1 Р Е Ш Е Н И Е № 131 София, 30.08.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на осми юни през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ : МАРИАНА КОСТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Милена Миланова, като изслуша докладваното от съдията Костова т.д. № 557 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК . Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №327/30.10.2015г., постановено по в.т.дело № 459/2015г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение №221/16.04.2015г. по т.д. № 823/2013г. на Пловдивския окръжен съд. В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за недопустимост и неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния и процесуален закон и за необоснованост. Искането е за отмяната му и постановяване на решение по съществото на спора, с което да се уважи предявения иск. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на жалбоподателя. Прави се искане за присъждане на разноските по делото. Представя се списък на разноските. Ответникът по жалбата [фирма], чрез упълномощените си представители оспорва касационтата жалба по съображения изложени в писмен отговор и писмена защита. Претендира се присъждане на направените по делото разноски, като се представя и списък на разноските. Процесуалния представител на касатора прави възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение като разгледа жалбата и провери обжалваното решение, с оглед на заявените касационни основания, прие за установено следното: Производството е образувано по предявен от [фирма] против [фирма] осъдителен иск за заплащане на сумата от 21 103,84 евро, с основание чл.534,ал.1 от ТЗ, с въведини в исковата молба твърдения, че ответникът се обогатил неоснователно във вреда на ищеца, поради прескирибане на запис на заповед №5381 от 4.10.2006г., платим на предявяване със срок за предявяване на плащането до 13 месеца от издаването й. По делото не е имало спор за действителността на записа на заповед, обезпечителната му функция за заплащане на вноските по договор за финансов лизинг №5381/4.10.2006г., лихви за забава и неустойка, уговорена в чл.18, ал.12 на договора. Не се спори също, че в срока по чл. 531 ТЗ поемателят по записа на заповед не е предявил прекия менителничен иск, което е обусловило предявяване на иска за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ. За да постанови обжалвания резултат /потвърждаване на първоинстнационното решение/ въззивният съд е приел, че ответникът своевременно е въвел в процеса менителничните си възражения по въведеното от ищеца в исковата молба безспорно каузално правоотношение – договор за финансов лизинг. За част от заявените от ищеца вземания по каузалната сделка / лизингови вноски и мораторни лихви върху главницата/ ответникът е противопоставил възражения за изтекла давност, а за вземането за неустойка - нищожност на договорна клауза за неустойка, като противоречаща на добрите нрави. Изложено е, че след като ищецът се позовава на неизпълнение на задълженията на ответника по договора за лизинг, а последният е въвел в процеса правоизклюващи и правопогасяващи възражения по този договор, в тежест на ищеца е да докаже освен обстоятелствата, на които се основава специалния иск по чл.534, ал.1 ТЗ, и тези от които произтичат вземанията му по обуславящата менителничния ефект/ макар и прескрибиран/ по каузалната сделка. За основателни са преценени доводите на ответника за липсата на парични задължения, произтичащи от договора за финансов лизинг. Възприето е за основателно възражението за погасяване по давност на вземането за лизингови вноски и акцесорното вземане за мораторни лихви, както и възражението на ответника, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави, защото нарушава принципа за справедливост, поради неравностойност на насрещните престации и защото излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна и обезщетителна функция, създавайки условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата. Счетено е, че след като, независимо на какво основание е отречено съществуването на вземането по каузалната сделка, за чието обезпечение е била сключена менителничната, то всяка, произтичаща от тези сделки претенция за това вземане, би била неоснователна. Със заявяването от длъжника по записа на заповед на личните му менителнични възражения се преодолява абстрактния характер на записа на заповед и развитието на менителничното правоотношение се обуславя от каузалното. Касационният контрол е допуснат в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по материалноправния въпрос: Погасяването по давност на вземането по каузалната сделка, обезпечена със запис на заповед, води ли до неоснователност на иска за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ, когато приносителят на записа на заповед е загубил възможността да предяви иск срещу платеца в срока по чл.531, ал.1 ТЗ? По правния въпрос: В правната теория и съдебна практика се приема, че искът за неоснователното менителнично обогатяване е специален иск и изключва субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД. Предпоставките за уважаване на иска са: наличието на действителен менителничен ефект; менителничния иск да е погасен по давност / прескрибиран менителничен ефект/ или не са извършени необходими действия по запазване на правата по тях / преюдицирани менителнични ефекти/; приносителят на менителничния ефект търпи вреда, поради невъзможност да реализира минителничните си имуществени права, поради прескрибиране и преюдициране на менителничния ефект. Вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, защото вземането по ценната книга не може да бъде събрано от приносителя на ефекта, поради изтекла менителнична давност. Обогатяването на издателя на записа на заповед ще се състои в това, че спестява разходи за погасяване на задължението. В този смисъл е съдебната практика по чл.290 ГПК, обективирана в решение № 42 от 7.04.2009г. по т.дело № 453/2008г. на ІІ т.о., решение №135 от 20.12.2010г. по т.д. № 13/2010г. на ВКС , ТК І т.о. и др. Съгласно разяснението дадено в т.1 на ТР № 4/2014г. по т.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС , в хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК, при въведено в исковия процес твърдение за съществуването между страните на каузално правоотношение, по повод и във връзка, с които е издаден записът на заповед, това правоотношение подлежи на изследване от съда доколкото въведеното от ответника относително възражение би имало за последица погасяване на вземането по записа на заповед. С решение № 110 от 8.11.2010г. по т.д. № 949/2009г. съставът на ВКС, ТК, І т.о. е приел, че в производството по иска по чл.534, ал.1 ТЗ не подлежи на изследване степента на обедняването и обогатяването и съотношението между тях, както по иска по чл.59, ал.1 ЗЗД. Няма пречки в рамките на специалният иск да бъдат разглеждани и доводи, произтичащи от каузалното правоотношение, но те ще са релевантни, ако са свързани с „погасяването, евентуално новирането на задължението по ефекта и пр”. С решение №133 от 5.07.2013г. по т.дело № 104/2011г., състав на ВКС, ІІ т.о. е дал разяснения, че в производството по предявен иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ решаващият съд дължи проверка освен на редовността на записа на заповед от формална страна но и на вземането, предмет на процесния запис на заповед, с оглед на връзката му между менителничния ефект и каузалното правоотношение на страните. Доказването на релативните възражения на длъжника срещу приносителя на записа заповед, основани на каузалната сделка, ще има за последица освобождаването на длъжника от менителничната отговорност. Правните последици за ищеца ще са отхвърляне на иска за неоснователно менителнично обогатяване, защото за него няма да има вреда, въпреки невъзможността да упражни правата си по менителничния иск, поради погасяването му по давност. Правният въпрос по делото е поставен в хипотезата, когато издателят на записа на заповед извежда недължимост на вземането по абстрактната сделка от погасяване по давност на обезпеченото с нея каузално притезание. Доколкото предпоставка за уважаване на специалния иск по чл.534, ал.1 ТЗ, освен останалите предпоставки, е и доказването от ищеца на причинена вреда, съдът е задължен да обсъди всички релативни възражения на ответника свързани с каузалното правоотношение, вкл. и възражението за изтекла давност за вземанията за обезпечаването изпълнението на които е издаден прескрибиран запис на заповед. Чрез погасителната давност на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на притежавано материално право. Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Бездействието на титуляра на конкретно материално право да го упражни в установен от закона срок, е свързано с погасяване на правото на иск или на принудително изпълнение. Както в гражданското право, така и при менителничното право изтеклата погасителната давност не засяга материалното право, а само упражняването на правото на иск. Тъй като уважаването на иска по чл.534, ал.1 ТЗ предполага обогатяване на издателя на записа на заповед, ако поемателят на записа на заповед разполага с иск за събиране на вземането по каузалната сделка, за длъжника няма да има обогатяване, поради прескрибиране или преюдициране на менителничния ефект. Различно е положението когато менителничният иск е погасен поради прескрибиране на менителничния ефект, а същевременно е погасен и гражданския иск. Изтеклата обща или специална давност по ЗЗД за вземанията по каузалната сделка, при упражнено възражение от длъжника, е пречка за кредитора да осъществи субективното си материално право по принудителен ред чрез предявяване на иск. В гражданското право не се допуска при възмезден договор да се иска връщането на получената от едната страна имуществена престация, когато насрещната страна е пропуснала да осъществи своето имуществено право в срока на погасителната давност. В този случай обогатяването на длъжника, ако не изпълни доброволно, ще е в резултат на бездействието на кредитора. Когато менителничният иск е погасен поради прекрибиране или преюдициране и е погасен по давност гражданският иск, ако настъпи обогатяване за издателя на записа на заповед и вреда на поемателя на записа на заповед, то ще е поради бездействието на кредитора да упражни правата си по каузалната сделка, обезпечена със записа на заповед. Подобно обогатяване не се счита за незаконно. Както беше посочено, гражданското право не допуска принудително връщане на получената от едната страна имуществена престация по възмезден договор, когато насрещната страна е пропуснала да осъществи своето имуществено право в срока на погасителната давност. С оглед на изложеното отговорът на правния въпрос, поставен в хипотезата на погасено по давност вземане по каузална сделка, обезпечана със запис на заповед е: Когато приносителят на записа на заповед е пропуснал да предяви менителничния си иск в сроковете по чл.531, ал.1 във връзка с чл. 537 ТЗ срещу издателя на записа на заповед, платец по заповедната книга, предявеният на основание чл. 534, ал.1 ТЗ иск за неоснователно обогатяване ще е неоснователен, ако правото на иск за вземането по каузалната сделка е погасено, поради непредявяването му в предвидените в закона давностни срокове за съответното вземане. Искът по чл.534, ал.1 ТЗ има за предмет обогатяването, което настъпва за издателя на записа на заповед поради преюдициране или прескребиране на менителничния ефект, а не онова обогатяване, което може да настъпи следствие на погасяването на вземането по каузалната сделка, вкл. и поради изтекла давност. По съществото на касационното жалба: По въпроса за допустимостта на въззивното решение ВКС се е произнесъл с определението по чл.288 ГПК. С оглед на отговора на правния въпрос, касационната жалба е неоснователна. По делото правилно са установени обстоятелствата, свързани с предпоставките за предявяване на иска по чл.534, ал.1 ТЗ: наличие на действителен менителничен ефект – запис са заповед; прескребиране на менителничния ефект, поради неупражняване на правата по него от поемателя на записа на заповед в сроковете по чл.531, ал.1 във връзка с чл.537 ТЗ и изследване настъпила ли е вреда за поемателя на записа на заповед, поради погасяване на менителничния иск. В изпълнение на задължителната съдебна практика на ВКС, въззивният съд е разгледал въведените от ответника – длъжник по записа на заповед относителни менителнични възражения, основани възникнало между тях каузално правоотношение по договор за финансов лизинг. По делото е безспорен и въпросът относно обезпечителната функция на издадения от ответника запис на заповед по отношение на сключения между страните договор за финансов лизинг №5381/4.10.2006г. Неоснователен е изводът на Пловдивския апелативен съд, че вземането за главница по каузалното правоотношение се погасява с общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД. С решение №16 от 9.05.2017г. по гр.дело № 50185/2016г. на ВКС, Іг.о. / № 185/2015г. по описа на ІІ т.о./ и решение № 65 от 23.05.2017г. по т.дело №904/2016г. на ВКС, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК, е прието, че вземането на лизингодателя по договор за финансов лизинг за заплащане на лизинговите вноски / в частта им за главница/ имат характер на периодични плащания по смисъла на чл.111, б”в” ЗЗД и се погасяват с тригодишна давност. Обстоятелството, че апелативният съд не е приложил кратката погасителна давност по чл. 111, б”в” ЗЗД, не се е отразило на правилността на изводите му за погасено по давност вземане по главницата, след като към изследвания период от време е била изтекла петгодишната давност по чл.110 ЗЗД. Падежът на вземането за вноските по договора за финансов лизинг е настъпил от изтичането на срока на договора – 20.07.2007г., а искът по чл.534, ал.1 ТЗ е предявен на 4.11.2013г. С погасяване на претенцията по главницата, е погасено и акцесорното вземане за лихви върху това вземане. Неоснователни са доводите на касатора за нарушение на материалния закон – чл.26, ал.1 ЗЗД и чл. 309 ТЗ. Настоящият състав на ВКС, ТК изцяло споделя изводите на въззивния съд за нищожност на клаузата за неустойка, уговорена в чл.30, ал.1, б „Б” от договора за финансов лизинг, като нарушаваща принципа за справедливост, поради неравностойност на насрещните престации и създавайки условия за неоснователно обогатяване на едната страна, с оглед на формулата за нейното изчисляване. Клаузата за неустойка е договорена в противоречие на добрите нрави и добрата търговска практика, след като десетдневния размер на неустойката покрива най-високата уговорена месечна лизингова вноска, месечният й размер се равнява на тройния размер на същата вноска, а общият размер на неустойката за исковия период от време надхвърля по размер двадесет пъти лизинговата цена на автомобила. Неоснователно е оплакването за незаконосъобразност на решението поради нарушение на чл.309 ТЗ, тъй като съдът не се е произнесял по този текст на закона. Прогласената нищожност на клаузата за неустойка означава липсата на валидно възникнал дълг по каузалната сделка за неустойка, респ. издаденият запис на заповед не обезпечава такова вземане. С оглед на изхода от касационното обжалване на ответника по касация се дължат направите за касационното производство документирани разноски в договор за правна защита и съдействие от 5.02.2016г. и 12.05. 2017г. за един адвокат в размер на 2000 лв. С оглед на осъществената от пълномощника защита на ответниците по касация, чрез изготвяне на отговор на касационната жалба, явяване в съдебно заседание и представяне на писмена защита, както и с оглед на сложността на правния спор, настоящия състав на ВКС, ТК намира за неоснователно възражението на представителя на касатора за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност. Водим от горното и на основание чл.293 , ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №327 от 30.10.2016г., постановено по т.дело № 459/2015г. на Пловдивския апелативен съд, т.о. първи състав. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] ,със седалище и адрес на управление в [населено място], ЕИК[ЕИК] разноски в размер на 2000 лв. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: