Р Е Ш Е Н И Е № 47 София, 20 януари 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми октомври две хиляди двадесет и трета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретар: Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 796/2023 година Касационното производство е образувано по жалба, подадена от защитника на подсъдимия Р. Т. С., срещу въззивно решение № 71/15.06.2023 г., постановено по ВНОХД № 131/2023 г. от Апелативен съд – Велико Търново. В жалбата се сочи, че въззивното решение в частта му относно определеното наказание е постановено в нарушение на материалния закон, защото е прекомерно и не е съобразено с обществената опасност на дееца. В тази връзка се акцентира, че съдът не е отчел добросъвестното поведение на подсъдимия след реализирания пътен инцидент и е надценил значението на допусканите от него нарушения на правилата за движение, за които е санкциониран по административен ред. Като довод, свързан със справедливостта на наказанието, е споменат приетият от съда вид на непредпазливостта, неотговарящ на фактите по делото. В заключение с жалбата се отправя искане за намаляване размера на наложените наказания. В съдебното заседание на касационната инстанция подсъдимият Р. С. и неговият защитник, редовно призовани не се явяват. Частният обвинител И. М. В. и нейният повереник също не вземат участие в касационното заседание. Повереникът е депозирал молба, с която заявява да се даде ход в негово отсъствие. Представителят на Върховната касационна прокуратура заявява, че въззивното решение следа да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд – Русе с присъда № 23/18.10.2021 г., постановена по НОХД № 142/2021 г., признал подсъдимия Р. Т. С. за виновен в това, че на 11.01.2019 г. при управление на моторно превозно средство - товарен автомобил „М. С.“, нарушил правилата за движение по чл. 20, ал.2 и чл. 116 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на В. И. В., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, чл. 54 и чл. 58а, ал.1 от НК му наложил наказание от две години лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК. На основание чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия от правото да управлява моторно превозно средство за срок от три години. Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на подсъдимия С.. С атакуваното сега въззивно решение апелативният съд изменил присъдата и намалил размера на наказанието по чл. 343г във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК от три години на две години. В останалата част присъдата е била потвърдена Жалба срещу така постановения съдебен акт е неоснователна. Макар бланкетно касаторът да се позовава и на нарушение на материалния закон, кратките доводи, изложени в жалбата, се отнасят до преценката на съда за обществената опасност на дееца и подценяване на смекчаващите обстоятелства, които са предмет на проверка единствено в контекста на явна несправедливост на наказанието по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Касационната проверка не установи очевидно несъответствие между тежестта на определената на подсъдимия санкция от една страна и обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и целите по чл. 36 от НК, от друга. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият С., на основание чл. 371, т. 2 от НПК, признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. При проверката на дейността на първата инстанция по индивидуализация на санкциите въззивният съд е съобразил относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне обема на наказателната принуда. Подчертано е и значението на неправомерното поведение на пострадалата пешеходка В., разгледано във връзка с конкретната степен на обществената опасност на деянието. Неоснователно е оплакването за подценяване на тежестта на смекчаващите отговорността обстоятелства. От мотивите на атакувания съдебен акт е видно, че са съобразени всички облекчаващи фактори, включително и тези, посочени в жалбата за поведението и отношението на подсъдимия към причинения резултат, проявено от него непосредствено след пътния инцидент. Това обстоятелство, наред с останалите - чистото съдебно минало, изразеното съжаление и разкаяние за извършеното в съдебната фаза на процеса, приносът на пострадалата за настъпилия резултат, са в основата на решението наказанието лишаване от свобода (преди редукцията по чл. 58а, ал.1 от НК) да бъде ориентирано под средния размер на санкцията по чл. 343, ал.1, б. „в“ от НК, действаща към момента на деянието, и отразява адекватно превеса на смекчаващите обстоятелства. Размерът на наказанието лишаване от свобода след прилагането на чл. 58а, ал.1 от НК в крайна сметка е установен в законния минимум от две години лишаване от свобода, преди настъпилото изменение в закона през 2023 г. Преценката на данните за личността на С. е дала основание на предходните инстанции за извод, че неговото поправяне и превъзпитание може да бъде постигнато и чрез условното осъждане, като изпитателният срок също е отмерен в минимално допустимия по закон размер. Тезата на защитата, че съдът е надценил значението на многократното санкциониране на подсъдимия като водач на МПС за допуснати нарушения по ЗДП, които били незначителни, не намира опора в доказателствените материали. Вярно е, че съдържащата се информация, изводима от приложената по делото справка за нарушител/водач, показва санкциониране на С. и за нарушения, които не предпоставят пряко опасни ситуации на пътя - управление без обезопасителен колан, неправилно паркиране и престой, не носене на изискуеми се документи. Присъстват обаче и такива, съдържащи реален потенциал да застрашат безопасността на движението – напр. по чл. 21 от ЗДП, за които подсъдимият е бил санкциониран нееднократно. Всъщност, втората инстанция в рамките на преценката за справедливостта на наложеното кумулативно наказание, макар и да не е аргументирано изрично в решението, очевидно е съобразявала тежестта на допуснатите от подсъдимия предходни нарушения по ЗДП и тяхното времево проявление, което е обусловило извод за необходимост от корекция на присъдата с намаляване срока, за който той е бил лишен от правото да управлява МПС до размера на две години. Споменатият в жалбата аргумент, свързан с явната несправедливост относно приетия вид на непредпазливостта, е неясен. Затова и в тази връзка само ще се припомнят разясненията, дадени с тълкувателно решение №2/22.12.2016г. на ВКС, ОСНК, т. 5, че разграничаването на отделните форми на непредпазливото виновно поведение има значение за определяне на наказанието, както и че извършителите на деяние при условията на съзнавана непредпазливост подлежат на определяне на по-тежко наказание в рамките на предвидените в закона санкции, при равни други условия. В разглеждания случай съобразно установената фактология по делото е приета по-леката форма на непредпазливата вина – небрежност, което закономерно е рефлектирало както върху срока на наказанието лишаване от свобода, отмерен към минималния размер, така и върху изпитателния срок, определен в минимално допустимия от закона. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че наложените по вид, размер и начин на изтърпяване наказания не се явяват несправедливи по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 71/15.06.2023 г., постановено по ВНОХД № 131/2023 г. от Апелативен съд – Велико Търново. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.