Р Е Ш Е Н И Е № 45 Гр.София, 27.01. 2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети януари, две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора ЛЮБЕНОВ Изслуша докладваното от съдия Стамболова К.Н.Д.672/ 2009 г. И за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 60/29.10.09 г.,постановена от АС-София /САС/, НО,1 състав по В.Н.Д.648/09 г. е отменена присъда № 98/14.03.09 г.,постановена от СГС,НО,24 състав по Н.Д.1042/08 г. в оправдателната й част и подсъдимият С. Г. С. е признат за виновен в извършено от него престъпление по чл.302,т.1,б.А вр.чл.301,ал.1 НК. Наложено му е наказание лишаване от свобода за срок от три години, глоба в размер на 1 000 лв. и лишаване от право да заема длъжност следовател и да упражнява юридическа професия за срок от три години. Подсъдимият е оправдан по повдигнатото му с обвинителния акт обвинение за деяние по чл.301,ал.3 НК- осъщественото по чл.301,ал.1 НК да е сторено, за да извърши деецът друго престъпление във връзка със службата му- такова по чл.288 НК. Присъдата на СГС е потвърдена в частта, в която С. е признат за виновен в извършено от него престъпление по чл.210,ал.1,т.1 вр.чл.209,ал.1 вр.чл.18,ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година. АС-София, на основание чл.23,ал.1 НК е определил по-тежкото измежду наложените наказания за извършени престъпления по чл.302,т.1,б.А НК и чл.210,ал.1 НК- лишаване от свобода за срок от три години, глоба в размер на 1 000 лв., лишаване от право на заемане на длъжност следовател и на упражняване на юридическа професия за срок от три години. На основание чл.66,ал.1 НК изтърпяването на така определеното общо наказание лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от 5 години. Присъдата на СГС е изменена в частта относно веществените доказателства, като са отнети в полза на държавата 50 евро-предмет на деянието подкуп, както и подсъдимият е осъден да заплати по сметка на държавата равностойността на 50 евро-97,79 лв.- на основание чл.307 А НК. Срещу така постановения съдебен акт е постъпила жалба от С. С. чрез неговия защитник, адвокат Ч., с оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, на материалния закон и с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Моли се атакуваният съдебен акт да бъде отменен и делото да бъде върнато за ново разглеждане, поради необходимост от отстраняване на претендирани нарушения на материалния и процесуалния закон; или да бъде отменена присъдата в осъдителната част и С. да бъде оправдан; или да бъде изменен атакуваният съдебен акт в частта, с която подсъдимият е лишен от право да упражнява определена дейност, като в тази част присъдата бъде отменена. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с изтъкнатите в нея съображения. Представителят на ВКП моли присъдата на САС да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като прецени сезиращата го жалба и изложените в нея аргументи, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и след като са запозна с материалите по делото в съответствие с правомощията си,предвидени в нормата на чл.347 НПК, намира за установено следното: ПО ПРЕТЕНДИРАНО ДОПУСНАТО СЪЩЕСТВЕНО НАРУШЕНИЕ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИЛА: Първото основно възражение, направено в жалбата, е маркирано като съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл.348, ал.3,т.1вр.ал.1,т.2 НПК. Претендира се неяснота по диспозитива на обвинителния акт, въз основа на който подсъдимият е предаден на съд. Според защитата, това е довело до съществено ограничение на процесуално право на дееца и в частност на правото му на защита. Косвено се прави извод от страна на ВКС, че С. не е могъл да разбере ясно,точно и конкретно в какво е обвинен,за да може адекватно да изгради защитата си. И тъй като нарушението не е отстранено, се иска на посоченото основание атакуваният съдебен акт да бъде отменен и делото да бъде върнато /не са уточнени фазата или стадия,но вероятно се има предвид прокурорът/ за неговото отстраняване. Видно от обвинителния акт, на подсъдимия е повдигнато обвинение за извършено от него престъпление по чл.302,т.1 вр.чл.301,ал.1 и 3 НК. Анализът на нормата на чл.302 НК /с оглед технологичното й конструиране/ установява, че диспозицията е формирана от четири точки, очертани като квалифициращи обстоятелства, поначало водещи до по-тежка наказуемост на престъпния състав от тези по основния текст. Санкционната част на разпоредбата съдържа в себе си две хипотези, които от една страна трябва да се разглеждат при наличието на предпоставките, визирани в диспозицията, а от друга- като препращащи към основния състав на подкупа, съдържащ в себе си различни негови прояви. По-тежката наказуемост е определена в съответствие с това дали деецът е извършил изпълнителните деяния по ал.1, 2 или 3 на чл.301 НК. Законодателят е преценил, че най-сериозна укоримост е налице при поведението на извършителя, предвидено в ал.3 на чл.301 НК. Казаното е обяснимо, предвид визирането на извършване на друго престъпление във връзка със службата от страна на длъжностното лице, субект на коментираните престъпления. Буква Б на чл.302 НК препраща към престъпното поведение по ал.3 на чл.301 НК и прогласява най-тежката наказуемост в рамките на този текст. Следователно, дори и в процесуалните документи по наказателното производство да не е отразена никоя от буквите на чл.302 НК, ако е ясно,че престъпното поведение може да се отнесе и към нормата на чл.301,ал.3 НК, претендираната наказуемост ще бъде свързвана точно с тази част на разпоредбата, защото правилата на квалифициране изискват подобен подход. Това е така, дори и деецът да е осъществил и изпълнително деяние, очертано в нормата на чл.301,ал.1 и 2 НК, защото по-леко наказуемият състав се поглъща от по-тежкия. Без да се акцентира на следователското качество на подсъдимия, което изисква познание за конструирането на наказателно-правните норми /материални и процесуални/ и техния анализ, с оглед принципното третиране на С. като страна в настоящото производство, следва да се извлече извод, че не е допуснато нарушение, охарактеризирано като съществено процесуално такова спрямо него, довело до нарушаване правото му на защита. От една страна, видно от словесната част на обвинението по диспозитива на обвинителния акт, става дума за обвинение той ”да извърши и друго престъпление-по чл.288 НК”, което поведение на дееца е цифрово квалифицирано по чл.302, т.1 вр. чл.301, ал.3 НК. В този смисъл няма съмнение, че претенцията на държавното обвинение е била за приложение на б.Б на чл.302 НК. От друга страна, дори и да се приеме, че подсъдимият по някакви причини не е можел да разбере какво наказание рискува да получи, ако бъде осъден, той е оправдан от първата инстанция по коментирания законов текст изцяло, а от втората е признат за невиновен по отношение на повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.301,ал.3 НК. От мотивите на атакувания съдебен акт става ясно защо се налага процесното оправдаване. Не може да се говори за задълбочаване на допуснато съществено процесуално нарушение, независимо от оправдателния диспозитив, както се твърди в жалбата. Тъй като не се спори по мотивите за оправдаване, присъдата в тази част е влязла в сила, поради нейното неатакуване от страна на прокуратурата. Затова ВКС няма повече да се занимава с повдигнатия въпрос, особено и като се има предвид дълготрайната практика на съда, указваща на саниране на всякакви процесуални неблагополучия п ри оправдаване на подсъдимия. ПО ПРЕТЕНДИРАНИ НАРУШЕНИЯ НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН: Макар и в жалбата на подсъдимия голямата част от възраженията да са формулирани като нарушение на материалния закон, съдържанието на доводите и обосноваването им с неправилна интерпретация на доказателствения материал от страна на въззивния съд, сочи на релевирани оплаквания за пороци във финалната съдебна воля поради незаконосъобразното й формиране /прецизно погледнати, възраженията говорят за необоснованост на съдебния акт, което не е касационно основание/. Това от своя страна представлява съществено нарушение на процесуалните правила, което, на фона на аргументацията, следва да се приеме,че води до неправилно приложение на материалния закон. Няколко са основните моменти, на които трябва да се спре настоящата инстанция. Първият от тях е свързан с атакуваната достоверност на показанията на свидетеля И. П. С.. В хода на цялото производство прозира желанието на защитата да дискредитира този най-важен свидетел, за да може да се разколебае неговата надеждност и да бъде хвърлено съмнение върху правдоподобността на изявленията му. Няма спор, че както С.,така и относимият към наказателно производство № 235/ 99 г. по описа на О.-Стара З. С. М. са лица, чиято репутация не е безупречна, що се касае до отношенията им с органи по наказателно преследване. Обяснимо е желанието на всеки заподозрян в извършване на престъпление или обвиняем, да използува механизми с оглед облекчаване на своето процесуално-правно положение. Такова поведение, естествено, може да бъде адмирирано само, когато е законосъобразно, не и тогава, когато цели дискредитиране на конкретен орган на наказателно преследване с цел извличане на облагодетелствувано третиране по дело. Същевременно обаче, точно хора като С. и М. имат пряк досег с разследващите органи, какъвто се е явявал подсъдимият С. С. и точно те са застрашени в най-голяма степен да станат обект на изкушителни неправомерни претенции по повод разследване срещу им. Ето защо, показанията на тези свидетели трябва да бъдат ценени с нужната доза внимание и съпоставяни с останалия събран по делото доказателствен материал. Предвид изложеното, депозираните изявления от И. П. С. са преценявани изключително прецизно от състава на САС, пред който делото е стояло на разглеждане. Те, съпоставени най-вече с приложените веществени доказателствени средства, опредметяващи в себе си регламентирано проведени специални разузнавателни средства, не само че не се явяват изолирани, но и се противопоставят с нужната убедителност на обясненията на самия подсъдим. Освен това обсъжданите показания не се разминават в частите, в които е възможно да бъдат сравнявани, с показанията на свидетелите М. и А.. Долустоящите съдилища са направили разграничение между следователите С. С. и М. С., работещи по едно и също време в О.-Стара З.. Доказателственият материал е фокусиран върху проявите на С. С. и неговото поведение, обмислимо на приложното поле на повдигнатите му обвинения. Няма съмнение,че объркване относно лицата е невъзможно. В този смисъл се ценят показанията на С., М., както и информацията, установена по специалните разузнавателни средства. В жалбата се акцентира върху приемане от страна на въззивния съд на факта, че С. е предал на дееца първата сума от уговорените два транша пари, формиращи обвинението по чл.302,т.1 вр.чл.301 НК- 50 евро- в кабинета на следователя С. С.. Според защитата,свидетелката А. била сигурна, че И. С. не е оставил пари, когато е влязъл в кабинета на разследващия. А. обаче свидетелствува, че по-късно е излязла от кабинета. А С. уточнява, че е предал първите 50 евро, когато намиращата се в стаята жена е излязла оттам. В този смисъл казаното от А. не се противопоставя на заявеното от С.. Предаването на коментираната сума намира опора и при анализа на съдържанието на специалните разузнавателни средства. Обстоятелството, за което се набляга в жалбата, че от М. не са искани пари, не оборва предаването и получаването на първите 50 евро. Преговорите за това са водени от С.. Приетото поведение по отношение на първата сума от 50 евро впрочем има изключително значение за изясняване на начина на действие на подсъдимия и получаване на втората сума от 50 евро. Според защитата, маркирането на процесните банкноти по втория транш било опорочено, а С. в показанията си не говорел за маркиране, а само за описване. Видно от приложения на л.25 от т.4 на досъдебното производство протокол, изготвен на 26.08.07 г., между 12.30 и 13.00 ч. са били обработени банкноти на обща стойност 50 евро. На л.26 от същия том е приложен протокол, отразяващ веществено доказателствено средство и в 13.00 ч. е оставен материал за сравнителна проба. Деянието е довършено на 26.09.07 г.в 16.00 ч. /този час в работен ден е дал повод на съда да отхвърли обясненията на подсъдимия, че нямал възможност в работно време да се види със С./. Така че дали свидетелят С. е казал, че е получил дадените от него на полицията банкноти като маркирани или описани, е все едно, тъй като останалите доказателства по делото говорят за осъществяване на дължимото действие. Според обясненията на С., той бил “накиснат” и не разбрал как белязаните пари се озовали в долния десен външен джоб на дрехата му. Освен това се хвърля упрек към водещия разследването за непрофесионализъм- след като деецът извадил от джоба си парите, онзи го накарал да ги разгъне, което деецът сторил. Едва след това били взети оттривки, установяващи по изготвената по делото физико-химическа експертиза следи от съприкосновение с парите. Като оставим настрана обстоятелството, че подсъдимият е следовател и би следвало да е наясно какво трябва да прави в случаи като описвания /упрекът за липса на професионализъм върху водещия разследването рефлектира върху самия него, с оглед дадените обяснения/, доказателствените материали опровергават твърдяното от него манипулиране на производството. Показанията на свидетеля С. и данните по наблюдението и подслушването, използувани като оперативни способи за прилагане на техническите средства /СРС-тата/, удостоверяват категорично не само взимането на парите от страна на подсъдимия, но и съзнанието за какво се дават те. Що се касае до доводите, че: САС не е обсъдил подавани жалби от С. до полицията, на която той бил “информатор” /вероятно считано от защитата за обществено укоримо поведение/ и имал в нея “закрилници”; не е обсъдил негови обяснения до органите на реда, които давали възможност полицията предварително да знае как ще се развият събитията /това можеше да бъде опровергано, ако подсъдимият не бе взел обсъжданите 50 евро/; не бил обсъдил съдържанието на докладни записки в тази връзка; те не подлежат на сериозна правна аргументация. Защитата се позовава на документи и действия, които са извън реда и средствата, предвидени в НПК, което е забранено от визираните в разпоредбите на чл.13,ал.2 и чл.105,ал.2 НПК правила. Затова те не могат да бъдат обсъждани и въз основа на тях да се стига до разкриване на обективната истина. Качеството на свидетеля С. като не особено почтен гражданин не може да бъде премълчано. Макар и в жалбата да се набляга доста остро словно на това обстоятелство, то не може автоматично да доведе до неблагонадежност на информацията, дадена от този свидетел. В. съд внимателно е осмислил заявеното от С. и извлечимото от специалните разузнавателни средства, и преценявайки изказа на подсъдимия и свидетеля, е отнесъл казаното от всеки от тях към дължимото и реализираното поведение на дееца. Не може да се очаква, че С., дори и да има някакво понятие от наказателно-процесуален словесен инструментариум, ще бъде пунктуален в изговора на вярна от процедурна гледна точка терминология. Предвид “свойския” разговор, воден между двамата мъже, видно от ВДС-то, опредметяващо подслушването на този разговор, и подсъдимият е участвувал в прост, но ефикасен за разбиране диалог. Освен това действията му по вземане на вторите 50 евро говорят сами по себе си. Доверявайки се на казаното от С. в една част, съдът не е имал основание да изключи показанията му в друга, освен ако не би имал ясни индиции за необходимост да стори. Ето защо не отговаря на процесуалната действителност твърдението по жалбата, че думите на С. и С. са третирани произволно, и то само в посока на обвинителната теза. В крайна сметка, отчитайки вменената по обвинителен акт фактология в съобразие с конкретно инкривминираните правни обвинения на С., имайки предвид дължимите действия на последния и непредприемане от негова страна на изменение на мярката за неотклонение на отклонилия се от наказателно преследване обвиняем по дело № 235/99 г. на О.-Стара З., М., въпреки изискванията на чл.66,ал.1 НПК, САС е намерил за установено престъпно поведение, квалифицируемо като такова по чл.302, т.1, б.А вр.чл.301,ал.1 НК. Всичко това е станало при спазване изискванията на чл.14, ал.1 НПК. Казаното току-що важи и досежно потвърждаване на първо-инстанционната присъда в частта, в която подсъдимият е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл.210,ал.1,т.1 вр.чл.209,ал.1 вр.чл.18, ал.1 НК. Въззивната инстанция е изложила пространни съображения за това си становище и отразените в жалбата до ВКС възражения не дават основание да се приеме незаконосъобразност на изводите. Лансира са теза,че по това обвинение осъдителна присъда е постановена само на основание данните по специалните разузнавателни средства. Претендира се нарушение на закона, като очевидно се има предвид нормата на чл.177,ал.1 НПК. Наред с информацията, установена по СРС-тата /подслушването/, виновността на дееца по коментираното обвинение се обосновава с показанията на свидетеля С., както и с показанията на прокурора П., за когото подсъдимият е твърдял, че иска 3000 лв.за “гаранция”. И. отново се явява решаващ за защитата, но този съд се солидаризира с аргументите на въззивната инстанция и не намира за нужно да ги повтаря. На последно, но не по важност, място, в тази част на изложението е необходимо да се наблегне на обстоятелството, че С. носи отговорност за това, че се е ОПИТАЛ да възбуди заблуждение у И. С., с цел да си набави имотна облага и представяйки се за действуващ по поръчка на властта. При преценката на това престъпление са спазени правилата за допускане, събиране, проверка и анализ на доказателствения материал и деецът е осъден по най-благоприятен за него начин. А дали, ако полицията бе изчакала С. да даде поисканата сума и бе действувала тогава, би имало несравнимо по-голям обществен отзвук за добре свършена работа и дали самите полицейски служители са били убедени в достоверността на дадената от свидетеля информация, каквато позиция се отстоява в жалбата, стои извън предмета на настоящото производство. За субективната страна на едно престъпно деяние се съди по обективираното поведение, което в случая е достатъчно, за да се приеме опит за измама. Последният не се изключва досежно престъпленията по чл.209 и 210 НК /които са резултатни/. Затова не е необходимо вредата и облагата да бъдат непременно реализирани, за да се възприеме наличието на измамливо поведение. В съобразие с изложеното дотук, ВКС не намира,че при формиране на своята воля на основание на законосъобразно събрания доказателствен материал, второстепенният съд е подходил едностранчиво, логически неиздържано и правно неаргументирано. Затова не е налице нарушение на процесуалните правила в цитирания смисъл, което от своя страна да е довело до нарушение на материалния закон- касационни основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. ПО Т. НАРУШЕНИЕ ЗА ЯВНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ: Нормата на чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК дава ясни указания в кои случаи се преценява,че наложеното наказание е явно несправедливо. В процесната жалба не са повдигнати въпроси,свързани с посочения в цитираната норма начин на преценка. Затова този съд не намира основания за обсъждане в този контекст. В раздела на жалбата, посветен на наложеното наказание, е посочено, че подсъдимият е лишен от определени права на несъществуващо основание. Не може да се спори, че и в диспозитива, и в мотивите на атакувания съдебен акт апелативният съд е лишил С. от право да бъде следовател и да упражнява юридическа професия при прилагане разпоредбата на чл.36,ал.1, т.6 и 7 НК. Видно от самия закон, чл.36 НК оповестява в себе си целите на наказанието, а не изброява съответните наказания. Точно затова, обмисляйки дължимото конкретно наказание, което трябва да се наложи на С., САС е посочил и мотивировка за необходимост от постигане на личната и генералната превенция като цели по чл.36 НК. По мнение на ВКС е безпределно ясно, че лишаването от права е постановено на основание чл.37, ал.1,т.6 и 7 НК /това разбиране е посочено и в жалбата на подсъдимия/, а не на действително цифрово изписаното основание- чл.36 НК. Обсъжданото в никакъв случай не води до заключение за допускане на съществено процесуално нарушение поради неяснота на позицията на съда и невъзможност на подсъдимия да се защитава срещу нея. Санкционните части на вече коментираната норма на чл.302 НК изрично предвиждат лишаване от права по чл.37,ал.1,т.6 и 7 НК. Освен това, дори и да не бе посочил цифрово основанието, въз основа на което се налага лишаването от право, волята на САС би била тълкувана в съответствие със съдържанието на осъщественото от него действие. Следователно, посоченото се оценява от ВКС като формално допуснато нарушение на материалния закон, тъй като последният не е приложен правилно /чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК/. То от своя страна не води до съществено нарушение правото на защита на подсъдимия /чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК/, което нарушение да следва да бъде отстранено чрез отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд- С.. На второ място, според защитата подсъдимият е лишен неправилно от правото да упражнява юридическа професия. Според нея, следвало да се посочи какви точно професии, за изпълнението на които е необходима юридическа квалификация, се явяват ограничени за определен период от време- съдия, прокурор,юрисконсулт, полицай и т.н. Макар и да не е охарактеризирано като касационно основание, ВКС счита,че става дума за оплакване за нарушение на материалния закон, тъй като НК е приложен неправилно. САС не е подходил незаконосъобразно. Нормата на чл.37,ал.1,т.7 НК изисква лишаване на подсъдимия от право да упражнява определена професия или дейност, без да се дават повече уточнения. Разпоредбата на чл.50,ал.1 НК изисква налагането на това наказание в предвидените от закона случаи, ако упражняването на съответната професия или дейност е несъвместимо с характера на извършеното престъпление. Анализът на нормата навежда на извод, че внимателната преценка за несъвместимест е нужна, когато лишаването от право по чл.37,ал.1,т.7 НК е предвидено за факултативно налагане. В конкретния случай определянето на това наказание е задължително. Тъй като обсъжданото лишаване от право засяга в съществена степен бъдещото трудовоправно ангажиране на осъденото лице,то е свързано и с възможност за преквалификация. Законът изисква съдът да определи лишаване от право да се упражнява професия или дейност от страна на виновния, но не професия или дейност въобще, а конкретизирани такива. Юридическата професия носи подобна характеристика и дава достатъчна конкретика. Лишаването от право да се упражнява юридическа професия означава, че за определен период от време /три години за С./ лишеният не може да упражнява професия, за която по правило е необходим юридически ценз- съдия, прокурор, адвокат, юрисконсулт и т.н. Това не означава генералното му лишаване от правоспособност, придобита след покриване на съответните държавни изисквания за даване на тази квалификация. На трето място, в жалбата е посочено,че съдът не е счел за необходимо да приспадне времето,през което подсъдимият е бил лишен от правото да бъде следовател, след като е отстранен по повод това дело от изпълнение на служебните си задължения с решение на ВСС. Дали това е възможно или не, няма нужда да бъде обсъждано, тъй като САС не е обмислял евентуалното приложение на нормата на чл.59,ал.3 вр.чл.37,ал.1,т.6 и 7 НК и не е правил преценка дали отстраняването от длъжност на дееца може да се счете за лишаване по административен ред от възможността за упражняване на съответното право. И нормата на чл.306 НПК е неприложима в случая. Оттук нататък претенцията може да бъде отправяна към прокурора, изпълняващ наказанието, на основание чл.417 НПК. С атакуваната присъда на основание чл.307 А НК САС е отнел в полза на държавата веществено доказателство-50 евро, като е ревизирал присъдата на първостепенния съд, който е постановил връщане на същите. Надълго и нашироко, на л.44 долу и л.45 от второинстанционното съдебно дело, въззивната инстанция е разсъждавала по въпроса за задължението за отнемане на процесните 50 евро по силата на чл.307 А НК, независимо от обстоятелството, че те принадлежат на свидетеля С.. Изразено е и ярко несъгласие с тезата, застъпена в решение 382/26.10.09 г., постановено от ВКС, 2 н.о.по К.Н.Д.368/09 г. Без да намира смисъл да води полемика по мотивите на посоченото решение на касационния съд и тези на САС по настоящото производство, ВКС ще отбележи, че предвиденото в чл.307 А НК отнемане на предмета на престъплението има за основание нормата на чл.53,ал.1,б.Б НК. В същата категорично е посочено, че се отнемат в полза на държавата вещите, които са били предмет на умишлено престъпление. Това става в случаите, изрично предвидени в НК, но само ако вещите, предмет на престъплението, принадлежат на виновния. Ако не е така или предметът правомерно е придобит от друго лице, разпоредбата, с направения от САС прочит в този аспект, не се прилага. Точно поради възможността това да се случи, в доста разпоредби на особената част е предвидена своеобразна санкция, изразяваща се в присъждане на равностойността на предмета на престъплението, както и е направил въззивният съд. Теорията по въпроса е безпротиворечива. А законът държи сметка и за здравия разум, непозволяващ неоправдана намеса в имуществената сфера на трети лица. Допуснатото от второстепенния съд неблагополучие няма пречка да бъде отстранено в процедура по чл.306,ал.1,т.4 НПК, в съобразие с настоящата мотивировка. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА ПРИСЪДА № 60/ 29.10.09 г.,постановена от АС-София, НО, 1 състав по В.Н.Д.648/09 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/