Р Е Ш Е Н И Е № 119 гр. София, 20.08.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева ЧЛЕНОВЕ: 1. Теодора Стамболова 2. Галина Тонева при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Долапчиев изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 345 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия К. К. Р. против решение № 270 от 14.12.2017 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 200/2017 г. В жалбата се изтъкват доводи, с които се подкрепят касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 -2 НПК. Твърди се, че обвинението и присъдата били изградени върху показания на подсъдимия Р., дадени по време на разпит в качеството му на свидетел и без участието на защитник; че съдилищата се позовали на показанията на свидетели, пред които подсъдимият направил самопризнание и по този начин той е бил признат за виновен в нарушение на Конституцията на Република България; че решението е основано на предположения, тъй като от анализа на останалите доказателства не може да се направи единствено възможния извод да е извършителят на престъплението; че липсва квалифициращото обстоятелство „особена жестокост”, защото ударите били нанесени „с голи ръце” и без използването на предмети, което не характеризира като жесток човек дееца; че дори да се счете за установено авторството, за престъпление по чл. 115 НК е настъпила давност. Направено е искане за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото обвинение. В съдебно заседание защитникът (адв. Д.) поддържа жалбата по изложените в нея доводи. Акцентира върху тезата за несъставомерност на деянието по чл. 116 НК. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, намери следното: С присъда № 59 от 19.12.2016 г. на Старозагорския окръжен съд по н. о. х. д. № 299/2016 г. подсъдимият К. К. Р. е признат за виновен в това, на 10/11.11.1998 г. в [населено място], област-Ст. З., умишлено да е умъртвил съпругата си – Д. И. Р., като деянието е извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6 вр. чл. 115 НК и чл. 54 НК е наложено наказание от осемнадесет години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. Подсъдимият е осъден да заплати съответни обезщетения на гражданските ищци за причинените им неимуществени вреди. С присъдата Старозагорският окръжен съд е приложил чл. 59 НК, разпоредил се е с веществените доказателства и в тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. С решение № 270 от 14.12.2017 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 200/2017 г. присъдата е изменена само в частта за режима (на основание чл. 57 ЗИНЗС), а определянето на типа затворническо заведение от първоинстанционния съд е отменено. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба, която се позовава на допуснато нарушение на закона и съществени нарушения на процесуалните правила - касационни поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК, е неоснователна. Формулираното твърдение за недоказаност на авторството поради отсъствие на убедителна подкрепа от несъмнени по делото доказателства, всъщност представлява довод за необоснованост, която не е касационно основание за отмяна на въззивното решение. Фактическите констатации, релевантни към самото престъпление и неговия извършител са били установени без съществени процесуални нарушения. Съдържанието на решението не оправдава довода на жалбоподателя, че съдът се е основавал на процесуално недопустими доказателствени средства – показания, дадени от подсъдимия Р. в качеството му на свидетел. В съответствие със суверенните си правомощията си на съд по същество Пловдивският апелативен съд е преценявал по вътрешно убеждение целия обем от доказателствени материали и не е пренебрегнал обясненията на подсъдимия. Показанията на свидетелите (синове на подсъдимия и пострадалата) непосредствено в съдебно заседание и на досъдебното производство, е оценил като достоверни източници на доказателствена информация, след като ги е подложил на внимателна и критична проверка, отчитайки тяхната последователна еднопосочност и съчетание с показанията на други свидетели. Косвено потвърждение е открил също в данните от протокола за оглед и обективно установените увреждания, които кореспондирали на експертно изяснения механизъм на причиняването им. Въззивният съд е дал правилна юридическа оценка на действията на подсъдимия Р.. Определил е поведението му в процеса на убийството като проява на особена жестокост, чиито обективни измерения са характеризирали в същия аспект и субективните качества на дееца. Отчел е количеството и характера на причинените телесни увреждания в резултат на нанесения тежък побой, както тяхната локализация, включително в области, където са разположени жизненоважни органи от човешкото тяло и конкретния начин на изпълнение – множество удари с юмруци и ритници чрез употребата на значителна сила. Мотивирайки се по този начин, съдът правилно е приложил закона в съгласие с установените по делото факти. Съдържанието на квалифициращия признак по чл. 116, ал. 1, т. 6 НК не е свързано единствено с използване за умъртвяването на предмети, но и с присъствието на други обстоятелства, които могат да свидетелстват за проява на особена жестокост от страна на дееца. Доводът на защитника за обикновен побой с „голи ръце” и съответно преквалификация на деянието по чл. 115 НК е неоснователен. Направеният от съда извод отговаря на вложения в закона смисъл, изтълкуван и в съдебната практика (ППВС № 2/57 г.). При обсъждане на въпроса за наказанието Пловдивският апелативен съд се е съгласил с отчетените обстоятелства от първоинстанционния съд и сам допълнил отегчаващите отговорността на подсъдимия Р.. Приел е, че в размер на осемнадесет години лишаване от свобода наказанието се явява дори снизходително предвид изключително висока степен на обществена опасност на деянието, поставяйки изрично акцент върху настъпилия резултат, който бил един от най-тежките – смърт на пострадалото лице (л. 131от материалите по в. н. о. х. д. № 200/2017 г.). Тежките последици от деянието – смъртта на Р., не надхвърлят по обем предвиденото в състава на самото престъпление, извършено от подсъдимия. Те са отчетени от закона при определяне на санкцията по чл. 116, ал. 1 НК, поради което само по себе си тяхното причиняване не е могло да бъде повторно отчитано и като отегчаващо обстоятелство при индивидуализиране на наказанието. Въззивният съд е придал качество на отегчаващо и на едно несъществуващо по делото обстоятелство – взел е под внимание отделно като отегчаващ факт, че „конкретно възникналата ситуация в инкриминирания момент не е налагала физическа саморазправа с жертвата” (л. 130), при това наред с отчетения в същата насока незначителен повод, довел до агресията и извършеното престъпление. Признал е като отегчаващо обстоятелство и липсата на демонстрирано съжаление от дееца през дългия период от време до разкриване на престъплението (л. 130), с което неоснователно е утежнил наказателната съдба на подсъдимия. За сметка на това Пловдивският апелативен съд е подценил относителната тежест на установени смекчаващи обстоятелства, а други напълно е игнорирал, които обаче са имали сериозно влияние при преценка за постигнатото ниво на справедливост с избраното от първоинстанционния съд наказание. Съобразявал е лоши характеристични данни поради системната злоупотреба с алкохол, съпроводена с физически тормоз над съпругата и като цяло упражнявано домашно насилие, но е изключил от обсега на своето внимание белезите на личността, проявяващи се в рамките на трудовата му активност. Само е маркирал възрастта на подсъдимия (към момента около 73-годишен), а на отдалечеността във времето на извършеното престъпление (през 1998 г., т.е. преди около 20 години) не е отдал никаква роля и значение. В конкретния случай то представлява смекчаващо обстоятелство с изключителен характер, което наред с останалите смекчаващи, в т. ч. единствено отчетеното от въззивния съд в това качество – чисто съдебно минало на подсъдимия Р., обуславят извод, че и най-лекото предвидено наказание за извършеното престъпление се явява несъразмерно тежко. Налице са условията за приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и намаляване на наказанието под най-ниския предел, предвиден за извършеното престъпление. Съвкупността от установени и релевантни по делото обстоятелства позволяват заключение, че наказание, индивидуализирано в размер на осем години лишаване от свобода в достатъчна степен може да съдейства за ефективно постигане на целите по чл. 36 НК. В конкретния случай очевидно липсва необходимост от повече наказателна репресия, затова и въззивното решение следва да бъде изменено в посочения смисъл. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 270 от 14.12.2017 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 200/2017 г., като намалява наказанието на подсъдимия К. К. Р. на осем години лишаване от свобода. Оставя в сила решението в останалата му част. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: