Р Е Ш Е Н И Е № 60175 гр. София, 04 ноември 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА М. ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Момчил БЕНЧЕВ изслуша докладваното от съдия В. касационно дело № 644 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК. Образувано е по касационни жалби от адвокат Д. М. от САК - защитник на подсъдимия Л. М. И. и адвокат Н. А. от САК - повереник на частните обвинители П. И. и Ц. Д. срещу решение №17 от 16.03.2021 г., постановено по ВНОХД №22/2021 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбата на защитника на подсъдимия се релевират всички касационни основания по чл.348 ал.1, т.1-3 от НПК. Доводите за съществено нарушение на процесуалните правила, нарушение на закона и явна несправедливост на наложените наказания касаторът обвързва с отказа на съдилищата да разследват и приемат за установено относимото към индивидуализация на наказанието обстоятелство, че пострадалите Ц. Л. и В. И. са били без обезопасителни колани. Нарушение на материалния закон в частта относно наказанието се аргументира и с неприложението на чл.58а, ал.4, вр. с чл.55 от НК, като се излагат подробни съображения за неотчетени „няколко изключително смекчаващи вината обстоятелства“, които са опосредили причинно-следствената връзка и са допринесли за настъпването на крайния резултат, в това число, че пострадалият е предприел непозволена маневра, поставяйки себе си и пътниците в управлявания от него лек автомобил Нисан Кашкай в непредотвратима опасност. Неадекватно било отчетено съпричиняването от страна на този пострадал, като се изразява несъгласие със становището на съда, че тежките последици са отегчаващо вината обстоятелство, защото значително надхвърлят минималните такива, необходими за съставомерността на деянието. Поради това и навеждайки допълнителни доводи за явна несправедливост на наложеното наказание, като несъответстващо на обществената опасност на деянието и най-вече на дееца и на многобройните смекчаващи вината обстоятелства, се претендира изменение на въззивното решение, като наказанието на подсъдимия да бъде намалено на основание чл.58а, ал.4, вр. с чл. чл.55, ал.1,т.1 от НК под минимума, предвиден в закона и на основание чл.66 от НК изпълнението на същото да бъде отложено. В жалбата на повереника на частните обвинители също се навеждат всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. На първо място се твърди допуснато противоречие в мотивите на обжалваното решение относно индивидуализацията на наказанието, при което не ставала ясна волята на съда относно приетата степен на съпричиняване от страна на пострадалия Д. и на подсъдимия. Противоречието, според касатора, е толкова съществено, че е равнозначно на липса на мотиви по въпросите за съотношението на съпричиняване, поради което се счита, че е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК (съществено нарушение на процесуалните правила) и се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Другите две касационни основания (нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание) се мотивират с отчитане на тежест и качества на различни обстоятелства, относими към индивидуализация на наказанието, каквато те нямат, като например надценено болестно състояние на подсъдимия и подценена изключително висока степен на обществена опасност на деянието предвид „погубването на трима души, нанасянето на телесни повреди на други трима и нанасянето на материални щети в значителни размери“, като по този начин определеният размер на наказанието не съответства на законовите разпоредби. Поради това, при условията на евентуалност, ако не се уважи искането за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, се моли ВКС да измени въззивното решение, като увеличи наложеното на подсъдимия наказание по начин, че то да изпълнява целите на закона. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, частните обвинители, включително тези с качество на касационни жалбоподатели, не се явяват, редовно призовани. Явява се повереникът им , който заявява, че поддържа касационната жалба и претендира присъждане в тежест на подсъдимия на разноски пред касационната инстанция, за което представя писмени доказателства. Касаторът защитник и подсъдимият И. в съдебно заседание пред касационната инстанция оспорват жалбата на повереника на частните обвинители и молят да бъде оставена без уважение като неоснователна и поддържат депозираната от защитника касационна жалба и изложените в нея доводи за наличие на предпоставките за приложение на чл.58а, ал.4, вр. с чл.55 от НК относно наказанието. В съдебните прения пред настоящата инстанция защитникът адв. Д. М. навежда допълнителни доводи за редукция на наказанието, а именно оправдаването на подсъдимия за едно от включените в обвинението две нарушения на ЗДвП (това по чл.20, ал.2 от ЗДвП), което следва да рефлектира върху степента на обществена опасност на деянието, както и възникнал проблем със спирачките на автомобила, който факт е установим от обясненията на подсъдимия, поради което се прави допълнително искане за връщане на делото за ново разглеждане и установяване на това правнозначимо обстоятелство. Пред касационната инстанция се явява и адвокат Е. Б., също защитник на подсъдимия, който заявява, че поддържа подадената от защитника адвокат Д. М. касационна жалба по аналогични с изложените в нея съображения и оспорва касационната жалба на частните обвинители. Също пледира за прилагане на чл.55 от НК и алтернативно за намаляване на наказанието до предвидения в закона минимум, като и в двата случая моли изтърпяването на наложеното наказание да бъде отложено на основание чл.66 от НК. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби, тъй като не намира да са налице касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 -3 от НПК. Предлага да бъде оставен в сила атакуваният съдебен акт. В последната си дума подсъдимият И. заявява, че не иска да ходи в затвора и поддържа доводите на защитниците си. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 260001 от 11.09.2020 г. на Ловешкия окръжен съд по НОХД № 493/2019 г. подсъдимият Л. М. И. е признат за виновен в това, че на 17.02.2019 г., около 16.55 часа на третокласен път 1-3, км. 136+940, между [населено място]., обл. П. и [населено място], обл. Л., при управление на лек автомобил марка „Фолксваген Голф" с per. [рег.номер на МПС] , собственост на М. И. М., нарушил правилата за движение по пътищата по чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП - „Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението" и чл.21, ал.1, пр. второ от ЗДвП - „При избора на скоростта на движение на водач на ППС е забранено да превишава следните стойности на скоростта в км./ч. - за ППС от категория "В" - 90 км./ч. извън населено място" и движейки се със скорост 118 км./ч., в условията на независимо съпричиняване с пострадалия П. Л. Д., по непредпазливост причинил смъртта на три лица - Ц. Б. Л., починала на 17.02.2019 год., П. Л. Д., починал на 28.02.2019 год. и В. Л. И., починала на 15.04.2019 год., както и тежка телесна телесна повреда по смисъла на чл.128, ал.2 от НК, изразяваща се в травматично разкъсване на слезката, довело до нейното остраняване по оперативен път и две средни телесни повреди по смисъла на чл.129, ал.2 от НК, изразяващи се в травматично счупване на таза, причинило затруднение движенията на снагата за около 2 месеца и дихателна недостатъчност поради установен пневмоторакс и извършена трахеотомия с разстройство на здравето временно опасно за живота на Б. В. Д., поради което и на основание чл. 343, ал. 4, във връзка с ал. 3, пр. 5, б. „б”, пр. 1 във връзка с чл. 342, ал.1, пр. 3 от НК и чл. 58а, ал.1 от НК му наложил наказание четири години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим на основание чл. 57, ал. 1 т.3 от ЗИНЗС. На основание чл. 343г от НК на подсъдимия Л. И. е наложено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски, включително тези на частните обвинители, като съдът е постановил какво да стане с веществените доказателства след приключване на наказателното производство. С решение №17 от 16.03.2021 г. на Великотърновския апелативен съд по ВНОХД № 22/2020 г. присъдата е изменена, като подсъдимият е признат за невинен в това да е извършил нарушение на правилото за движение по пътищата по чл.20, ал.2 от ЗДвП и е оправдан само в тази част на повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, вр. чл.342, ал.1 от НК, като в останалата част присъдата е потвърдена. Касационните жалби са неоснователни. По касационната жалба на защитника на подсъдимия: Настоящата инстанция не намира да е допуснато каквото и да е нарушение на процесуалноправни разпоредби, водещо до констатация за наличие на поддържаното от защитника касационно основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Проведеното от първоинстанционния съд съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК е съобразено с нормите на процесуалния закон и със задължителните указания на ВКС, дадени с ТР № 1/2009 г. по тълкувателно дело №1/2008 г. Направеното в касационната жалба възражение от защитника, че е налице неотчетено при индивидуализацията на наказанието съпричиняване на основание други установими по делото факти (извън обоснованото в обвинителния акт и възприето от съдилищата във връзка с допуснатото от пострадалия Д. нарушение на правилата за движение по пътищата по чл.38, ал.3 от ЗДвП, изразяващо се в завиване в обратна посока без да пропусне намиращото се от лявата му страна МПС, управлявано от подсъдимия), е несъстоятелно и не дава основание за връщане на делото за ново разглеждане. Това възражение защитата обвързва с твърдението, че пострадалите И. и Л. не са изпълнили задължението си по чл.184 от ЗДвП да поставят обезопасителни колани, с което съпричинили вредоносния резултат. Както правилно е приел въззивният съд, този факт не е посочен в обвинителния акт, съответно не е обхванат от признанието на подсъдимия, нито е бил предмет на изследване от назначените по делото АТЕ и СМЕ експертизи. След като подсъдимият е признал изцяло и недвусмислено фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, включително тези обосноваващи съпричиняването в обема предложен от държавното обвинение, съгласил се е да не се събират доказателства за тези факти и съдът е констатирал, че самопризнанието, направено от него, се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, с което са се съгласили всички страни, в това число и защитникът, правилно при упражняване на суверенното си право на преценка за разглеждане на делото по чл.371, т.2 от НПК, първоинстанционният съд е допуснал провеждането на съкратено съдебно следствие и е решил делото на база фактическите твърдения в обвинителния акт без да изследва били ли са пострадалите И. и Л. с поставени обезопасителни колани. Съпричиняване на вредоносния резултат на основание така наведеното за първи път в хода на съдебните прения възражение, предпоставя допълнително разследване, което може да предопредели различни фактически изводи на първата и втората съдебни инстанции относно механизма на ПТП и най-вече причините за настъпването на общественоопасните последици (конкретно за съставомерните увреждания на пострадалите И. и Л.). Поради това и съгласно т.8 от ТР №1/2009г. по т.д. №1/2008г., ОСНК на ВКС такова допълнително разследване е недопустимо. Същото е несъвместимо с избраната от подсъдимия и защитата диференцирана процедура за разглеждане на делото по Глава двадесет и седма от НПК („Съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция“), както и с признатите от него фактически положения по обвинителния акт, в който съпричиняването на съставомерните последици е обвързано единствено с допуснатото нарушение от пострадалия Д.. За неоснователността на въпросното възражение е налице обилна съдебна практика по аналогични случаи (вж. Решение №122/2016г. по н.д. №452/2016г., първо н.о., ВКС, Решение №61/2021г. по н.д. №139/21г., първо н.о., ВКС, Решение №478/2016г. по н.д. №1495/2015г., първо н.о., ВКС и Решение №439/2015г. по н.д №1386/2014г., трето н.о., ВКС), поради което оспорените от защитата съображения, изложени на стр.32 от обжалваното въззивно решение в същата насока се споделят от настоящата инстанция. Вън от горното, дори да се приеме, че защитното твърдение за липса на поставени обезопасителни колани от пострадалите Л. и И. е вярно и не почива на предположения, както е приел въззивният съд, конкретно установените от заключенията на СМЕ увреждания на двете пострадали (вж. л.6 и л.37, т.3 от ДП), изразяващи се в съчетани травми на глава и гръден кош, са толкова тежки, че не може да се приеме за състоятелна защитната теза за предотвратяването им с поставянето на обезопасителен колан. Предвид горното тезата за съпричиняване на резултата от страна на пострадалите И. и Л. поради непоставянето на обезопасителни колани, релевирана за първи път след приключване на съкратеното съдебно следствие пред първоинстанционния съд и поддържана и пред касационната инстанция, която няма компетентност да се произнася по фактите, изключва процесуалната възможност за връщане на делото на апелативния съд за проверка на цитираното обстоятелство, тъй като при законосъобразно проведена процедура по чл.372, ал.4 във вр. с чл.371, т.2 от НПК на въззивна проверка подлежи единствено правилността на преценката за наличието на съответствие между признанието по чл. 371, т. 2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство. На наведения в съдебните прения пред ВКС довод от защитата, че причина за настъпване на ПТП е несработилата спирачна ABS система на управлявания от подсъдимия автомобил, въззивният съд също е дал ясен и съответен на експертните заключения по първоначалната и допълнителната АТЕ отговор, който не се налага да бъде коригиран, тъй като при установяване на причините за настъпване на ПТП и конкретната величина на избраната от подсъдимия скорост на движение, въззивният съд е подходил по най-благоприятния за дееца начин. Защитното твърдение, че ABS системата не е сработила към момента на ПТП, както впрочем е посочено и в обстоятелствената част на обвинителния акт, е прието за вярно от въззивния съд. В резултат на това скоростта е изчислена на 118 км/ч вместо на 131 км/ч, колкото би била при работеща ABS спирачна система съгласно заключението на допълнителната АТЕ (вж. л.244, т.3 от ДП). Важно е също да се подчертае, че нефункционирането на въпросната специализирана спирачна система правилно не е отчетено от съда като фактор, изключващ отговорността на подсъдимия за причиняването на вредоносния резултат, защото не се касае за внезапно възникнала техническа неизправност, при която подсъдимият да е бил поставен в обективна невъзможност да преустанови движението на управлявания от него автомобил на безопасно разстояние от това на автомобила, управляван от пострадалия Д.. Според заключението на вещите лица по допълнителната АТЕ, когато ABS системата не работи, спирачната система на автомобила работи като обикновена („конвенционална“ – л.239, т.3 от ДП), което опровергава защитното твърдение, че е налице техническа пречка за спирането на автомобила. С оглед изложеното настоящият съдебен състав счита, че процедурата по чл.372, ал.4 във вр. с чл.371, т.2 от НПК е била проведена съгласно изискванията на процесуалния кодекс, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК и липсват основания за връщане на делото за ново разглеждане. Твърдението за нарушение на материалния закон във връзка с касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НП се обвързва само с наказанието. Освен неотчетеното съпричиняване на резултата от страна на пострадалите В. И. и Ц. Л., защитата претендира нарушение на материалния закон и поради отчетеното, но подценено съпричиняване от страна на пострадалия Д., като същевременно счита, че тежките последици са част от квалификацията на деянието, поради което и тъй като не надхвърлят значително минималните такива, необходими за съставомерността на деянието, оспорва отчитането им като отегчаващо вината обстоятелство. Същевременно счита, че наличието на други смекчаващи вината обстоятелства като чисто съдебно минало, млада възраст, липса на други нарушения на ЗДвП, отлични характеристични данни и най-вече здравословното състояние на дееца са давали основание на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл.58а, ал.4, вр. с чл.55 от НК, като с отказа да стори това съдът е нарушил закона. Както вече се изтъкна, при така проведената диференцирана процедура отчитането на неустановени по надлежния ред съпричиняващи обстоятелства е недопустимо. Следва също да се отбележи, че поначало деецът носи наказателна отговорност за престъплението по чл.343 от НК, ако е нарушил правилата за движение и тези нарушения са в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Ако и пострадалите на свой ред са допуснали нарушение на правилата за движение, допринесли за резултата, това обстоятелство не се отразява по никакъв начин на правната квалификация на осъщественото от подсъдимия. Евентуалното съпричиняване на резултата от страна на пострадалия е от значение единствено при определяне на наказанието. Нарушение на закона е налице, когато законът е приложен неправилно или не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен. Приетата от въззивния съд правна квалификация по чл.343, ал.4, във вр. с ал.3, б.“б“, във вр. с чл.342, ал.1 от НК е съответна на признатите от подсъдимия и приети за установени факти. С оглед изложеното, оплакването за нарушение на закона е неоснователно. Не е налице и касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. За престъплението по чл.343, ал.4 във вр. с ал.3, б. „б“, във вр. с чл.342, ал.1 от НК, законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години. С оглед провеждането на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК, съдът е бил длъжен след като определи подходящия размер на наказанието лишаване от свобода за извършеното от подсъдимия престъпление, да го намали с една трета на основание чл.58а, ал.1 от НК или да приложи разпоредбата на чл.58а, ал.4 от НК, ако установи условията на чл.55 от НК и ако тази разпоредба е по-благоприятна за дееца. В настоящия случай правилно въззивният съд е приел, че отчитането за първи път от него на допълнителни смекчаващи вината обстоятелства не обуславя тяхната многобройност или изключителност по смисъла на чл.55 от НК. Оправдаването на подсъдимия относно обвинението, че е нарушил правилото за движение по чл.20, ал.2 от ЗДвП, както и съпричиняването от страна на пострадалия Д., колкото и да е значително, са обстоятелства, които не предпоставят занижаване на определената наказателна отговорност на дееца, тъй като правилно въззивният съд е коригирал извода на първата инстанция, че липсват отегчаващи вината обстоятелства и адекватно е отчел като такива конкретния вредоносен резултат и особеностите на причинените увреждания на оцелялата от ПТП пострадала Б. Д., които значително надхвърлят необходимите минимални общественоопасни последици за съставомерността на деянието. Доводите в касационната жалба, с които се възразява срещу този извод на въззивния съд са неоснователни, тъй като за съставомерността на деянието е достатъчно да е причинена смърт на едно лице и телесна повреда на друго, а в процесния случай е причинена смърт на три лица, една тежка и две средни телесни повреди на друго лице, което значително завишава степента на обществена опасност на деянието и не оправдава нито приложението на чл.55 от НК, нито намаляване на наложеното наказание от четири години лишаване свобода. Значително превишената скорост, с която подсъдимият е управлявал МПС (118 км/ч при разрешена 90 км/ч.) също правилно е противопоставена в мотивите на обжалваното решение на искането на защитата за определяне на наказанието по чл.55 от НК, особено като се отчете фактът, че подсъдимият е придобил правоспособност да управлява МПС едва година преди инцидента. В конкретния случай не е налице и втората кумулативна предпоставка за определяне на наказанието по претендирания в касационната жалба привилегирован ред, а именно най-лекото предвидено в закона наказание не е несъразмерно тежко предвид правилно отчетените за първи път от въззивния съд конкретни отегчаващи вината обстоятелства, които значително завишават степента на обществена опасност на деянието и не дават основание за исканата от защитата допълнителна редукция на наказанието независимо от предприетото с обжалваното решение оправдаване на подсъдимия по обвинението за нарушение по чл.20, ал.2 от ЗДвП. Тезата в касационната жалба за наличието на допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство – съпричиняване на резултата от страна на пострадалите И. и Л. не може да бъде споделена. Както бе посочено по - горе, факти за непоставен обезопасителен колан от тези пострадали липсват в обстоятелствената част на обвинителния акт и в материалите от досъдебното производство. При определянето на наказанието на подсъдимия въззивният съд е взел предвид всички обстоятелства от значение за наказателната му отговорност, включително степента на съпричиняване от пострадалия Д., поради което липсват основания да допълнителното й смекчаване. В заключение следва да се отбележи, че определянето на размера на наказанието не е в резултат на механичен математически сбор на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а е следствие на една комплексна логическа дейност по цялостната им оценка, позволяваща установяване на действителната конкретна тежест на извършеното престъпление като сложно обществено явление и налагането на онова наказание, което с оглед на тази тежест и личността на дееца най-добре отговаря на целите по чл.36 от НК. Ето защо, наказанието от шест години лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а ал.1 от НК на четири години, не е явно несправедливо, а размерът му изключва възможността за отлагане на неговото изпълнение по реда на чл.66, ал.1 от НК. Наложеното наказание лишаване от правоуправление също не е явно несправедливо. Липсват основания за намаляването му, а и в касационната жалба не се сочат конкретни доводи за това. Срокът на това наказание е определен на четири години, колкото е срокът на наложеното (след редукцията с една трета) наказание от четири години лишаване от свобода. Разпоредбите на чл.37, ал.1, т.7 от НК и чл.49 от НК и съдебната практика по приложението им налагат категоричния извод, че наказанието лишаване от права, когато се налага заедно с наказанието лишаване от свобода, не може да е за срок, по-малък от срока на лишаване от свобода, защото срокът на лишаването от права по чл.37, т.7 от НК започва да тече от влизане в сила на присъдата, но осъденият не може да се ползва от правата, от които е лишен, преди да е изтърпял наказанието лишаване от свобода. Следователно срокът на наложеното наказание по чл.343г от НК е определен в минималния възможен срок предвид, че не надвишава срока на редуцираното на основание чл.58а от НК наказание лишаване от свобода, поради което и като споделя изложените съображения в атакувания пред настоящия касационен състав съдебен акт за неговата законосъобразност, касационният съд намира, че обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила и в тази част. По касационната жалба на частните обвинители П. И. и Ц. Д.: Настоящият касационен състав не намира за основателно оплакването, че от мотивите на оспорения съдебен акт е невъзможно да се извлече волята на съда по въпросите за съотношението на съпричиняването. Доводът за липса на яснота дали подсъдимият или пострадалият Д. е допринесъл в по-голяма степен за настъпване на вредоносния резултат е неоснователен. На въпроса за степента на съпричиняването от страна на пострадалия и подсъдимия въззивният съд е изложил изключително подробни мотиви (вж. л.29-30 и л.32 от обжалваното решение), като аргументирано е приел, че пострадалият съществено е допринесъл за настъпването на общественоопасните последици не само поради извършеното от него грубо нарушение на правилото за движение по чл.38 от ЗДвП , но и защото именно допуснатото от него нарушение първо във времево отношение е поставило началото на причинния процес. Това логично е дало основание на въззивния съд да отчете приносът на пострадалия Д. към настъпването на вредните последици като смекчаващо вината обстоятелство „със значителна относителна тежест“, което правилно е приел, че няма изключителен характер по чл.55 от НК (л.30 от въззивното решение) поради допуснатото също грубо нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на подсъдимия. Във връзка с това напълно аргументирано и в съответствие с данните от експертното изследване на причините за ПТП въззивният съд е приел, че с неправомерното си поведение подсъдимият също е допринесъл в значителна степен за настъпването на общественоопасните поледици, които нямаше да настъпят, ако същият беше управлявал МПС в рамките на разрешената от закона скорост. Тези изводи на въззивния съд напълно съответстват на данните от приобщената доказателствена съвкупност по делото и не разкриват противоречия, които да правят невъзможно да се проследи волята на контролирания съд, поради което доводът за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила във връзка с мотивирането на обжалваното въззивно решение и конкретно наличие на частична липса на мотиви на това основание не обуславя претендираното от повереника касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Искането на частните обвинители ВКС да увеличи размера на наказанието не държи сметка, че касационната инстанция не разполага със самостоятелно правомощие да увеличава размера на наказанието извън хипотезата на чл.354, ал.5, изр. 2-ро НПК, в каквато процесуална ситуация не се намира делото. В случая не се налага отмяна на обжалваното решение и връщане на делото на апелативния съд за нова преценка за завишаване отговорността на дееца. При определяне на наказанието лишаване от свобода въззивната инстанция изключително задълбочено и прецизно е обсъдила степента на обществена опасност на деянието и дееца и съобразно смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства правилно е заключила, че наказание определено над законоустановения минимум, но под средния размер, предвиден в санкционната част на инкриминираната правна норма, е съответно на извършеното престъпление и достатъчно за поправянето и превъзпитанието на дееца. В случая се касае за инцидентна престъпна проява на подсъдимия предвид, че не е бил санкциониран за други нарушения на правилата за движението по пътищата, включително за вредоносни такива, което въпреки краткото време, през което е бил правоспособен водач, изключва определянето му като системен и опасен нарушител на правилата за безопасност на пътя. Оспорването на преценката на съда, че влошеното здравословното състояние на подсъдимия представлява смекчаващо отговорността обстоятелство, не се възприема от настоящата инстанция като основателно. По делото са налице многобройни медицински сведения, от които е видно, че от ранна възраст подсъдимият страда от епилепсия, за което му е определена 75% трайна инвалидност и е отпусната социална пенсия (вж. л.56-60, л.65-72, л.75-79, л.89-98, л.104-108, л.113-116 и л.123, т.2 от ДП). Още 2008г. видно от приложения на л.132, т.2 от ДП протокол медицинска комисия е определила степента на епилепсията на подсъдимия като тежка предвид честотата на гърчовете (3-4 на месец), като хронологично във времето и след медикаментозна терапия същите са намалени до 2-3 на месец. Поради това ВКС не се съгласява с тезата, че влошеното здравословно състояние на подсъдимия не се отразява на качеството на живот на подсъдимия щом е успял да придобие правоспособност на водач на МПС. Обратно на тезата на касационните жалбоподатели- частни обвинители настоящата инстанция се солидаризира с извода на въззивния съд, че конкретното заболяване като категорично доказан обективен факт, макар да не препятства изтърпяването на наказание лишаване от свобода ефективно, правилно е отчетено като смекчаващо вината обстоятелство, което не може да бъде пренебрегнато при преценката на размера на наказанието, който той трябва да понесе. На следващо място, не може да бъде подминато, че подсъдимият е оправдан по обвинението да е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП- факт, който неминуемо се отразява на степента на обществената опасност на конкретното деяние, която е толкова по-висока, колкото повече са нарушените правила за движение по пътищата. Правилно въззивният съд е приел, че отчетената висока степен на обществена опасност с оглед конкретния вредоносен резултат не обуславя исканото от повереника по-тежко наказание предвид отчетения превес на смекчаващите вината обстоятелства каквито са чистото съдебно минало на дееца, липса на предходни нарушения на правилата за движение по пътищата, добри характеристични данни, продължително увредено здравословно състояние и значително съпричиняване от страна на пострадалия Д., които в контекста на чл.54, ал.2 от НК не обуславят налагането на по-тежка репресия, тъй като наложеното наказание от четири години лишаване от свобода в съчетание с лишаване от правоуправление за същия срок е достатъчно строго наказание при конкретните обстоятелства по делото и младата възраст на дееца, който към момента на ПТП е бил на 19 години. В допълнение е необходимо да се посочи, че поправянето на дееца и възпирането му към извършване на престъпления се постига не толкова със строгостта на наказанието, колкото с неговата неизбежност. В конкретния случай по-строга наказателноправна репресия би била неоправдана, с оглед личностния профил на подсъдимия и с нищо не би допринесла за постигане целите, визиран в чл.36 от НК, които при непредпазливите престъпления са свързани преди всичко със „създаването на условия за утвърждаване на вътрешните задръжки и за надлежно насочване и центриране на вниманието, за да се избегне поведение, което може да предизвика нежеланите от дееца престъпни последици“ (Н., И.. Наказателно право на НРБ. Обща част. София, Наука и изкуство.1972). По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира касационните жалби за неоснователни, поради което атакуваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила, тъй като искането на частните обвинители за увеличаване на наказанието и това на защитника за намаляването му не могат да бъдат удовлетворени. С оглед резултата от касационната проверка и на основание чл.189, ал.3 от НПК направеното в съдебно заседание пред настоящата инстанция искане от повереника на частните обвинители за присъждане на деловодните разноски следва да бъде уважено. Подсъдимият следва да бъде осъден да плати на частния обвинител Б. Д. сума в размер на 2 400 лв., тъй като видно от представеното пред ВКС банково извлечение от 23.06.2021г. само тя е платила договореното от частните обвинители адвокатско възнаграждение по договор №5244 от 05.04.2021г. с адвокатско дружество „Д., А. и съдружници“- София за процесуалното им представителство пред ВКС. Доколкото адвокат Н. А. в качеството си на асоцииран съдружник в посоченото дружество, освен частните обвинители П. И. и Ц. Д., на които за разлика от останалите е призната процесуална легитимация на касационни жалбоподатели поради подадена редовна и допустима касационна жалба, същият адвокат представлява пред ВКС и останалите частни обвинители, разноските следва да бъдат присъдени така, както се установява, че се направени, а именно в полза на платеца – частния обвинител Б. Д.. За останалите разноски, направени пред предходните инстанции има надлежно произнасяне в първоинстанционната присъда и потвърдителен диспозитив в контролирания съдебен акт, които не са предмет на нито една от двете касационни жалби. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №17 от 16.03.2021 г., постановено по ВНОХД №22/2021 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. ОСЪЖДА подсъдимия Л. М. И. да плати на частния обвинител Б. В. Д. сума в размер на 2 400 (две хиляди и четиристотин) лева, представляваща платеното от нея адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС на всички частни обвинители от повереник. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 2