Р Е Ш Е Н И Е № 388 гр. София, 2 декември 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Валя Рушанова при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Мария Михайлова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1001 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане (назовано „Жалба”), саморъчно изготвено от осъдения А. Ю. М., за възобновяване по този ред на нохд № 91 / 2015 година на Окръжен съд – гр. Велико Търново и отмяна на постановената по него присъда № 23 от 31 март 2015 година. Искането е с правно основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, съдържа оспорване на ангажирането на наказателната отговорност на осъдения М. като цяло и претендира отмяна на постановената присъда и връщане на делото за ново разглеждане „…с пълна ревизия, ексхумация и петорна експертиза…”, тъй като е „обвинен неправомерно”. Внимателният прочит на писменото изложение дава основание за извода, че с него са заявени допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в двете фази на процеса, които нарушения са ограничили възможностите на осъдения да упражни правото си на защита в пълния му обем. Съответно на това възражение е и отправеното до ВКС искане за отмяна на присъдата по реда на възобновяването на наказателните дела и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание пред ВКС осъденият М. участва лично и с назначения му от съда за служебен защитник адвокат А. Н. от АК – [населено място], която поддържа искането за възобновяване на делото при направените в него оплаквания и изложени съображения за тях. В рамките на упражненото си право на лична защита, осъденият заявява недоволството си от провеждането на процеса и от бездействието на участвалия като негов защитник адвокат поради липса на подадена от него въззивна жалба срещу постановената по делото присъда. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира искането за неоснователно, защото в хода на процеса не са допуснати сочените съществени процесуални нарушения. Затова то следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С атакуваната по реда на извънредния способ за проверка на наказателните дела присъда, съдът е признал подсъдимия А. Ю. М. за виновен в това, че на 17. 09. 2013 година, в [населено място], област Велико Т., се съвъкупил с лице от женски пол – Д. М. Щ., на 86 години, като я принудил към това със сила (чрез нанасяне на множество удари в областта на лицето и тялото и стискане в областта на врата), като изнасилването е особено тежък случай, поради което и на основание чл. 152, ал. 4, т. 4 във вр. чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК и при условията на чл. 58а във вр. чл. 54 от НК, го е осъдил на дванадесет години лишаване от свобода, което наказание да изтърпи при първоначален „строг” режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Зачетено е предварителното задържане на осъдения в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 06. 11. 2014 година. Осъдил е М. да заплати на А. М. Р. и на М. М. Щ. обезщетения за претърпени от тях от деянието неимуществени вреди, в размер на по 25000 (двадесет и пет хиляди) лева за всеки, заедно със законните последици. Отхвърлил е гражданските искове до пълния им размер от по 50000 лева като неоснователни и недоказани. Съдът се е разпоредил надлежно с веществените доказателства по делото и е присъдил направените разноски, като ги е възложил в тежест на осъдения. Присъдата не е обжалвана по въззивен ред и е влязла в законна сила на 15. 04. 2015 година. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежно легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК, в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК и по отношение на съдебен акт, който подлежи на проверка по реда на възобновяването на наказателните дела съгл. чл. 419, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество, искането е неоснователно. Както вече бе посочено, недоволството на осъдения М. се основава на виждането му, че е обвинен „неправомерно”, без негови показания и най-вече – че му е „…прикрепена смъртта на госпожата, която е имала психически отклонения.”. С това е обвързана и претендираната „пълна ревизия” на делото. Заявени са също така и възражения срещу бездействието на защитника му пред първоинстанционния съд, който не е подал жалба срещу постановената присъда. Изложеното определя рамката на настоящата проверка само досежно наказателно-осъдителната част на влезлия в законна сила съдебен акт, по основанията по чл. 348, ал. 1 от НПК, към които препраща разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и само доколкото допуснатите нарушения са съществени. Декларативните твърдения за това, че „…делото е нагласено отвсякъде със корупция и измама” няма как да получат надлежен отговор. Съдебното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК – при цялостно признаване от осъдения на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразено съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Решението за провеждане на предварително изслушване е взето по искане на защитника на осъдения М. и на самия осъден, направено в публично съдебно заседание на 31. 03. 2015 година (л. 30 от нох дело), в присъствие на останалите страни по делото. Съдът е разяснил на осъдения М. правата му по чл. 371 от НПК и последиците от разглеждането на делото по реда на съкратеното съдебно следствие. След заявено лично от него признаване на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласие да не се събират доказателства за тези факти, страните също са изразили съгласието си за разглеждане на делото по този ред. Осъденият е дал подробни обяснения (л. 32 от делото), в които избирателно е възпроизвел част от фактите, позовавайки се на състоянието си на алкохолно опиване по време на деянието и частична липса на спомен за детайлите, без обаче да оспорва изложените в обвинителния акт факти. След изслушването му и преценката, че самопризнанията се подкрепят от събраните в досъдебното производство доказателства, съдът е постановил определението си по чл. 372, ал. 4 от НПК. По делото са налице достатъчни и несъмнени преки доказателствени факти, които подкрепят така направеното от осъдения самопризнание и позволяват установяването на обективната истина относно осъществяването на инкриминираното деяние и участието на осъдения в него, причинените увреждания на пострадалата, подбудите и пр., т. е. относно главния факт на процеса. В тази връзка съдът е обсъдил в мотивите на присъдата и се е позовал на показанията на свидетелите Р. и Щ. (дъщеря и син на пострадалата), М. (нейна съседка), Л. (снаха), М. (син на осъдения), А. и П. (негови познати), както и на изследванията и заключенията на съдебно-медицинските експертизи по делото (експерти д-р Г., д-р Г. и д-р Ч.) относно причинените телесни увреждания на пострадалата Д. Щ. и наличието на причинна връзка между тях и смъртта й, настъпила на 18. 10. 2013 година. Иззетите по делото като веществени доказателства дрехи на пострадалата, с биологични следи по тях, са изследвани за ДНК-профил и е установен такъв на извършителя (експерти Д. и Ч., л. 124, т. 1 от ДП). Едва след издирването на осъдения М. (напуснал страната веднага след деянието) и задържането му в Република Франция в изпълнение на Европейска заповед за арест, е установено и пълното съвпадение на ДНК-профила на извършителя с този на осъдения М. (експертно заключение на л. 120, т. 3 от ДП, експерт Т.). Към несъмнено установените по делото факти и обстоятелства от кръга на тези по чл. 102 от НПК, е приложена съответната материалноправна норма на чл. 152, ал. 4, т. 4 от НК, което обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Смъртта на пострадалата Щ., макар и да е в причинно-следствена връзка с причинените й от осъдения телесни увреждания в резултат на нанесените й многобройни удари в областта на главата и тялото и стискане в областта на врата, не е елемент от състава на престъплението, за което е осъден М.. Това обстоятелство обаче (на настъпилата смърт на пострадалата), наред и с другите данни по делото, е ценено на плоскостта на конкретната обществена опасност на деянието и е дало основание на обвинението да претендира и на съда да утвърди правна квалификация на извършеното като „особено тежък случай” по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК. За да се квалифицира случаят като „особено тежък”, е необходимо извършеното престъпление, с оглед обективните си характеристики, да надхвърля обикновения случай на съответното по вид престъпление, разкривайки изключително висока степен на обществена опасност и да е извършено от деец с такава степен на обществена опасност. Съдът е обсъдил от тази гледна точка свойствата на извършеното престъпление и на дееца (с. 7 – с. 8 от мотивите). Изложените съображения съответстват на данните по делото и на възприетото от съдебната практика. Съдът надлежно е отчел особената укоримост на извършеното предвид напредналата възраст на пострадалата и състоянието й на деменция и свързаната с тези обстоятелства изначална безпомощност. Би могло да се акцентира допълнително върху интензитета на упражнената принуда, върху сериозното насилствено въздействие, изразило се в блъскане, множество удари, действия по задушаване. За изключително тежките медицински интервенции и претърпени от пострадалата Щ. непрестанни болки и страдания през месеца след деянието до смъртта й, са налице изобилни данни по делото – не само в СМЕ, а и в показанията на близките й (свид. Р.). Степента на обществена опасност на дееца се извежда от проявената от него изключителна и безпричинна жестокост по отношение на възрастната и безпомощна жена, нахлуването в дома й, бягството и продължителното му укриване извън страната впоследствие. Предходните осъждания на М., макар и реабилитиран за тях, очевидно не са повлияли поведението му към спазване на закона и добрите нрави. Като е приел, че извършеното от него представлява „особено тежък случай”, съдът не е нарушил закона. Предвид изложеното, настоящата инстанция не констатира при разглеждане на делото да са допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, още по-малко те да са съществени. Съдът е спазил стриктно процедурата за провеждане на съдебното разглеждане на делото по реда, за който са направили искане осъденият М. и неговият защитник, след като се е уверил, че предпоставките за това са налице. Посочените по-горе доказателствени източници напълно подкрепят направеното от осъдения самопризнание и те са обсъдени и оценени от съда по действителното им съдържание. Внимателният прочит на делото не дава основание за изводи за проведена неефективна защита по отношение на осъдения, вкл. и във връзка с липсата на подадена въззивна жалба срещу присъдата, което е изцяло в рамките на взаимоотношенията между защитника и доверителя. Досежно справедливостта на наложеното на осъдения наказание в изготвеното от него искане не е възразено изрично и не са изложени каквито и да било доводи и съображения. Може да се констатира обаче, че съдът е изложил убедителни съображения при индивидуализацията на наказанието (с. 7-8 от нох дело), като е съобразил всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Съдът не е игнорирал направеното от осъдения признание на фактите, а го е обсъдил и правилно го е оценил като сторено единствено за целите и в рамките на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК (в този смисъл и ТР № 1/2009 година на ОСНК на ВКС, т. 7). Вярно е, че характерът на производството не изключва априори възможността самопризнанието да бъде съобразено при индивидуализацията на наказанието, но то следва да се оценява с оглед неговите характеристики и съдържание като форма на съдействие при установяване на обективната истина, разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител. А конкретният случай не дава възможност за такава положителна оценка – не само с оглед съдържанието на самопризнанието, обсъдено по-горе, но и с оглед продължителното му укриване от разследващите органи. Поради това, ВКС намира, че наложеното на осъдения М. наказание не разкрива признаците на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. То не е явно несъответно на обществената опасност на деянието и на дееца, удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите по чл. 36 от НК. Съразмерно е на тежестта на извършеното престъпление, необходимо е за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на осъдения и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави и затова е справедливо. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения А. Ю. М., за възобновяване на нохд № 91 / 2015 година на Окръжен съд – гр. Велико Търново и отмяна на постановената по него присъда № 23 от 31 март 2015 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.