.2000г., когато е подписан предварителният договор за закупуване на обекта. Действително – ответното дружество и неговите праводатели са извършвали производствена дейност в процесната сграда от 1995г., но това е ставало по силата на наемни правоотношения, което означава, че е осъществявано държане, а не владение. След сключване на предварителния договор за закупуване на обекта на 29.06.2000г. няма данни ответното дружество [фирма] да е демонстрирало спрямо [фирма] и [фирма] собственическо отношение към спорния обект и промяната на държането му във владение.
Решението е неправилно:
П. имоти – производствена сграда - арматурен цех с площ от 2592 кв.м. и мястото, върху което е построена сградата – имот №59 по кадастралния план на промишлена зона на [населено място] могила, [община], с площ от 11 169 кв.м., представляват част от производствено-техническа база /ПТБ/ към бившия Завод за тежко машиностроене Р.. Производствено-техническата база се намира извън основната площадка на завода; площта на базата е имала характеристиките на временна площадка при строителството на завода. Това се установява от експертизата на стр.257 по гр.д.№810/2012г. на Пернишкия окръжен съд /ПТБ не фигурира в генералния план на завода, площта и има характер на спомагателна площадка при строителството на завода/; от показанията на свидетеля В. В., който изпълнява длъжността инвеститорски контрол при ищеца /лист.245 по същото дело/, както и от данните по договора за охрана на ПТБ на стр.90 по гр.д.№808/2010г. на Радомирския районен съд. Спорът по делото е породен от обстоятелството, че държавата е апортирала процесните имоти последователно в капитала на две различни търговски дружества, образувани чрез преобразуване на държавни предприятия: [фирма], което е праводател на ищцовите дружества и [фирма], което е праводател на ответника.
Правилно въззивният съд е приел, че както основната площадка на Завода за тежко машиностроене Р., така и земята на производствено-техническата база към него, са част от онези 2682 дка, които са били отчуждени от държавата с Р. № 293/05.12.1975г. и Р. №170/06.10.1976г. за изграждането на завода. Правилно е прието, че инвеститор на завода е било държавно предприятие, на основата на което впоследствие е създадена ДФ „Р. м.”, преобразувана в пет дружества, сред които е [фирма]; това дружество е преобразувано в [фирма], а след извършена приватизация – [фирма], преименувано на [фирма]. Правилно е прието, че подизпълнител при строителството на завода е било държавното предприятие, на основата на което е създадено [фирма], сега [фирма] – трето лице помагач по делото.
Неправилен е решаващият извод на въззивния съд, че процесните имоти са били надлежно включени в капитала на праводателя на ищеца [фирма].
Действително, с ПМС №176/05.09.1991г. държавната фирма
ДФ „Р. метали” е преобразувана, като на нейно място са създадени пет търговски дружества - правоприемници, между които и [фирма]. С постановлението се възлага съставянето на комисии, които в 30 дневен срок да разпределят имуществото на централните управления на преобразуваните фирми между техните правоприемници. В приложения № 126 – 130 към постановлението е изразена волята на принципала за разпределянето на имуществото на държавната фирма между петте дружества – правоприемници. Приложение №127 е за [фирма]. В него е посочено, че дружеството поема всички активи и пасиви на държавната фирма „Р.-м.”-Р. върху Завод за стоманени отливки и изковки Р., Предприятие енергийно стопанство Р. и част от П. –Р., поделение на ДФ „Р. м.” по баланса и към 31.03.1991г., заедно с други права и задължения по разделителен протокол. Въпросният разделителен протокол, находящ се на стр.57 по гр.д.№808/2010г. на Радомирския районен съд, разпределя в проценти всички активи и пасиви по договорите за строителство на обект „Заводи за тежко машиностроене” Р. и определя дружеството, което ще води арбитражните дела по тези договори. За [фирма] са определени 53,62 % от активите и пасивите по договорите за строителство, поради което в този процент дружеството отговаря за неизплатените задължения по договорите за строителство – писмо на МП на стр.58 от същото дело. С разделителен протокол от 26.09.1991г., находящ се на стр.273 по гр.д.№867/2010г. на Пернишкия окръжен съд, определената с ПМС №176/91г. комисия е разпределила и имуществото на поделение „П.”, което обаче не включва процесните имоти.
Както в приложение №126 към ПМС №176/05.09.1991г., така и в посочените протоколи на стр.57 и стр.273, не е предвидено включване на ПТБ, а оттам и на процесните имоти, в капитала на новосъздадения [фирма]. Към този момент ПТБ не се води нито в баланса на преобразуваната държавна фирма, нито в баланса на дружеството-правоприемник. За първи път базата е включена в баланса на [фирма] през 1996г., видно от експертизата на стр.291 по гр.д.№867/2010г. на Пернишкия окръжен съд.
Неправилно въззивният съд е придал вещен прехвърлителен ефект на протоколи от 13.02.1996г. и 25.03.1996г., подписани от представители на петте дружества – правоприемници на държавната фирма „Р.-метал”-Р., с които се разпределя земята на бившия Завод за тежко машиностроене и други обекти на територията. Според т.10 на първия протокол, ПТБ се разпределя между [фирма] и [фирма], а видно от представената скица на стр.28 по гр.д.№867/2010г. на Пернишкия окръжен съд процесните имоти попадат в разпределената част на [фирма]. Въпросните протоколи не представляват акт на принципала, нито пък са издадени в изпълнение на такъв акт и с тях не може да се извърши включване на държавно имущество в капитала на търговско дружество.
Държавата включва процесните имоти в капитала на [фирма] със заповед №129/25.04.1997г. на министъра на финансите /стр.241 по гр.д.№867/2010г. на ПОС/, издадена на основание чл.137, ал.1, т.4 и чл.148, ал.1, т.1, вр. чл.147, ал.2 ТЗ, чл.6 от Правилника за прилагане на Закона за финансово оздравяване на предприятията, вр.чл.14, ал.1, т.4 ПРУПСДП. С тази заповед се увеличава капитала на [фирма] от 2 996 150 000 лв. на 3 169 238 360 лв. Като основание за това увеличение в първата част на заповедта е посочен въпросният протокол от 13.02.1996г. – т.10, с който част от ПТБ е разпределена за [фирма]. Едва с тази заповед е изразена воля на принципала за включване на процесните имоти в капитала на посоченото дружество. Увеличението на капитала е вписано в търговския регистър с решение от 19.05.1997г. по ф.д.№3286/1991г. на Пернишкия окръжен съд – стр.242 по гр.д.№867/2010г. на ПОС.
Както към момента на издаване на посочената заповед №129/25.04.1997г., така и към момента на вписването на увеличението на капитала на [фирма]., процесните имоти вече не са били собственост на държавата и тя не е могла да се разпорежда с тях. Още през 1996г. тези имоти са апортирани в капитала на [фирма], сега [фирма]. Това е станало със заповед №РД-02-14-89 от 02.02.1996г. на министъра на териториалното развитие и строителството /стр.29 по гр.д.№810/12г. на ПОС/, издадена на основание чл.15, т.2, вр. чл.10, ал.1 ПРУПСДП, в която изрично е посочено, че се увеличава капиталът на дружеството, като увеличението произтича от внасяне правото на собственост върху земя, намираща се в З. Р. и производствена база, съгласно актове за държавна собственост №2548 и 2549 от 08.01.1996г., в които са описани както земята, така и сградите в производствената база, включително и арматурната работилница. Заповедта следва да бъде свързана и с данните по справката на стр.38, както и с оценките на стр.31-35 по гр.д.№810/12г. на ПОС, от които също следва, че процесните имоти са част от апортната вноска. Увеличението на капитала на [фирма] е вписано с решение №373 от 22.02.1996г. по ф.д.№905/1994г. на Пернишкия окръжен съд /стр. 175 по гр.д.№867/2010г. на ПОС/.
Следователно – към 25.04.1997г., когато е издадена заповедта на министъра на финансите за апорт на процесните имоти в [фирма], те вече са били апортирани в [фирма], което е станало техен собственик, а впоследствие ги е продало на ответника [фирма]. Държавата не е могла да апортира в капитала на [фирма] нещо, което не притежава, а оттук [фирма] не би могло да апортира в капитала на [фирма] процесната земя.
Включването на процесните имоти в капитала на търговско дружество, образувано на основата на държавното предприятие, което е било само изпълнител на строителството на Завода за тежко машиностроене в Р., има своето обяснение в нормативната база и в издадените въз основа на нея правни актове.
Както бе посочено по-горе в настоящото решение, ПТБ не е част от основната площадка на Завода за тежко машиностроене, а се намира извън нея, върху площ, която е имала характер на спомагателна площадка и е служила за осъществяване на основното строителство. Самата сграда – арматурна работилница, е била временна постройка – спомагателен цех, в който да се изготвят заготовки от арматура – в този смисъл св.М. В. на стр.308 по гр.д.№867/2010г. на ПОС.
В чл.4, вр. чл.1 на действалата към момента на изграждането на завода Наредба №4 за временното строителство и за строителството при зимни условия от 1980г. /отм. 1987г./ е предвидено, че временните сгради и съоръжения, които са изградени във връзка с производствени и други нужди на изпълнителя на основното строителство, принадлежат на изпълнителя. След извършването на основното строителство те се включват в основните фондове на изпълнителя и за тях се внасят амортизационни отчисления, ако не се ликвидират и не са напълно изхабени. При определени условия изпълнителят е могъл да ги продава. Затова процесната сграда е приета с акт образец 16 /стр.173 по гр.д.№808/2010г. на Р./ и предадена за експлоатация на Д. „Промишлено строителство”, а не на Завода за тежко машиностроене. Видно от този протокол инвеститор на сградата е строителното предприятие СКПС „Дирекция КС” Р., а не предприятието Завод за тежко машиностроене. Акт образец 16 е и първият акт, с който сградата е предадена за стопанисване и управление на държавната организация, на която е правоприемник третото лице помагач [фирма]. Установено е по делото, че още от 1982г. процесната работилница се води като актив по баланса на това строително предприятие – в този смисъл справката на стр.№213 по гр.д.№810/2012г. на ПОС, а от 1990г. е заведена в оборотната му ведомост - т.І.4 от експертизата на стр.223 по същото дело, като през 1991г. е извършена от [фирма] преоценката му като Д., съгласно ПМС №179/13.09.1991г. /справката на стр.114 по гр.д.№867/2010г. на ПОС/. Не без значение е и обстоятелството, че фактическата власт върху сградата винаги е била осъществявана от държавното предприятие, което е извършило строителството на завода, както и от неговите правоприемници и наемателите им. Този факт косвено подкрепя извода, че сградата е била предоставена за стопанисване и управление на строителната организация, а не на инвеститора на основното строителство на завода.
Неоснователен е доводът на ответниците по касация [фирма] и [фирма], че след като е имало арбитражни дела между праводателите на главните страни по делото за заплащане на суми във връзка с извършеното строителство на завода в [населено място], то процесният имот следва да се счита за предоставен от държавата за стопанисване на инвеститора на завода, а не на изпълнителя на строителството му. Този довод не се подкрепя от изброените по-горе доказателства, а и от представените арбитражни решения не става ясно кои от множеството обекти на територията на завода са останали неразплатени и са дали повод за завеждане на делата.
От всичко изложено следва, че процесните имоти са били надлежно включени в капитала на [фирма], а не в капитала на дружеството – праводател на първия ищец [фирма]. Оттук следва, че първият ищец не се легитимира като собственик на процесната арматурна работилница, а вторият ищец [фирма] – като собственик на земята, върху която е застроена работилницата. Предявените искове по чл.108 ЗС, основани на придобивното основание апортна вноска, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени след отмяна на въззивното решение.
Само за пълнота на изложението следва да се добави, че въззивното решение е неправилно и по възражението на ответника за придобивна давност. Дори да се приеме, че [фирма] не е било собственик на процесните имоти въз основа на апортна вноска в капитала му от страна на държавата и че не е могло да прехвърли собствеността на ответника [фирма] с продажбата по нотариален акт №40/2000г., то е налице владение, което покрива характеристиките на чл.68 ЗС и изтекъл срок, много по-дълъг от предвидения в чл.79, ал.1 ЗС. Това владение е установено още през 1993г. чрез първия наемател на ДФ „П. – Заводски строежи” – [фирма] и е продължило до продажбата на имотите през 2000г. на [фирма], след което е продължило в лицето на приобретателя по сделката. Владението е било явно по отношение на [фирма] и неговите правоприемници, видно от техните съгласия за осигуряване на електричество за обекта, който е експлоатиран от наемателите на ДФ „П. – Заводски строежи” и нейните правоприемници; за нанасянето му в плана като отделна кадастрална единица и за изграждането на ограда около него от ответника. Обстоятелството, че преди закупуването на имота от [фирма] това дружество е било наемател /държател/ на обекта, не променя извода за придобивната давност, тъй като през този период владението е упражнявано чрез трети лица – държатели. След 2000г. [фирма] е станало владелец и е могло да се позове на кратката петгодишна придобивна давност, но също и на 10 годишна давност по чл.79, ал.1 ЗС, като присъедини владението на праводателя си. Тези разсъждения обаче са условни, само ако се приеме, че [фирма] не е било собственик на процесните имоти въз основа на апортна вноска.
И на последно място – въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение по чл.39, ал.1 ГПК, изразяващо се в призоваване на третото лице помагач на адреса по търговския му регистър, вместо на посочения съдебен адрес. Въпреки това, доколкото касационната жалба на третото лице не съдържа оплаквания, че в резултат на нередовното призоваване делото е останало непопълнено с доказателствен материал и доколкото в жалбата се отправя искане за пререшаване на спора от ВКС, като се съобразят възраженията и доводите на жалбоподателя, то не са налице условията на чл.293, ал.3 ГПК за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. Третото лице помагач е имало възможност да изрази подробното си становище по делото пред касациония съд, с това е осигурена възможността му за участие в състезанието между страните по спорния предмет. Ето защо делото не следва да се връща за ново разглеждане, а спорът следва да се разреши от настоящата инстанция, след отмяна на въззивното решение.
С оглед изхода на делото, на ответника [фирма] следва да се присъдят сторените разноски за всички инстанции – 7716лв. по гр.д.№867/2010г. на Пернишкия окръжен съд; 6600лв. по гр.д.№129/2012г. на Софийския апелативен съд; 9250 лв. по гр.д.№810/2012г. на Пернишкия окръжен съд; 3000лв. по гр.д.№2184/2014г. на Софийския апелативен съд и 5313лв. по гр.д.№2426/2015г. на ВКС, І ГО, или общо 28 879лв.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №2300 от 11.12.14г. по гр.д.№2184/14г. на Софийския апелативен съд и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], с ЕИК[ЕИК], [населено място], Индустриална зона, срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], пл.”К. П.”, [жилищен адрес] иск по чл.108 ЗС за установяване собствеността и предаване владението на следния имот: Производствена сграда до В. /арматурен цех/ с площ от 2592 кв.м. и застроен обем 29930 куб.м., построена в поземлен имот с площ от 11169 кв.м., находящ се в промишлената зона на [населено място] могила, [община], съставляващ имот №59 по кадастралния план, одобрен със заповед №300-4-7 от 12.02.2002г. на изпълнителния директор на АК, с граници: ПИ №60; ПИ №58; бетонов път, за който имот е отреден УПИ ІІ – за производствени и складови дейности в кв.6, съгласно ПУП, одобрен със заповед №10/07.02.2008г. на кмета на [община].
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], район Т., [улица], вх.Б, ет.3, срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], пл.”К. П.”, [жилищен адрес] иск по чл.108 ЗС за установяване собствеността и предаване владението на Поземлен имот с площ от 11169 кв.м., находящ се в промишлената зона на [населено място] могила, [община], съставляващ имот №59 по кадастралния план, одобрен със заповед №300-4-7 от 12.02.2002г. на изпълнителния директор на АК, с граници: ПИ №60; ПИ №58; бетонов път, за който имот е отреден УПИ ІІ – за производствени и складови дейности в кв.6, съгласно ПУП, одобрен със заповед №10/07.02.2008г. на кмета на [община].
ОСЪЖДА [фирма] и [фирма] да заплатят на [фирма] сумата от 28 879 лв. разноски по делото.
Решението е постановено при участие на трето лице помагач на страната на ответника - [фирма].
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |