Р Е Ш Е Н И Е № 60136 София, 06 октомври 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи септември две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря: Невена Пелова и в присъствието на прокурор Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия Мария Митева н. дело № 537/2021 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на адв. Т. Г., защитник на подс. Р. И. Т. срещу Решение № 118 от 08.04.2021 г. по ВНОХД № 1382/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, с което първоинстанционната присъда е била потвърдена. В касационната жалба се излагат аргументи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, тъй като неправилно е приложен материалния закон и са допуснати съществени процесуални нарушения. Сочи се, че фактическата обстановка е правилно установена, но са направени неверни правни изводи и не е направен пълноценен анализ на доказателствата. Изтъква се, че въззивният съд, за да направи изводите си, се е фокусирал почти изцяло и само върху скоростта, с която се е движел подсъдимият, отнесена към осветената зона пред автомобила и възможностите за спиране. Подчертава се, че въззивната инстанция не е съсредоточила усилията си да анализира доказателствата, за да даде верен отговор на въпроса има ли каквото и да е „буквално” нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на подс. Т.. Сочи се, че действително е било тъмно и е вечер, но пътят е сух, чист, нормален, извън населено място, не е валяло и няма конкретни пътни условия, които да задължават водача да кара със скорост по-ниска от разрешената. Развиват се и доводи, че пешеходецът се е движел неправомерно и не е бил предвидимо препятствие. Акцентира се и на това, че към водачите не могат да се отправят изисквания да се съобразяват с изцяло абстрактни опасности. Изтъква се, че не е получен безспорен отговор на въпроса кога, ситуираният на банкета пешеходец, е станал обективно видим за подсъдимия. Развиват се и доводи за некоректно изследване от вещите лица на скоростта, с която водача е следвало да се движи, за да може да спре в зоната, осветена от фаровете. Защитникът изцяло споделя доводите, изложени от съдията - докладчик в особеното му мнение. В заключение защитникът счита, че смъртта на пешеходеца е в резултат единствено на неговото неконвенционално поведение, а подс. Т. не е нарушил никое правило за движение, което да е в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат, поради което е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. С оглед на изложеното се прави искане атакуваното решение да бъде отменено, а подс. Т. да бъде оправдан. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. Т. - адв. Г. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Отново развива сходни доводи, с тези изложени в касационната жалба, за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т 1 и т. 2 НПК. Излага съображения все в насока, че подсъдимият не е нарушил никое правило за движение по пътищата, което да е в причинна връзка с причинената смърт на пешеходеца. В заключение подчертава, че е налице случайно деяние и подс. Т. следва да бъде оправдан. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна. Развива доводи, че деянието на подсъдимия е несъмнено доказано и той е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, тъй като не е управлявал автомобила със съобразена скорост. Намира, че законът е приложен правилно и предлага жалбата да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното. С присъда №903311, постановена на 22.07.2020 г. по НОХД №331/2019 г. на Окръжен съд -гр.Благоевград, подс. Р. И. Т. е признат за виновен за това, че на 29.01.2018 г. около 18.55 часа на път III - 1084, километър 4+1000, в района между селата К. и М., [община], като правоспособен водач на моторно превозно средство категории „В", „С", „Ткm" и „М", при управление на лек автомобил „Тойота", модел "Рав 4", с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение от ЗДвП, визирани в чл.20, ал.2, пр.6 от ЗДвП, като при избиране скоростта на движение не се е съобразил с конкретните условия на видимост - нощното време, намалената видимост, управление на къси светлини със зона на осветеност от 60 метра, като се е движел с несъобразена скорост - 81,8 км/ч. при допустима максимална съобразена скорост от 60 км/ч., която не му е позволила да спре в осветената зона пред автомобила, при възникналата предвидима опасност за движението, в резултат на което допуснал пътно - транспортно произшествие като блъснал движещия се по пътя пешеходец И. Б. П., с ЕГН [ЕГН] и по непредпазливост причинил смъртта му, с което осъществил състава на престъпление по чл. 343, ал.1, буква „в", пр. 1, във връзка с чл. 342, ал. 1, пр.З от НК вр.чл. 20, ал. 2, пр. 6 от ЗДвП, поради което и на основание чл. 343, ал.1, буква „в", пр. 1, във връзка с чл. 342, ал. 1, пр .З от НК вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание „лишаване от свобода" за срок от 2 /две/ години, като на основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на така наложеното наказание е отложено за срок от 3 /три/ години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.343 г от НК, съдът е лишил подс. Р. И. Т. от правото да управлява МПС за срок от 2 /две/ години, считано от влизане на присъдата в сила. Въззивната процедура е инициирана по жалба подс. Р. Т. чрез защитника му – адв. Г. срещу присъда № 903311, постановена на 22.07.2020 г. по НОХД №331/2019 г. по описа на на Окръжен съд -гр.Благоевград. С Решение № 118 от 08.04.2021 г. по ВНОХД № 1382/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, Наказателно отделение, 4 състав първоинстанционната присъда е била потвърдена от мнозинството и е заявено особено мнение от съдията – докладчик. Касационната жалба е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Оплакванията в касационната жалба са свързани с основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. При касационната проверка обаче Върховният касационен съд не констатира неправилно приложение на закона или допуснати съществени процесуални нарушения. Както е известно касационната инстанция не е инстанция по фактите, но е нужно да се посочи, че при внимателния прочит на материалите по делото се установява, че въз основа на събраните от инстанционните съдилища многобройни доказателствени източници, включително и експертни заключения, относими към предмета на доказване, фактологията по делото е правилно установена, което е позволило на съдилищата да формират и верни правни изводи, поради което и оплакванията на защитата в тази насока са неоснователни. Изначално неоснователни са оплакванията на защитата за липса на прецизен и задълбочен анализ на доказателствените източници, значими за предмета на доказване. Това е така, защото при обективния прочит на материалите по делото се установява, че инстанционните съдилища са анализирали внимателно, подробно и задълбочено всички доказателства и доказателствени средства, като са подходили при оценката им с нужната критичност и обективност. Въззивният съд /в мнозинството си/ е проверил изцяло правилността на атакувания съдебен акт, анализирал е всестранно, обективно и пълно както гласните, така и писмените доказателствени средства, били са подложени на анализ и изготвените по делото експертизи и към него не може да бъде отправен упрек, че не е формирал вътрешното си убеждение въз основа на доказателствата по делото и закона. Подробно са анализирани и съпоставени помежду им показанията на свидетелите А. М., А. П., Б. Б., В. М., М. Д. и А. Б., както и заключенията приетите по делото експертизи, на които е обърнато особено внимание. Взети са предвид и разясненията на вещите лица, дадени в хода на въззивното съдебно следствие. Изчерпателно е отговорено кои гласни доказателствени средства се кредитират, за кои обстоятелства и по какви причини, а също и защо се възприемат експертните заключения като обективни и пълни и отговарящи подробно на поставените въпроси. По делото са били назначени две автотехнически експертизи, като различието в заключенията е единствено относно стойността на несъобразената скорост, с която се е движел подсъдимият. В първоначалното експертно заключение е прието, че несъобразената скорост е 82,9 км/ч, при допустима максимална съобразена скорост от 52,56 км/ч при управление на къси светлини със зона на осветеност от 50 м. Съгласно заключението на тройната автотехническа експертиза, несъобразената скорост на водача е била 81,8 км/ч, при допустима максимална съобразена скорост от 60 км/ч , при управление на къси светлини със зона на осветеност от 60 м. Опасната зона за спиране е 75,31 метра. Разликата в тези стойности, както правилно е отбелязал въззивният съд, не променя крайния извод относно механизма на ПТП и възможността му за предотвратяване от страна на подс. Т., при управление с посочената съобразена скорост. Експертите от тройната автотехническа експертиза с особено внимание са отчели всички доказателствени материали по делото и всички обективни находки и са заключили, че пешеходецът се е движел лъкатушейки и в момента на удара се е намирал на 2,10 м. от дясната ограничителна линия на осевата линия, по-близо да осевата линия. Бил е обърнат с лявата страна, с гръб и леко наляво към автомобила, като се е намирал в позиция все едно е предприел пресичане с лявата си част към движещия се автомобил. Определено е било времето за движение на пешеходеца, съобразно възрастта, пола и степента на опиянение – 2,6 секунди. Отстоянието на управлявания от подсъдимия автомобил в момента, когато пешеходецът е започнал да пресича пътното платно е определено на 59 м. – това е отстоянието от удара. Обстоятелствата описани по-горе са изяснени от експертите в пълнота въз основа на всички доказателствени материали по делото и въз основа на специалните технически знания, с които разполагат, така че възраженията на защитата за това не е получен безспорен отговор на въпроса кога, ситуираният на банкета пешеходец, е станал обективно видим за подсъдимия и за некоректно изследване от вещите лица на скоростта, с която водача е следвало да се движи, за да може да спре в зоната, осветена от фаровете, са неоснователни. Във връзка с оплакването на защитата, че пешеходецът не е бил предвидимо препятствие за подсъдимия следва да се отбележи следното. Съгласно § 6, т. 37 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП „препятствие на пътя” е нарушаване целостта на пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за движението. Така, съгласно законовата дефиниция пешеходецът не е препятствие на пътя. Той е опасност за движението. Ето защо в настоящия случай фокусът на защитата неправилно е изместен предимно към това бил ли е пешеходецът предвидимо препятствие на пътя. Нужно е да се посочи, че поначало въпросът за предотвратимостта или непредотвратимостта следва да се обсъжда внимателно единствено, когато водачът се е движел правомерно, т. е. със съобразена скорост, която му позволява да спре в зоната, осветена от фаровете. Подс. Т. обаче не се е движел със скорост, съобразена с конкретните условия на видимост. Необходимо е да се подчертае, че в чл. 20, ал. 2 ЗДвП са посочени примерно и неизчерпателно факторите на пътната обстановка, които имат значение за избиране на съобразена скорост на движение. Освен споменатите в цитираната законова разпоредба, отношение към безопасността на движението имат и ред други обстоятелства, които се отразяват на конкретната обстановка и създават потенциална опасност за движението. При преценката за скоростта, която следва да избере, деецът е длъжен да съобрази комплексно всички затруднения, опасности или препятствия в движението, произтичащи от пътните условия и ситуации. Величината на скоростта не е произволна, а трябва да бъде в зависимост от отрицателното влияние на тези фактори, като съществуват пътни условия, когато движението даже и с минимална скорост създава опасност от предизвикване на произшествие. Поначало обстоятелството, че подс. Т. е управлявал вечерно време, когато е тъмно, при намалена видимост и на къси светлини, е достатъчно да повиши вниманието на водача към усложнената пътна обстановка и да го мотивира към избиране на по-ниска, безопасна скорост /в случая – под разрешената/. На самостоятелно основание, разгледано на плоскостта на задълженията на водача по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, подсъдимият е следвало да се движи със скорост, позволяваща му своевременно да възприеме и реагира на появилата се на пътя опасност. Негово задължение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП обаче е да се движи със скорост, съответстваща на разстоянието му на видимост. Появата на опасност на пътя не е абстрактна възможност за настъпване на произшествие, каквато водачът не е длъжен да има предвид, в какъвто смисъл развива доводи защитникът на жалбоподателя Т.. Напротив, това е една логична, напълно предвидима пътна ситуация и потенциална опасност, която произтича именно от факта, че видимостта на водача напред е била намалена и той е управлявал автомобила на къси светлини. Той е бил длъжен да съобрази отрицателното влияние на тези фактори и да намали скоростта си до безопасна, а не да се движи със скорост, която би избрал в случаите, когато има безупречна видимост към целия път. Другият аспект на този въпрос е, че несъобразената скорост сама по себе си препятства възможността на водача своевременно да забележи опасността за движението. В такъв случай обаче деецът не може да се позовава на чл. 15 НК, защото невъзприемането на опасността е последица от неправилно избраната скорост – той сам със своето поведение се е поставил в невъзможност да забележи своевременно опасността или препятствието, да прецени правилно пътната обстановка и да реагира адекватно. Движещият се неправомерно пешеходец не се е появил внезапно в опасната му зона за спиране, той се е движел по пътя и обективно е могло и е следвало да бъде забелязан от водача, ако той беше съобразил скоростта на движението си с разстоянието си на видимост. Изложените съображения дават основание на касационната инстанция да приеме за неоснователно възражението на защитата на подсъдимия за наличие в случая на хипотезата на чл. 15 НК. При вярна интерпретация на доказателствените материали и в съгласие със закона и съдебната практика инстанционните съдилища са направили обоснован и законосъобразен извод, че подс. Т. е нарушил правилото за движение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Обективен и безпристрастен е бил подходът на съдилищата при оценката на всички доказателствени материали и е отговорено на всички оплаквания на защитата, част от които се повтарят и в касационната жалба. Нито първата инстанция, нито въззивният съд са изградили фактическите си, а оттам и правни изводи на основата на компрометирани откъм процесуална годност доказателствени източници. В заключение е важно да се подчертае, че обосновката на съдилищата не страда от доказателствен дефицит във връзка с несъмнено установеното, предвид на всички доказателствени източници, че подс. Р. Т. е осъществил състава на престъпление по чл. 343, ал.1, буква „в", пр. 1, във връзка с чл. 342, ал. 1, пр.З от НК вр.чл. 20, ал. 2, пр. 6 от ЗДвП, поради което при условията на чл. 54 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода" за срок от 2 /две/ години, като на основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на така наложеното наказание отложено за срок от 3 /три/ години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 343 г от НК, съдът е лишил подс. Р. И. Т. от правото да управлява МПС за срок от 2 /две/ години, считано от влизане на присъдата в сила. Във връзка с особеното мнение на съдията - докладчик е нужно да се посочи, че избраният подход за мотивирането му е неправилен. Насочеността на разсъжденията единствено на плоскостта на разрешената скорост и било ли е нужно тя да бъде намалена с една трета, както и разсъжденията за предвидимостта на препятствието и неправомерното поведение на пешеходеца не държат сметка за законовите изисквания и не са съобразени с трайната съдебна практика. Що се отнася до неправомерното поведение на пешеходеца и значителното съпричиняване за реализиране на ПТП, то е било отчетено при определяне на наказанията, наложени на подсъдимия, които са в минимален размер. По-горе бяха изложени подробни съображения защо касационната инстанция споделя доводите на мнозинството на въззивния съд. С оглед на развитата аргументация не се споделя от касационния съд и виждането на съдията - докладчик по конкретния казус. В заключение Върховният касационен съд, трето наказателно отделение намира за неоснователни възраженията залегнали в касационната жалба за нарушение на материалния закон и за допуснати във въззивната инстанция съществени процесуални нарушения. При липсва на установени нарушения на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения, решението на Апелативен съд – София, Наказателно отделение, четвърти състав следва да бъде оставено в сила. С оглед на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 118/08.04.2021 г., постановено по ВНОХД № 1382/2020 г. от Апелативен съд – София, Наказателно отделение, четвърти състав. Председател: Членове: 1. 2.