5 решение по гр.д.№ 1328 по описа за 2010 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение Р Е Ш Е Н И Е № 171 София,10.04.2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на четвърти април две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1328 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. С. М. срещу решение № 148 от 11.06.2010 г. на Шуменския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 233 от 2010 г., с което е оставено в сила решение № 3 от 04.01.2010 г. по гр.д.№ 761 от 2007 г. на Районен съд-гр.Нови пазар за отхвърляне на предявения от Л. С. М. срещу [община] иск с правно осноавние чл.108 от ЗС за признаване на собствеността и предаване на владението върху следния недвижим имот: реална част от бивш имот пл.№ 393 по плана от 1956 г. на [населено място] с площ от 1302 кв.м., идентична с части от УПИ I и УПИ II от кв.10 по действащия регулационен план на града, одобрен със заповед № РД-25-300 от 01.04.1986 г. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Ответникът по жалбата [община] не взема становище по нея. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирана страна /ищец по делото/, в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което е допуснато до касационно обжалване с определение на ВКС № 392 от 26.04.2011 г. по настоящото дело. С горепосоченото определение касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като е прието, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по въпроса: по предявен иск за собственост, при който ищецът основава правото си на собственост на реституция по реда на чл.1 или 2 от ЗВСВОНИ, чия е доказателствената тежест да докаже предпоставката на чл.4 от ЗВСВОНИ за реституция на имота. По този въпрос настоящият състав на ВКС приема следното: Съгласно чл.127, ал.1 от ГПК /отм./ и чл.154, ал.1 от новия ГПК всяко от страните е длъжна да докаже обстоятелствата /фактите/, на които основава исканията и възраженията си. Когато се твърди придобиване на право на собственост по реституция – по силата на закона /чл.1 или чл.2 от ЗВСВОНИ/ ищецът следва да докаже фактите, доказващи настъпването на всички посочени в закона предпоставки за реституция. Тези предпоставки са следните: имотът да е бил собственост на ищеца или на негов наследодател преди одържавяването му, към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ този имот да е собственост на държавата, общините, обществени организации или на техни фирми или еднолични дружества по чл.61 от ТЗ, имотът да е бил отнет от неговия собственик по реда на някои от посочените в чл.1 и чл.2 от ЗВСВОНИ закони или отнет без законово основание или отчужден не по установения за това ред в периода от 09.09.1944 г. до 1989 г., да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден и за него да не е било получено равностойно обезщетение в пари или друг имот /чл.4 от ЗВСВОНИ/. Последната от тези предпоставки е свързана не с настъпването на даден факт, а с неговото ненастъпване. Поради това ищецът не носи доказателствената тежест за доказване на ненастъпването на този факт. В тежест на насрещната страна е, ако твърди, че такова обезщетение е било получено /тоест, че се е осъществил такъв факт/, да представи доказателства затова. С оглед на това разрешение на поставения по делото правен въпрос, обжалваното решение, в което е прието, че искът е недоказан поради това, че ищцата, чиято е била доказателствената тежест, не е представила доказателства за това, че наследодателката й не е получила обезщетение за процесния имот, е неправилно и като такова следва да бъде отменено. Тъй като след отмяна на решението не се налага да бъдат извършвани нови или да бъдат повтаряни съдопроизводствени действия, по аргумент за противното от чл.293, ал.3 от ГПК, настоящият състав на ВКС следва да се произнесе по съществото на спора. Предявеният от Л. М. иск за установяване на собствеността и предаване владението на процесния имот е основателен поради следното: От събраните по делото доказателства се установява, че ищцата, заедно с другите наследници на Б. Й. и на останалите съдружници в бившето [фирма], е собственик на процесния имот. Същата основава претенцията си на реституция по чл.2 от ЗВСВОНИ. Както бе посочено по-горе, реституцията по този закон настъпва по силата на закона /а не по административен ред/ при наличието на следните предпоставки: имотът да е бил собственост на ищеца или на негов наследодател преди одържавяването му, към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ този имот да е собственост на държавата, общините, обществени организации или на техни фирми или еднолични дружества по чл.61 от ТЗ, имотът да е бил отнет от неговия собственик по реда на някои от посочените в чл.1 и чл.2 от ЗВСВОНИ закони или отнет без законово основание или отчужден не по установения за това ред в периода от 09.09.1944 г. до 1989 г., да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден и за него да не е било получено равностойно обезщетение в пари или друг имот /чл.4 от ЗВСВОНИ/. По делото са безспорно доказани всички горепосочени предпоставки за реституция: 1. Видно от нарочен баланс на фабрика за производство на макарони, фиде и други, собственост на [фирма], съставен на 23.12.1947 г. по повод национализацията на тази фабрика и протокол от 17.12.1948 г., процеснато дворно място е било собственост на [фирма], съдружник в което към датата на национализацията през 1947 г. е била наследодателката на ищцата Л. М.- Б. Д. Н., по мъж п.Й.. Последното се установява от договора за учредяване на [фирма] от 15.07.1946 г. и от нарочния баланс на [фирма] от 23.12.1947 г. 2. Не се спори между страните и от представените акт за общинска собственост № 263 от 05.04.2000 г. и скица № 286 от 30.04.2009 г.- извадка от регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № РД-25-300 от 01.04.1986 г. се установява, че към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ през 1992 г. спорният имот се е водел като собственост на ответната [община]. 3. Видно от акт за държавна собственост № 31 от 12.09.1949 г., фабриката за производство на макарони и фиде, собственост на [фирма], е била национализирана по З.. Съгласно чл.1 от този закон, по силата на закона се национализират всички частни предприятия от посочените в този член от закона клонове на индустрията, един от които е производството на макарони и фиде. Макар в акта за държавна собственост да не е посочено, че се национализира и дворното място, върху което е била изградена фабриката за макарони и фиде, дворното място се счита национализирано по силата на чл.9 от З. и пар.20 от П., тъй като е безспорно доказано, че е било собственост на [фирма]- фирмата, притежателка на предприятието, което се национализира. 4. Незастроената част от имота съществува реално до размерите, в които е отчуждена по смисъла на това понятие, даден в ТР № 1 от 1995 г. на ОСГК на ВКС: Видно от допълнителното заключение на вещото лице А. О., върху част от бившия имот пл.№ 393 по плана от 1956 г., записан в разписния лист като собственост на ДИП „С.”, е изградена улица, но останалата незастроена част от този имот има необходимите площ и лице за обособяването й като самостоятелен парцел. Обстоятелството, че към настоящия момент имотът не съществува като отделна кадастрална или регулационна единица не означава, че той не съществува до размерите, в които е бил отчужден, и съответно не е пречка за реституцията. В този смисъл е и задължителната и незадължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 1995 г. на ОСГК на ВС, решение № 32 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 509 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 86 от 15.06.2011 г. по гр.д.№ 722 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 15 от 06.02.2012 г. по гр.д.№ 311 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о. и др., която настоящия състав на ВКС изцяло споделя. 5. Не се установи съдружниците в бившето [фирма] да са получили обезщетение, което е пречка за реституцията. Съгласно чл.4, ал.1 от ЗВСВОНИ, това е само равностойно парично или имотно обезщетение, но не и получени държавни облигации. Видно от нарочния баланс на [фирма] от 23.12.1947 г., след национализацията са определено като оставащи за обезщетение 758 лв. Съгласно чл.13, ал.1 и 3 от З. и пар.49 и пар.69 от П., това обезщетение се изплаща в държавни лихвени облигации, а само по изключение- с изрично решение на правителството в пари или в друг имот. В случая в тежест на ответника е било, ако твърди това, да докаже, че е било взето решение на правителството за обезщетяване на съдружниците в [фирма] с пари или с имот, а не с държавни лихвени облигации, както е предвиждал З.. Тъй като по делото не е представено такова решение на правителството, следва да се приеме, че за имота е получено обезщетение в държавни лихвени облигации, което съгласно чл.4, ал.1, изр.последно от ЗВСВОНИ не е пречка за реституцията. Като наследник на един от съдружниците в бившето [фирма], ищцата притежава само идеална част, а не целия имот, но това не е пречка да се осъди ответника, който не е съсобственик на този имот, да й предаде целия имот. Предявяването на иск за собственост от един от съсобствениците е действие на обикновено управление на съсобствената вещ, поради което съсобствениците са обикновени, а не необходими другари по това дело и всеки един от тях има право и може да предяви срещу всяко трето на съсобствеността лице иск за ревандикация на цялата вещ. В този смисъл е практиката на ВКС, включително и задължителна такава, обективирана например в решение № 378 от 28.07.2010 г. по гр.д.№ 148 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 424 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 964 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановени по реда на чл.290 и сл. от ГПК, Тълкувателно решение № 91 от 01.10.1974 г. по гр.д.№ 63 от 1974 г. на ОСГК на ВС, решение № 879 от 24.02.2010 г. по гр.д.№ 2304 от 2008 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 1711 от 14.12.2000 г. по гр.д.№ 293 от 2000 г. на ВКС, Четвърто г.о. и др. Налице са и втората и третата предпоставки за уважаване на ревандикационния иск: Ответната община владее процесния имот, което обстоятелство не е било спорно по делото /в съдебно заседание от 12.01.2009 г. съдът е приел за безспорно установено това обстоятелство/. Същата няма основание за това владение. Неоснователно е нейното възражение за придобиване на имота по давност: Съгласно чл.5, ал.2 от ЗВСВОНИ /нова ДВ, бр.107 от 18.11.1997 г./, изтеклата придобивна давност за процесния имот, който подлежи на възстановяване по реда на ЗВСВОНИ, не се зачита и започва да тече от деня на влизане на тази разпоредба на закона в сила. А от деня на влизане в сила на тази разпоредба на 22.11.1997 г. до датата на завеждане на делото на 21.11.2007 г. /когато исковата молба е подадена по пощата/ не са изминали 10 години, колкото е необходимия съгласно чл.79, ал.1 от ЗС срок за придобиване на недвижим имот при недобросъвестно владение. Ответната община не може да се позове на кратката придобивна давност по чл.79, ал.2 от ЗС, тъй като не е добросъвестен владелец- не е владяла имота на основание, годно да я направи собственик, без да знае, че нейния праводател не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. С оглед на всичко гореизложено предявеният ревандикационен иск е основателен и следва да бъде уважен. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на касаторката направените от нея разноски пред трите съдебни инстанции в размер общо от 474 лв. /56 лв. държавна такса за завеждане на иска, 28 лв. държавна такса по частна жалба, 30 лв. държавна такса за въззивно обжалване, 80 лв. държавна такса за касационно обжалване, 20 лв. такса за вписване на исковата молба и 260 лв. възнаграждение на вещо лице/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 148 от 11.06.2010 г. на Шуменския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 233 от 2010 г. И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.108 от ЗС спрямо [община], че Л. С. М.- ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.7, ап.30 е съсобственик заедно с наследниците на всички съдружници в бившето [фирма] на следния недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО с площ от 1270 кв.м., представляващо незастроена част от бившия имот пл.№ 393 по кадастралния план на [населено място] от 1956 г., която понастоящем е включена като част от УПИ I с площ от 1050 кв.м. и част от УПИ II с площ от 220 кв.м. по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № РД-25-300 от 01.04.1986 г. и която е обозначена със зелен контур на скицата на в.л. А. О., находяща се на лист 75 от делото на РС- [населено място] пазар, която представлява неразделна част от настоящото решение и ОСЪЖДА [община] да предаде на Л. С. М. горепосочения имот. ОСЪЖДА [община] да заплати на Л. С. М. с горепосочения адрес на основание чл.78 от ГПК разноски по делото за трите съдебни инстанции в размер на 474 лв. /четиристотин седемдесет и четири лева/. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.