Р Е Ш Е Н И Е № 78 София, 29 януари 2024 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Росица Славова изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 734/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от частните обвинители Ю. Б. Р., Х. Б. Р. и Х. Б. А., чрез повереник - адвокат Н. Д. от АК - Шумен срещу въззивно решение № 62 от 27.04.2023г., постановено по ВНОХД № 20233000600040/23г. по описа на Апелативен съд - Варна. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1-3 от НПК с доводи за нарушение на материалния и процесуалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Прави се искане за отмяна на въззивното решение „ведно с всички законови последици“ и присъждане на адвокатско възнаграждение на повереника на частните обвинители на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че изложените в нея аргументи касаят само наложеното наказание и са необосновани с оглед правилно установеното от въззивния съд съпричиняване от пострадалата на извършеното ПТП. Наложените наказания са определени над средния размер, а приложението на института на условното осъждане е законосъобразно, поради което и като приема, че липсват основания за явна несправедливост на наказанието, прокурорът предлага ВКС да остави в сила обжалваното решение. Касационните жалбоподатели - частни обвинители и повереникът им не се явяват в съдебно заседание пред касационната инстанция, редовно призовани. В писмена молба заявяват, че поддържат касационната жалба и искането за присъждане на възнаграждение в полза на повереника – адвокат Н. Д. от АК – Шумен. Подсъдимият М. М. А. и защитникът му – адвокат В. Д. от АК – Шумен в съдебно заседание пред настоящата инстанция оспорват касационната жалба и молят ВКС да остави в сила въззивното решение като правилно и законосъобразно. В последната си дума подсъдимият заявява, че съжалява за случилото се и моли атакуваното решение да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 1 от 10.01.2023 г. по НОХД № 20223600200439 по описа на Окръжен съд - Шумен подсъдимият М. М. А., [дата на раждане] год., е признат за виновен в това, че на 09.11.2021 г. в с. Върбак, обл. Шумен по ул."Хан Аспарух" срещу дом № 27 при управление на МПС - т. а. „****", рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата - чл.40, ал.1 от ЗДвП, задължаващ водача на ППС преди да започне движение назад да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че водачът няма да създаде опасност или затруднение на останалите участници в движението и чл.40, ал.2 от ЗДвП, задължаващ водача непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно да осигури лице, което да сигнализира за опасности и като управлявал МПС на заден ход, като не се убедил, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност за пешеходци, както и не осигурил лице, което да наблюдава пътя зад превозното средство и своевременно да сигнализира при опасност, с което по непредпазливост причинил смъртта на К. Ю. И., [дата на раждане] , като деецът след причиняване на ПТП е направил всичко, зависещо от него за оказване на помощ на пострадалата, поради което и на основание чл.343а, ал.1, б. „б“ вр. чл.343, ал.1, б. „в“ вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1, вр. чл.54 от НК му е наложено наказание една година и четири месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за изпитателен срок от три години на основание чл.66, ал.1 от НК и на основание чл.343г от НК е лишен от правото да управлява МПС за срок от една година и четири месеца. С присъдата подсъдимият е осъден да плати деловодните разноски, включително направените от частните обвинители, както и е постановено какво да стане с веществените доказателства. С обжалваното въззивно решение Апелативен съд – Варна е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда и е осъдил подсъдимия да плати на адвокат Н. Д., в качеството му на повереник на частните обвинители, адвокатско възнаграждение в размер на 2 700 лв. за оказаната им безвъзмездна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 от ЗА пред въззивната инстанция. Касационната жалба е неоснователна. Оплакването, че обжалваното въззивно решение е постановено в нарушение на процесуалния закон не може да получи по-конкретен отговор, тъй като в тази част касационната жалба не отговаря на установените в чл.351, ал.1 от НПК изисквания - касаторите не са посочили в какво се изразява процесуалното нарушение, както и данните, които подкрепят така наведеното касационно основание. От материалите по делото е видно, че проведеното от първоинстанционния съд съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК е съобразено с нормите на процесуалния закон и със задължителните указания на ВКС, дадени с ТР № 1/2009 г. по тълкувателно дело №1/2008 г. Направеното в касационната жалба основно възражение на частните обвинители, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалата е било поддържано и пред въззивния съд, който на стр. 8-10 от обжалваното решение е изложил изключително подробни и споделими съображения за неговата неоснователност. Отделно от това фактът на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата поради движението й по пътното платно на главен път, а не по наличния към него тротоар, в нарушение на чл.108, ал.1 от ЗДвП, е посочен в обвинителния акт като установен от доказателствените материали, включително от автотехническа експертиза, комплексна съдебно – биохимична и медицинска експертиза и следствен експеримент, съответно е обхванат от признанието на подсъдимия, което предопределя фактическите изводи на контролирания съд и в това отношение. Впрочем, макар законът да не изисква съгласие на частните обвинители за реализиране на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК, в съдебно заседание пред първоинстанционния съд повереникът им изрично е заявил, че са налице основанията за съкратено съдебно следствие по този ред (вж. стр.45 от НОХД №439/2022 г. на ОС – Шумен). Така на практика и доколкото подсъдимият е признал фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт, между които и приносът на пострадалата, частните обвинители в нито един следващ процесуален момент не могат успешно да оспорват наличието на съпричиняване и отчитането му при индивидуализация на наказанието като смекчаващо обстоятелство поради несъвместимост на това оспорване с избраната от подсъдимия и проведена в съответствие с процесуалните правила особена процедура за разглеждане на делото по Глава двадесет и седма от НПК („Съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция“). Доводът за необоснованост на обжалваното решение също не е конкретизиран, но той априорно не може да бъде разгледан от настоящата инстанция, тъй като необосноваността не е изведена в закона като касационно основание. Поради това и като не констатира да е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от кръга на абсолютните по чл.348, ал.3 от НПК, за които касационната инстанция следи служебно, настоящият съдебен състав намира, че не е налице поддържаното от частните обвинители касационно основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Твърдението за нарушение на материалния закон във връзка с касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НП се обвързва само с наказанието. Считайки за „хипотетично“ и не безспорно доказано съпричиняването на съставомерния резултат от страна на пострадалата К. И., частните обвинители претендират нарушение на материалния закон, като оспорват отчитането му като смекчаващо вината обстоятелство. Както вече се изтъкна, съобразяването на съпричиняването при индивидуализация на наказанието е последица от проведената диференцирана процедура, в която този факт е установен по надлежния ред и с основание не е игнориран от предходните съдебни инстанции при определяне на наказанието. Поначало деецът носи наказателна отговорност за престъпление по чл.343 от НК, ако е нарушил правилата за движение и тези нарушения са в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Когато пострадалата на свой ред е допуснала нарушение на правилата за движение, допринесло за резултата, това обстоятелство е относимо само към определяне на наказанието и не се отразява по никакъв начин на правната квалификация на осъщественото от подсъдимия деяние. Поради това посочването на приноса на жертвата за настъпилото ПТП и вредите от него в диспозитива на първоинстанционната присъда във връзка със съставомерността на деянието на дееца по посочената наказателно-правна разпоредба, който подход е възприет безкритично и от въззивния съд, е неправилно, защото съпричиняването на резултата от страна на пострадалата е от значение единствено при определяне на наказанието. Въпреки това не е налице нарушение на закона, тъй като приетата от предходните съдебни инстанции правна квалификация по чл. 343а, ал.1, б. „б“ вр. чл.343, ал.1, б. „в“ вр. чл.342, ал.1 от НК е съответна на признатите от подсъдимия и приети за установени факти, в това число оказаната от дееца помощ на пострадалата. С оглед изложеното, оплакването за нарушение на закона е неоснователно. Не е налице и касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. За извършеното престъпление законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода до четири години. С оглед провеждането на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК, определяйки при правилно отчетен превес на смекчаващите обстоятелства като подходящ срок на наказанието лишаване от свобода - две години т.е. значително над установения в чл.39, ал.1 от НК абсолютен минимум от три месеца и след мотивиран изричен отказ за по - благоприятно наказване на дееца при условията на чл.58а, ал.4 вр. чл.55 от НК, съдилищата не са проявили неоправдано снизхождение към подсъдимия, както считат жалбоподателите – частни обвинители. Налагането на по-леко наказание от определеното такова от две години лишаване от свобода , а именно една година и четири месеца лишаване от свобода, е резултат от намаляването на определеното наказание с една трета, което съгласно чл.58а, ал.1 от НК е задължително при разглеждане на делото по този особен процесуален ред. Нито едно от цитираните в касационната жалба осем решения на ВКС не касае напълно идентичен случай с процесния и не е вярно, че изключителен принос за процесното ПТП и вредите от него има подсъдимият. След като от фактическа страна е установено, че пострадалата е допринесла за настъпването на общественоопасните последици не само поради извършеното от нея грубо нарушение на правилото за движение по чл.108, ал.1 от ЗДвП, но и защото именно допуснатото от нея нарушение първо във времево отношение е поставило началото на причинния процес, защото е предприела движение по пътното платно на пътя вместо по тротоара, където законът повелява да се движи като пешеходец, преди предприетото от подсъдимия управление на автомобила на заден ход, това логично е дало основание на съдилищата да отчетат приноса на пострадалата към настъпването на вредните последици като смекчаващо вината обстоятелство със значителна относителна тежест. Последното самостоятелно изключва определяне на по-тежко наказание независимо от коректно отчетените от въззивния съд многократни наказания на дееца за нарушения на правилата за движение по пътищата. Обратно на твърденията в касационната жалба за подценяване на този факт, действително характеризиращ негативно дееца, видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е отказал да намали наложеното наказание, както и определянето му по реда на чл.55 от НК именно на това основание. Анализирайки обаче внимателно особеностите на предходните нарушения, въззивният съд убедително се е аргументирал, че те преимуществено не са резултатни (увреждащи здравето и/или имуществото на трети лица) и поради отдалечеността им във времето спрямо инкриминираната дата, не следва да бъдат преекспонирани, нито да изключат условното осъждане по чл.66 от НК, за приложението на което двете предходни инстанции са извели подробни и споделими съображения, които не следва да се повтарят (вж. л.59 от НОХД №439/2022 г. на ОС – Шумен и стр.10-11 от мотивите на обжалваното въззивно решение - л.40 от ВНОХД №40/2023 г. на АС – Варна). Важно е да се отбележи, че прилагането института на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са съобразени предпоставките на чл.66 от НК, наличието на които въззивната инстанция правилно е констатирала. Освен това приложението на чл.66 от НК не е обвързано от съдилищата с доказаното съпричиняване на вредите от ПТП от пострадалата, както несъстоятелно се сочи в касационната жалба, а само с наличие на обективните предпоставки по чл.66, ал.1 от НК (наложеното наказание е лишаване от свобода под три години и деецът не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер), които безспорно между страните са налице, както и след мотивирана по съответния ред преценка, че другите смекчаващи обстоятелства (личността на подсъдимия, неговата възраст и добри характеристични данни като продължително трудово ангажирано лице) не налагат ефективно изтърпяване на същото. Изводът на въззивния съд, че отлагането на наказанието с подходящ изпитателен срок в конкретния случай би имало много по - голям ефект върху подсъдимия, отколкото ефективното му изтърпяване, се споделя от настоящата инстанция, особено като се съобрази, че се касае за непредпазливо престъпление при по - ниската степен на непредпазливата вина (небрежност), както и че допуснатото нарушение на правилата за движение по пътищата от подсъдимия, с което е съпричинил въпросното ПТП, също е поради небрежност, а не умишлено или поради самонадеяност. Искането на частните обвинители ВКС да увеличи размера на наказанието и да отмени условното осъждане не държи сметка, че касационната инстанция не разполага със самостоятелно правомощие да увеличава размера на наказанието извън хипотезата на чл.354, ал.5, изр. 2-ро НПК, в каквато процесуална ситуация не се намира делото. В случая не се налага отмяна на обжалваното решение и връщане на делото на апелативния съд за нова преценка за завишаване отговорността на дееца. При определяне на наказанието лишаване от свобода и приложението на чл.66 от НК въззивната инстанция задълбочено и прецизно е обсъдила степента на обществена опасност на деянието и дееца и съобразно смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства правилно е заключила, че наказание лишаване от свобода определено към средния размер, предвиден в санкционната част на инкриминираната правна норма с отлагане на изпълнението му за изпитателен срок от три години, съчетано с налагане на кумулативното наказание по чл.343г от НК лишаване на подсъдимия от право да управлява МПС за срок от една година и четири месеца, което деецът следва да изтърпи фактически, е съответно на извършеното престъпление и достатъчно за поправянето и превъзпитанието му. Особено като се има предвид, че фактическото изпълнение на това наказание ще прекъсне дългогодишната му трудова ангажираност като водач на товарен автомобил, с който разнася хляб. В тази връзка наложеното наказание лишаване от правоуправление също не е явно несправедливо. Вън от горното, липсват основания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото на апелативния съд за увеличаване на това наказание поради това, че в касационната жалба не се сочат конкретни доводи за явната му несправедливост. В този смисъл касационната жалба не е съответна по смисъла на чл.355, ал.2 от НПК, което самостоятелно изключва възможността за влошаване положението на подсъдимия на това основание, поради което и като споделя изложените съображения в атакувания пред настоящия касационен състав съдебен акт за законосъобразността на така наложеното от първоинстанционния съд наказание по чл.343г от НК, ВКС намира, че обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила и в тази част. Независимо от неоснователността на касационната жалба и неявяването на частните обвинители и повереникът им в съдебно заседание пред въззивната и касационната инстанция, доколкото подсъдимият е признат за виновен и съгласно правилата за разноските в чл.189, ал.3 от НПК, направеното в касационната жалба искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на повереника принципно е допустимо, но в случая е неоснователно, тъй като в нарочна писмена молба с вх. №13126 от 20.10.2023 г., подадена от повереника на частните обвинители по настоящото касационно дело и в приложения към нея списък с разноски на основание чл.80 от ГПК, е уточнено, че то се претендира „за оказана правна помощ и съдействие по ВНОХД №40/23г. по описа на АС Варна, Іс-в НО“. Видно от мотивите и диспозитива на обжалваното решение въззивният съд е присъдил на повереника адвокатско възнаграждение в размер на 2 700 лв. общо за тримата частни обвинители на същото основание – „оказана безвъзмездна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 от ЗА“ по посоченото въззивно дело (вж. л.41 от ВНОХД №40/2023 г. на АС – Варна). Иначе казано, искането ВКС да присъди адвокатско възнаграждение при така направеното писмено уточнение на основанието, на което то се претендира, е неоснователно и следва да бъде отхвърлено, тъй като уважаването му ще доведе до повторно осъждане на подсъдимия на същото основание, което нарушава забраната по чл.55 от ЗЗД за неоснователно обогатяване на повереника на частните обвинители. Ето защо и като намира, че решаващите съдилища не са допуснали явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.2 от НПК и не е налице нито едно от претендираните касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 62 от 27.04.2023г., постановено по ВНОХД № 20233000600040/23г. по описа на Апелативен съд - Варна. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на частните обвинители Ю. Б. Р., Х. Б. Р. и Х. Б. А. за осъждане на подсъдимия М. М. М. да плати на повереника им - адвокат Н. Н. Д. от АК - Шумен адвокатско възнаграждение за оказаната им безвъзмездна правна помощ по реда на чл.38 ал.2 от ЗА по ВНОХД 40/2023г. на Апелативен съд – Варна. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 2