Р Е Ш Е Н И Е
№ 425
София, 29 октомври 2010 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи септември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова
ЧЛЕНОВЕ: Борислав Ангелов
Красимир Харалампиев
при участието на секретаря Иванка Илиева
и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова
изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев
н.д № 436/2010год.
Производството е образувано по касационен протест от прокурор в А. прокуратура-Велико Т. и касационна жалба от защитника на подсъдимия Д. Е. С. против присъда № 84 от 12.04.2010 год. по внохд № 273/2009 год. по описа на В. апелативен съд. В протеста се релевират основанията за отмяна на атакувания съдебен акт по чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК. В него и в писменото му допълнение се сочат доводи, че при постановяване на въззивната присъда, съответната съдебна инстанция не е спазила изискванията по чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. В резултат на допуснатите нарушения при оценката на доказателствената съвкупност и игнорирането на част от доказателствата подкрепящи тезата на обвинението, съдът е изградил погрешно вътрешното си убеждение и е стигнал до неправилни фактически и правни изводи за невиновността на подсъдимия Д. С. по повдигнатото му по чл. 199, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 198, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 и по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК обвинение. По този начин са ограничени правата на прокуратурата по чл. 46 от НПК при упражняване на функциите й да поддържа обвинението за престъпления от общ характер и съответно, извършителят да бъде санкциониран за тези деяния. Допуснатите нарушения на съда в дейността му по оценка на доказателствата е довело до неправилно приложение на закона, при осъждането на подсъдимия по квалификацията по чл. 215, ал. 1 от НК. Функция от незаконосъобразността на атакуваната присъда е и явната несправедливост на наказанието. При приложение на правилната квалификация на извършените в съвкупност престъпления, друга би била и оценката за степента на обществена опасност на деянията с оглед на тяхната тежест, тази на подсъдимия, размерът на общото наказание и друга, преценка за възможността за приложение на чл. 66 от НК. В съответствие с изложеното се прави искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав.
В жалбата от подсъдимия по същество се излагат основанията по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК за отмяна на въззивната присъда. Излагат се доводи, че незаконосъобразно С. е признат за виновен и осъден по чл. 215, ал. 1 от НК, за което не му е било повдигано обвинение и срещу него, той не е могъл да изгради защитата си. На следващо място, съдът е игнорирал обстоятелството /потвърдено от гласни и писмени доказателства/, че по време на извършване на престъплението, подсъдимият се е намирал в друго населено място, т.е. от обективна страна, той не е придобил или спомогнал да бъде отчуждена инкриминираната вещ. Съдът не е изяснил и субективната страна на вещното укривателство, а именно; умисълът у С., за кого е придобил вещта-за себе си или за другиго. Прави се искане обжалваната присъда да бъде отменена и подсъдимият да бъде оправдан, тъй като от обективна и субективна страна не е доказано, С. да е автор на деянието. Представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста с оглед отразените в обвинителния акт фактически положения. В изложената в него обстоятелствена част липсва каквато и да била конкретика за участието на С. в изпълнителните деяния по чл. 199, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 198, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 и по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК и в какво се изразява участието му в двете изпълнителни деяния. Затова въззивната присъда в оправдателната й част е правилна и законосъобразна, като изложените в мотивите й съображения и изводи са в съответствие с изискванията на процесуалния закон. По отношение жалбата на подсъдимия, прокурорът счита, че тя е неоснователна и следва да се остави без уважение. Защитата на подсъдимия изразява становище, че протестът е неоснователен и следва да се остави без уважение. Същевременно се поддържа жалбата на касатора по изложените в нея и в представените и приети по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК писмени допълнения, в които се развиват подробни доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт и за допуснати при постановяването му нарушения по чл.13, чл. 102 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Акцентира се върху обстоятелството, че въззивният съд не е отговорил на възраженията на защитата по обвинението, което води до невъзможност за проследяване на каква доказателствена основа е формирано вътрешното му убеждение, че подсъдимият е извършил престъплението „вещно укривателство”. Неизпълнението на това процесуално изискване грубо нарушава правото на защита на подсъдимия, което представлява основание за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и в тази насока е искането на защитата, като алтернатива на искането за оправдаване.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе констатира следното:
С присъда № 84 от 12.04.2010год. по внохд № 273/2009 год. на В. апелативен съд, на основание чл. 336, ал. 1, т. 3, във вр. чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК е отменена присъда от 25.06.2009 год., постановена по нохд № 164/2006 год. по описа на Плевенския окръжен съд и вместо нея е постановена нова присъда, с която подсъдимият Д. Е. С. е признат за невиновен в това, че:
1. На 31.05.2004 год. в гр. К., в съучастие като съизвършител с Г. К. Н., И. Н. И., В. А. В., всички от гр. София, Д. И. Й. от с. С. и М. К. Д. от гр. К., да е отнел от владението на австрийския гражданин П. Колдашки от с.Фансдорф, Република А., л.а. „Фолксваген-Туарег” с рег. № JU751DU и пари и вещи, всичко на стойност 155 455.00лв., поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 198, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК;
2. По същото време и място, в периода от 01.15часа до 02.30 часа, в съучастие като съизвършител с Г. К. Н., И. Н. И., В. А. В., всички от гр. София, Д. И. Й. от с. С. и М. К. Д. от гр. К. да е отвлякъл австрийския гражданин П. Колдашки от с.Фансдорф, Република А., с цел противозаконно да го лиши от свобода, като деянието да е извършено от повече от две лица, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението да е извършил престъпление чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
С присъдата Д. Е. С. е признат за виновен в това, че в ранните часове на 31.05.2004 год., в района на гр. К. укрил чужда движима вещ-л.а. „Фолксваген-Туарег” с рег. № JU751DU на стойност 148 897.00лв., за който знаел, че е придобит от другиго чрез престъпление, с цел да набави за себе си и/или за другиго имотна облага, като укривателството е в големи размери, поради което и на основание чл. 215, ал. 2, т. 1, във вр. ал. 1, във вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 55, ал. 3 от НК не му е наложена глоба. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от три години. На основание чл. 59, ал. 1 от НК, съдът е приспаднал от наказанието времето, през което подсъдимият е бил задържан по мярка за неотклонение „Задържане под стража”, считано от 06.06.2004 год. до 29.09.2005 год. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по направените по делото разноски, които присъдил в тежест на подсъдимия. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и провери правилността на обжалваната присъда в пределите по чл. 347 НПК, намира касационният протест и жалбата на касатора за неоснователни. Протестът по довода за постановяване на въззивната присъда при наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК не се потвърждава от данните по делото. Производството пред втората по ред съдебна инстанция е образувано по въззивна жалба от защитника на подсъдимия, в която са посочени доводи за незаконосъобразност на първоинстанционната присъда, за допуснати нарушения при оценката на противоречивите доказателства, довели до неправилни фактически и правни изводи с осъждането на С. по предявените му по чл. 199, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 198, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 и по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК обвинения и с искане към съда да упражни правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК. В пледоарията на защитата и на подсъдимия пред въззивния съд са изложени подробни съображения в подкрепа на соченото от него основание за ревизия и отмяна на постановената от Окръжния съд присъда като неправилна и незаконосъобразна. Съобразно правомощията си по чл. 313 и чл. 314, ал. 1 НПК въззивният състав изцяло е проверил правилността на атакуваната пред него присъда въз основа не само на събраните в първата инстанция доказателства, а и от тези, събрани при проведеното от него следствие чрез повторен разпит на свидетеля Н. Ш., приобщаване по реда на чл. 281 от НПК на показанията от досъдебното производство пред съдия на свид. П. Колдашки, назначаването и изслушване заключението на техническа експертиза за номера на движение и местонахождението на телефонен апарат и С. карта с № 00359899822821, ползван от С.. Въззивната инстанция е констатирала допуснати нарушения при формиране вътрешното убеждение на първоинстанционния съд, изразяващи се в непълен и неточен анализ на доказателствата, неубедителност на съображенията за осъждането на подсъдимия по обвинението за извършени от него престъпления по чл. 199, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 198, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 и по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК и незаконосъобразност на изводите. В мотивите на новата присъда, изготвени по реда на чл. 339, ал. 3, във вр. чл. 305, ал. 3 от НПК е посочил, в какво се изразяват тези нарушения, каква оценка прави за достоверността на гласните доказателствени средства, какви фактически обстоятелства приема за установени от тях и какви са правните съображения, за да признае подсъдимият за виновен в извършено престъпление по чл. 215, ал. 2, във вр. ал. 1, вр. чл. 2, ал. 2 от НК и оправдае С. по първоначалното обвинение. Вярна е констатацията, че в описателната част на изготвения и внесен за разглеждане в съда обвинителен акт, за разлика от останалите съучастници, не са посочени конкретните действия на С. и в коя част на изпълнителното деяние на грабежа той е участвал, която констатация досежно действията му по отвличането на пострадалия като фактология също не е налице. Липсата на такова обвинение спрямо подсъдимия, наред със събраните и проверени доказателствени източници са довели въззивния състав до обоснования извод, че спрямо С. обвинението е недоказано и в съответствие с разпоредбата на чл. 304 от НПК законосъобразно го е оправдал да е извършил престъпленията по чл. 199, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 198, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Жалбата на касатора срещу второинстанционната присъда по сочените в нея основания за отмяна също е неоснователна. По своята същност оплакването в допълнението към касационната жалба, изготвено от защитника на подсъдимия С.-адв. Беров/, в по-голямата си част /л.2-3/ се свежда до оспорване обосноваността на второинстанционната присъда във връзка с приетата фактическа обстановка. Това оплакване не подлежи на преобсъждане в касационното производство, защото касационната инстанция следи само за правилно приложение на закона и не може да установява нови фактически положения. Процесуалният закон не предвижда необосноваността като касационно основание. В хода на събиране и проверка на доказателствата е спазен установеният процесуален ред, като при установяване на правнозначимите факти, въззивната инстанция не е възприела превратно доказателствата в разрез с правилата на формалната логика. Основното нарушение на процесуалните правила заявено с жалбата, е мотивирано със съображения за извършено не по надлежния ред изменение на обвинението, като се поддържа, че касаторът е признат за виновен и осъден за престъпление, за което е бил лишен от възможността да организира защитата си на досъдебното производство и пред въззивната инстанция. Касационният състав счита, че основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 вр. ал. 3, т. 1 НПК за отмяна на постановената присъда не е налице. На досъдебното производство, в качеството на обвиняем, касаторът е организирал и осъществявал защитата си срещу предявените му по реда на чл. 219 НПК факти, които са посочени и в съобразителната част на обвинителния акт. В хода на съдебното следствие приетата за установена фактическа обстановка не е претърпяла съществени изменения, защото е налице припокриване във фактите по отношение на деянието, неговият извършител и формата на вината /умисъл, който съобразно нормата на чл. 215 от НК е пряк/. В тази насока, съдът се е позовал на действията на подсъдимия при опита му да бъде спрян за проверка от полицейските органи при организираната акция и проверка на движещите се по магистрала „”Х.” автомобили, с оглед обявения за издирване отнет джип, при която С. е успял да заобиколи блокадата на пътя и е продължил движението си с управляваното от него моторно-превозно средство в посока към гр. София, където го укрил. Налице е различие в крайните изводи на въззивната инстанция по отношение правната квалификация на деянието. Възприетата от съда квалификация не обуславя по-тежка наказателна отговорност. Тя е израз на правомощието на съда да прецизира правната квалификация на приетата за установената фактическа обстановка. Затова, въззивната инстанция може да постанови осъдителна присъда по по-лек наказуем състав, без да е необходимо предварително изпълнение на процедурата по чл. 287, ал. 1 и сл. НПК за изменение на обвинението. Такова е разбирането изразено и в ТР № 2/2002 г. по н. д. № 2/2002 г. на ОСНК по приложението на института за изменение на обвинението в съдебната фаза на процеса. Следователно, постановяването на осъдителна присъда по по-леко наказуемия състав по чл. 215, ал. 1НК не е довело до ограничаване процесуалните права на касатора, защото на досъдебното производство и в хода на съдебното следствие той е организирал и провеждал защитата си по отношение на едни и същи фактически положения. Нещо повече, от съобразителната част на присъдата е видно, че съдът не е установил други факти, различни от обстоятелствата, на които е изградено обвинението. Ето защо, не може да става въпрос за каквото и да е ограничаване правото на защита със съдържанието по чл. 55 НПК поради което и основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 вр. ал. 3, т. 1 НПК, за отмяна на присъдата не е налице.
Не може да бъде споделено становището на защитата на подсъдимия, че съставомерността на деянието като вещно укривателство изисква категорично да е установено лицето, за когото е настъпила облагата. Такова персонифициране в състава на чл. 215 от НК не е налице. На стр. 5-19 от мотивите съдът детайлно е отговорил на възражението на защитата по оспореното авторство на деянието по чл. 215 от НК от страна на С., като го е отхвърлил, тъй като е опровергано от гласните доказателства-показанията на свидетелите Боян Б. и В. К., изпълняващи полицейските си функции на пътя на входа на гр. София, при „Х. Богров”. Именно от тези двама свидетели на С. му било разпоредено да отбие и спре в дясно за проверка, като последният провел в тази насока кратък разговор с тях и те са имали непосредствени зрителни възприятия за водача на отнетия автомобил, който по-късно описали по характерни физически белези. Точно тези възприятия на двамата полицейски служители са послужили за съставяне фоторобот на издирваното от полицията лице, като в хода на досъдебното производство /т., л. 83 и л. 88 от сл.д. № 604/2004 год. по описа на ОСлС-Плевен/ Б. и К. са го разпознали, което е протоколирано по спазване изискванията на процесуалния закон. В проведеното на 08.12.2008год. год. съдебно заседание К. е категоричен в показанията си за идентичност на водача на джипа с подсъдимия С.. Проявената първоначална колебливост на Б. в съдебното заседание по същия въпрос е наложило на основание чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК да се приобщят към доказателствения материал показанията му пред съдия от досъдебното производство, приложени на л. 82-84 т. ІV. Тези показания от досъдебното производство, с които Б. е изразил категорична увереност по идентичността на подсъдимия той е потвърдил след прочитането им от съда с обяснението, че е изминало много време и е забравил част от детайлите по случая. На посочените по-горе страници от мотивите, съдът е отразил виждането си, че разпечатките от мобилния телефон, ползван от С. за дните 30/31 и 01.04.2004 год. не потвърждава категорично тезата му, че през същия период от време не е напускал територията на гр. София и не обслужва тезата му за невиновност с оглед гласните доказателства, които опровергават категорично защитната му позиция по оспореното авторство на деянието. Съдът е изпълнил задължението си по чл. 305, ал. 3 от НПК да посочи какви обстоятелства е приел за установени, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните му съображения за взетото решение. Като инстанция по същество и в съответствие с правомощията си тя е обсъдила всяко едно от доказателствените средства поотделно и в логическата му връзка с останалите и е мотивирала в присъдата си, кои от тях да кредитира. В тази насока, след като е констатирал противоречията в гласните доказателства - от една страна на свидетелите в настоящото производство-Г. Н., И. И., В. В. и М. Д., по отношение на които е налице одобрено споразумение от 15.05.2008 год. по нохд № 164/2006 год. на ОС-Плевен, които поддържат защитната версията на подсъдимия за липсата на негово присъствие на 31.05.2004 год. при извършения от тях грабеж и отвличане на П. Колдашки и показанията на свидетелите-полицейските служители Б. и К., с които е опровергана тази защитна позиция. В мотивите на въззивната присъда са изложени убедителни съображения, защо съдът е възприел втората от тези две групи гласни доказателства за достоверни и защо, първата от тях е отхвърлил. При установената от кредитираните доказателства фактическа обстановка материалният закон е приложен точно, като деянието е квалифицирано като престъпление по чл. 215, ал. 2, във вр. ал. 1 от НК. Знанието от страна на подсъдимия на предхождащо престъпно придобиване на автомобила, което несъмнено е доказано, се обективира от установените по делото обстоятелства, подробно обсъдени по-горе. Той е придобил фактическата власт върху вещта след престъпното й отнемане от другите наказателноотговорни лица, след което я управлявал до място, където я е укрил. В конкретния случай, щом като подсъдимият е укрил вещ, за която е знаел или е предполагал, че са придобити чрез престъпление, с цел да реализира лична материална облага от ползването й, правилно деянието му е квалифицирано като вещно укривателство. Оплакването за постановяване на въззивната присъда при наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, доколкото то е свързано единствено с довода по осъждането на подсъдимия по съответно обвинение, също е неоснователно и тъй като не е подкрепено с други доводи, не се налага обсъждане и отговор. Ето защо, касационният протест и жалбата на касатора са неоснователни, а обжалваният съдебен акт като правилен и законосъобразен следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, трето наказателно отделение на Върховния касационен съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 84 от 12.04.2010 год. по внохд № 273/2009 год. по описа на В. апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: