Р Е Ш Е Н И Е
№ 601
С., 29.09.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди и десета година, в състав:
Председател: Добрила Василева
Членове: Маргарита Соколова
ГЪЛЪБИНА Г.
при секретаря Е. Претрова, като разгледа докладваното
от съдия Г. гр.д.№504 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. П. Ш. от гр.С. срещу решение от 01.08.2008г. по гр.д.№5023/2003г. на Софийски градски съд.
Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд е основал решението си на писмени доказателства, които нямат характер на официални документи по смисъла на чл.143 от ГПК /отм./, тъй като върху тях липсва печат и подпис на съответното длъжностно лице. Не са представени и самите оригинали на документите, а само заверено от страната копие. Освен това - спорът е решен в нарушение на материалния закон, тъй като неправилно е прието наличие на отчуждаване на процесния имот по Закона за отчуждение на недвижимите имущества за държавна и обществена полза от 1885г. /ЗОНИДОП/, без да е доказано изпълнението на изискванията на този закон.
Ответникът в производството – Б. академия на науките оспорва жалбата. Представя писмен отговор и писмена защита с приложена практика на стария ВКС и В. по ЗОНИДОП /отм./.
С определение №936 от 25.08.2009г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроси, свързани с прилагането на Закона за отчуждение на недвижими имоти за държавна и обществена полза от 1885г. и по-специално: от кой момент настъпва отчуждителният ефект по този закон; дали за това е необходимо провеждане на съдебна процедура или е достатъчно само издаване на княжески указ; дали нарушенията на предвидената в закона процедура водят до запазване на собствеността.
За да се произнесе по изброените въпроси и по съществото на жалбата, съдът взе предвид следното:
Спорът по делото е за собственост на части от имот в гр.С., попадащи в ограден и застроен терен на Атомно научно-експерименталната база към Физическия институт при Б.. Ищците претендират, че са собственици на тези части по наследство от Х. П. Ш. и реституция по ЗСПЗЗ. За да отхвърли иска въззивният съд е приел за основателно възражението на ответника, че не са били налице предпоставките на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността, тъй като имотът на наследодателя на ищците е бил отчужден още преди образуване на ТКЗС, с указ №128 от 26.12.1941г. на цар Б. ІІІ, на основание чл.2, т.1, чл.3, ал.2 и чл.54 от Закона за отчуждение на недвижимите имущества за държавна и обществена полза от 1885г. За да направи този извод съдът се е позовал на представените във въззивното производство доказателства: извадка от ДВ бр.5/10.01.1942г. с указа на цар Б. ІІІ, с който се прогласява обществена полза от отчуждаването и спешност от завладяването на частни недвижими имоти по приложения план и опис, необходими за изграждане на Българо-немски институт за земеделски изследвания; заверено от страната копие от оригиналния указ, с подписите на царя и на министъра на земеделието и държавните имоти; списъци на имотите, които се отчуждават, с данни за техните собственици и оценката на земите, както и план на имотите, утвърден от МЗДИ на 24.04.1942г. В плана и в списъците фигурира имотът на наследодателя Х. Ш..
По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема следното:
В Закона за отчуждение на недвижимите имущества за държавна и обществена полза от 1885г. се съдържат общите правила на отчуждаването на недвижимите имоти от държавата, както и специални правила, които се прилагат при спешност на завладяването и при военни работи. Според общите правила, отчуждаването преминава през няколко етапа:
1. Издаване на закон или княжески указ, с които се прогласява обществената полза;
2. Издаване на акт на окръжния управител /областния директор/, с който се определят необходимите земи, ако това не е станало със закона или с княжеския указ;
3. Издаване на заповед /приказ/ на окръжния управител за конкретните имоти, които се отчуждават – чл.2 от ЗОНИДОП /отм/.
4.Акт за полюбовно съгласие с отчуждаването или съдебно решение, с което се прогласява това отчуждаване и
5. Определяне на оценките на имотите, изплащането им и въвод във владение.
Със закон се определя обществената полза при по-важните държавни и обществени сгради, а за по-маловажни постройки е достатъчен само княжески указ – чл.3 от ЗОНИДОП /отм./.
Самото отчуждаване може да се извърши по два начина – чрез „полюбовно съгласие”, когато собственикът няма възражение срещу отчуждаването – тогава се издава административен акт – арг. от чл.16, чл.22 и чл.47 от ЗОНИДОП /отм./ или по съдебен ред, като с решението на съда се прогласява отчуждаването на конкретния имот – чл.16 и чл.17 от ЗОНИДОП /отм/. В последния случай определянето и изплащането на обезщетението е последващо действие, което също може да премине през съдебна процедура, но въводът във владение се извършва едва след изплащане на обезщетението – чл.38 и чл.44 от ЗОНИДОП /отм./.
Според специалните правила, когато има спешност от завладяването, тя се прогласява специално с княжески указ – чл.54 от ЗОНИДОП /отм/. Предвидена е облекчена процедура за съобщаване на решението за отчуждаване на собствениците, както и на самото отчуждаване, ако не е налице „полюбовно съгласие” за това. При спор относно размера на обезщетението, имотът се завладява преди изплащането му, но след като е внесена на депозит предварително определената сума – чл.57, 58 и чл.60 от ЗОНИДОП /отм./.
Анализът на тези текстове сочи, че съдебната фаза не е задължителен етап от производството по отчуждаване на недвижимите имоти по ЗОНИДОП /отм./. Този етап може да бъде заместен от „полюбовно съгласие”, при което процедурата приключва с административен акт – чл.47. С издаването на този акт собствеността преминава върху държавата още преди да е изплатено обезщетението за имота.
При липсата на такова съгласие, отчуждителният ефект настъпва със съдебното решение по чл.17 от ЗОНИДОП /отм./. Административният акт по чл.47 от закона и съдебното решение по чл.17 имат еднакви правни последици. Изплащането на обезщетението не е условие за настъпване на отчуждителния ефект.
В съдебната практика по прилагането на този закон е формирано становището, че собствеността може да премине върху държавата и с така нареченото „мълчаливо съгласие” на собственика, когато той обжалва само оценителния протокол, без да обжалва правилността на самото отчуждаване – решение №63 от 14.02.1934г. по ч.пр.3/33г. на ВКС, решение №124 по гр.д.№335/1932г. на ІІІ ГО.
Нещо повече, в практиката на стария ВКС по прилагането на закона, в съгласие и с френската юриспруденция, е възприето разбирането, че е възможно така нареченото „фактическо отчуждаване”, при което отчуждителният ефект настъпва със завземането на имота от администрацията, дори да не са изпълнени формалностите на закона. В тези случаи собственикът не може да иска възстановяване на старото положение, а единствено заплащането на справедливо обезщетение – решение №325 по гр.д.№233/1935г. на ВКС ІІІ ГО; решение №505/04.10.1937г. по гр.д.№314/1936г. на ВКС, ІІІ ГО и др. В съгласие с това разбиране е и възприетото от стария ВКС, че при фактическото отчуждаване на недвижим имот, лихвите върху обезщетението се дължат от момента на завладяването, а не от момента, определен в закона - решение № 776/19.11.1929г. по ч.гр.д.№776 от 19.11.1029г. на І ГО; решение №85 от 04.02.1933г. по гр.д.№156/1931г. на ІІ ГО, решение №686 от 14.11.1938г. по гр.д.№358/1937г.
Тази съдебна практика следва да се възприеме и по настоящото дело, по което същественият въпрос е дали наследодателят на ищцата е запазил собствеността върху процесния имот до момента на образуването на ТКЗС, или този имот е бил отчужден преди това с царския указ от 1942г., съответно – подлежал ли е имотът на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и дали произвежда действие постановеното по този ред позитивно решение на поземлената комисия.
По отношение на процесния имот са изпълнени едновременно първият и вторият етап от производството по ЗОНИДОП /отм./ - с царски указ е обявена обществена полза от отчуждаването и спешност от завладяването на частни имоти за изграждане на Българо-немски институт за земеделски изследвания и са определени с приложения към него план на подлежащите на отчуждаване земи, между които и имотът на наследодателя на ищцата. Няма данни да е издадена заповед по чл.2, ал.2, т.3 от закона. Няма данни да е издаден и административен акт за полюбовно съгласие /според проф.П.Стайнов – „Административно право – обща част”, издание 1945г., стр.181 това е подписаният от собственика протокол за оценка на имота/ или съдебно решение по чл.17 от Закона – т.е. няма данни за издаване на акта, от който по закон настъпва отчуждителният ефект. Има обаче данни за завладяване на имота от държавата, което според цитираната съдебна практика е равностойно на отчуждаването му. Тези данни се съдържат в списък-извлечение от 28.02.1955г. за балансовите сметки и основните средства на Ц. земеделски изследователски институт /ЦЗИИ/ С., правоприемник на Българо-немския институт за земеделски изследвания /ПМС от 15.11.1944г., ДВ бр.260/23.11.44г./, на страница 2 от който са посочени земи на 7-ми км. С. в размер на 286,3 дка, колкото са били и предвидени за отчуждаване с плана към царския указ. ЦЗИИ С. е преминал към отделението за селскостопански науки при Б., съгласно ПМС №73 от 08.03.1955г. Впоследствие тази земя, заедно с допълнително отчуждените за нуждите на АНЕБ и Физическия институт при Б. съседни имоти на ТКЗС Г. /РМС от 09.03.1956г., в което като съсед на отчуждения имот е посочено опитното поле на Б. и РМС №1837 от 09.11.1959г./ е застроена и се използва за нуждите на АНЕБ.
Следователно, процесният имот е бил одържавен още през 1942г., по реда на Закона за отчуждение на недвижимите имущества за държавна и обществена полза от 1885г. и не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ. Издаденото в полза на наследниците на Х. П. Ш. позитивно решение на поземлената комисия не произвежда правно действие, независимо от това, че се предхожда от съдебно решение по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ. Затова правилно въззивният съд е приел, че ищцата не се легитимира като собственик на процесния имот и предявеният от нея иск по чл.108 от ЗС е неоснователен.
Неоснователни са оплакванията в касационната жалба. Доказателствата, на които е основано въззивното решение, имат характер на официални документи – върху указа са положени подписите на цар Б. ІІІ и на министъра на земеделието и държавните имоти; планът към указа , с който се определят подлежащите на отчуждаване имоти, съдържа печат и подпис на министъра на земеделието и държавните имоти; списъкът-извлечение от балансовите сметки и основни средства на ЦЗИИ С. от 1955г. има подпис и печат на счетоводителя, който го е изготвил. Документите са представени в заверено от страната копие, без да са искани оригиналите по реда на чл.101 от ГПК /отм./ и представляват годни доказателства по ГПК. Що се отнася до отделните нарушения на процедурата по отчуждаването на имота, изброени в касационната жалба, те не влияят валидността на това отчуждаване по изложените по-горе съображения.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 01.08.2008г. по гр.д.№5023/2003г. на Софийски градски съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|