Р Е Ш Е Н И Е № 195 гр. София, 11 декември 2019 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 898 по описа за 2019 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. Х. С. срещу нова въззивна присъда на Варненски апелативен съд № 5 от 27.06.2019 г, по ВНОХД № 189/19, с която е отменена оправдателна присъда на Варненски окръжен съд № 8 от 6.02.2019 г, по НОХД № 1014/18, и жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 10.03.2017 г в [населено място], като длъжностно лице: митнически инспектор, е поискал и приел от М. В. П. дар, който не му се следва: сумата 400 лв, за да не извърши действие по служба/да не състави акт за установяване на административно нарушение по чл. 126, ал. 1 от Закона за акцизите и данъчните складове /, с оглед на което и на основание чл. 301, ал. 1, пр. 1 и 2 и чл. 54 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години, глоба от 500 лв, и „лишаване от право да заема длъжността инспектор в системата на митниците”, за срок от две години, като е оправдан по обвинението по чл. 302, т. 2, б. „а” НК. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: При анализа на доказателствата е допуснато нарушение на процесуалните правила, което е обусловило неверни изводи по релевантните факти. Избирателно са кредитирани само доказателствените източници, подкрепящи обвинителната теза, като са игнорирани тези, които я опровергават. Показанията на св. М. П. са ползвани, извън частта, касаеща твърдението на свидетеля за целта на предоставените от него парични средства. Не е съобразено, че свидетелят е проявил непоследователност в тази насока, а именно: в едните показания е заявил, че е дал парите, за да плати глоба, а в други, че не е разбрал за какво е платил. Извън вниманието на съда е останало обстоятелството, че, след като не е установено инкриминираната сума да е поискана от свидетеля, за да не бъде извършено действие по служба, то не би могъл да се направи извод за съставомерност на деянието по чл. 301 НК. От показанията на св. М. П. следва, че той е платил глобата за извършеното от него нарушение, който факт е от естество да оневини подсъдимия / в тази насока е разсъждавала първата инстанция, която е постановила оправдателна присъда /. Не са обсъдени съществените противоречия в показанията на св. Т., а именно: че подсъдимият му е подал непрозрачен плик, което му е попречило да види какво има вътре, че е отворил плика и е видял, че вътре има пари, че пликът е прозирал и е видял банкноти. Материалният закон е приложен неправилно. Не е взето предвид, че липсва съгласуваност в действията на лицето, което дава подкуп, и лицето, което го приема, каквато съгласуваност е необходима предпоставка за съставомерност на деянието. Игнорирано е обстоятелството, че дарът не е даден за извършването на конкретни действия, откъдето следва, че не може да бъде обусловена съставомерност по чл. 301 НК. Наложеното наказание е завишено и оттам, явно несправедливо. С жалбата се правят алтернативни искания: за оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото за ново разглеждане, за смекчаване на наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят моли жалбата да бъде уважена. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Въззивният съд е извършил собствен анализ на доказателствените източници при спазване на изискванията по чл. 14 НПК и правилата на формалната логика. Правилно е становището, че показанията на св. М. П. могат да бъдат кредитирани и поставени в основата на осъдителната присъда, тъй като същите са последователни, ясни и логични, и кореспондират на другите гласни доказателствени източници: показанията на св. С. П., св. С. П., св. Х., св. Х. П., св. В. П., св. Т., св. Р., както и на приложените писмени доказателства. Св. М. П. е разказал, че подсъдимият, след като се е легитимирал като митнически инспектор, му е споменал, че „трябва да си приготви 300-400 лв”, но без уточнение с каква цел. След легитимацията си митническите инспектори са разяснили на присъстващите лица, че св. М. П. е извършил нарушение по Закона за акцизите и данъчните складове, което обуславя провеждане на административно-наказателна процедура срещу него. Дадено е разяснение за отделните етапи на процедурата: съставяне на констативен протокол, изземване на предмета на нарушението и откарването му в сградата на Митницата, вземане на проби от стоката за експертно изследване, съставяне на акт за административно нарушение. Още в обекта е уточнено, че изготвянето на Наказателно постановление и налагането на глоба е от компетентност на друго длъжностно лице. Изложените обстоятелства с разяснителен характер са имали решаващо значение за „мотивиране” на св. М. П. да предостави на подсъдимия поисканата материална облага. В случая, поведението на подсъдимия се е характеризирало с особеност, а именно: състояло се е от две взаимно-свързани части: вербална част и невербална такава, изразила се в конклудентни действия, насочващи свидетеля към очакваното от него действие: предоставянето на неследващата се облага. Механизмът на деянието е специфичен, тъй като деецът е смятал да „вземе мерки за сигурност”, за да не бъде разкрит, съзнавайки, че липсва легален способ да получи каквато и да било парична сума от св. М. П., без значение под какъв предлог. Жалбоподателят е можел да констатира административното нарушение и да извърши съответните действия, елементи от процедурата по Закона за административните нарушения и наказания, сред които и съставянето на акта за административно нарушение, необходима предпоставка за съставяне на Наказателно постановление. Съобщавайки на присъстващите лица какви действия предстои да бъдат извършени, подсъдимият е „разяснил” за неблагоприятните последици, които биха настъпили за извършителя на административното нарушение. В този смисъл, репликата към св. М. П. „да си приготви 300-400 лв”, е имала значението на „алтернатива” да не настъпят законовите последици на допуснатото нарушение. Следвайки своя замисъл, по време на пътуването към Митницата, подсъдимият е увеличил звука на радиото и е задал въпроса на свидетеля: „Какво си ми приготвил”. На получения отговор, от страна на свидетеля, че „няма опит и не знае за какво става въпрос”, жалбоподателят е извадил портфейла си и с жест му е показал мястото, където държи банкнотите си, тоест, с конклудентни действия е показал, че иска пари. Това мълчаливо изявление е възприето от свидетеля, който е обяснил, че разполага само със 160 лв, и е запитал дали са достатъчни, но отново невербално е станало ясно, че сумата трябва да се допълни. Това е наложило отклонение от маршрута и намиране на АТМ-устройство, откъдето свидетелят е изтеглил сумата 240 лв/в тази насока е приложената разписка за осъществена от св. М. П. банкова транзакция /. Събирайки 400 лв, свидетелят ги е предоставил на дееца, след което двамата се отправили към сградата на Митницата за продължаване на по-нататъшните действия по водената административно-наказателната процедура. С оглед спецификата на инкриминираното деяние, състоящо се от вербална част и друга част, изразила се в конклудентни действия, е разбираемо защо св. М. П. не е имал ясна представа за какво е дал инкриминираната сума. В тази част показанията му не са кредитирани от въззивната инстанция, но следва да се отбележи, че „объркването” у свидетеля за какво е дал поисканата сума не сочи на недобросъвестност от негова страна, а подкрепя обвинителната теза, тъй като е несъмнено, че е липсвал правомерен способ за подсъдимия да поиска и да приеме от нарушител парични средства, без значение на какъв етап е била процедурата по установяване на нарушението. В обясненията си подсъдимият е заел позиция, че не е искал, респективно, не е получавал пари от св. М. П., което твърдение е опровергано от останалите доказателствени източници, съвкупно подкрепящи доказателствените изводи, че това се е случило. На следващо място, не е от съществено значение дали св. Т. е видял банкноти в плика, носен от подсъдимия, или предвид поведението на жалбоподателя се е досетил, че в плика има пари. При водения разговор за проверката в търговския обект и евентуалното получаване на парична сума, от страна на проверяващите, последните категорично са отрекли това да се е случило. На следващия ден обаче подсъдимият е поискал да говори отново със св. Т., отишъл е в кабинета му, оставил е на бюрото плик и е заявил, че желае да върне получените пари, но св. Т. казал, че трябва да ги предаде на лицето, което ги е дало. Що се отнася до обясненията на подсъдимия, че целта на посещението му при св. Т. е била да занесе писмено извинение, това правилно е оценено като защитна теза, опровергана от кредитираните доказателствени източници, установяващи действителния развой на събитията между дееца и св. М. П.. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Приетите релевантни факти обуславят съставомерност по чл. 301, ал. 1, пр. 1 и 2 НК, каквато правна квалификация е възприета от въззивната инстанция, тоест, материалният закон е приложен правилно. За съставомерността на деянието е от значение да бъде установено, че поискването и получаването на неследваща се облага е функционално обвързано с действие, респективно, бездействие по служба. В случая, тази функционална обвързаност е налице, тъй като поведението на подсъдимия, изразило се в система от вербални и невербални действия, при конкретните условия на време, място и обстановка, е имало явно изразена насоченост, свързана със служебните му правомощия, а именно: да не бъде извършено дължимо действие по служба, каквото е било съставянето на акт за административно нарушение. След легитимацията на жалбоподателя като длъжностно лице, както и разясняване на етапите от проверката, на път към митническото учреждение, пред свидетеля е манифестирана връзката между даването на съответната сума и пропускане на дължимото служебно поведение, което би довело до избягване на неблагоприятните последици, произтичащи от административното нарушение. Обстоятелството, че деецът не е заявил изрично, че иска и получава облагата, за да не състави акта за установяване на административното нарушение, не отменя съставомерността на деянието, а има отношение към неговия специфичен механизъм, при който поведението на дееца се характеризира като съчетание на вербална част и невербална такава, с което са изпълнени двете форми на изпълнителното деяние по чл. 301, ал. 1, пр. 1 и 2 НК: „поиска” и „приеме”. Длъжностното лице е разполагало с правомощие да засегне неблагоприятно правната сфера на лицето, от което е поискан, респективно, получен подкупа, и затова даването на неследваща се облага е имало за цел да „предотврати” този резултат. За съставомерността на деянието, като престъпление по чл. 301, ал. 1, пр. 1 и 2 НК, не е необходимо да има съгласуваност между действията на лицето, което иска и получава подкупа, и лицето, което го дава. Напротив, в тази хипотеза, у лицето, което дава подкупа, липсва съгласие за предаване на поисканата облага, както е в инкриминирания случай. Ето защо, липсата на съгласие, от страна на св. М. П., да предостави на подсъдимия инкриминираната сума, е в подкрепа на изводите за съставомерност на деянието и правилно е ценена в тази насока. Обстоятелството, че предметът на престъплението е върнат на лицето, от което е получен, не променя изхода на делото, тъй като престъплението е довършено, а отказ от довършено престъпление е недопустим. С оглед на изложеното, материалният закон е приложен правилно, откъдето следва, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Не може да бъде уважено искането за оправдаване на подсъдимия от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК: осъждане за деяние, което не съставлява престъпление, която, в случая, не е налице. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Отговорността на подсъдимия е реализирана при хипотезата на чл. 54 НК, като, от една страна, е взета предвид завишената степен на обществена опасност на деянието, а от друга страна, ниската лична степен на обществена опасност на дееца / с чисто съдебно минало и с положителни характеристични данни /. При отмерване на наказанието е отдаден приоритет на степента на обществена опасност на дееца и определеното наказание една година „лишаване от свобода” е в границите, по-близо до минималния размер. Приложен е чл. 66 НК, като наказанието „лишаване от свобода” е отложено за минималния изпитателен срок от три години. Правилно са определени и кумулативните наказания, а именно: глоба от 500 лв и „лишаване от право да се заема длъжността инспектор в системата на митниците”, за срок от две години. С оглед на изложеното, ВКС намери, че определеното на жалбоподателя наказание, състоящо се от три санкции, отговаря на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, а искането за неговото по-нататъшно смекчаване е неоснователно и не може да бъде удовлетворено. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА нова въззивна присъда на Варненски апелативен съд № 5 от 27.06.2019 г, по ВНОХД № 189/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: