1 1 Р Е Ш Е Н И Е № 81 гр.София, 12.06.2020 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Илиев ЧЛЕНОВЕ: Геника Михайлова Димитър Димитров при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4483/ 2019 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 171/ 12.03.2020 г. на ВКС, ІV г.о. по настоящето дело, по жалба на Р. А. Р. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 5011 от 04.07.2019 г. по гр.д.№ 6412/ 2018 г., (поправено с решение по същото дело № 7218/ 25.10.2019 г.) в частта му, в която е обезсилено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 63113/ 2016 г. в частта, в която „Кедра 2005” ООД, [населено място], е осъдено да заплати на жалбоподателя на основание чл.6 ал.1 т.2 НСОРЗ сумата 37 242,75 лв – допълнително трудово възнаграждение във връзка с изпълнение на дейности като ръководител проект „Експлоатация на геотермално поле Е., [община], Гърция” за периода 10.03.2015 г. – 07.12.2015 г. със законната лихва от 04.11.2016 г. до окончателното й изплащане. Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос за задължението на съда, който прекратява производството по делото поради неподсъдност да го изпрати на компетентния съд. Подсъдността, разглеждана като компетентност на сезирания съд да правораздава по подадена до него молба за разрешаване на правен спор, е процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно само в хипотезите на чл.119 ал.1 - 3 ГПК. Когато следи служебно за подсъдността, сезираният съд сам решава дали делото му е подсъдно (чл.118 ал.1 ГПК), като преценката му подлежи на самостоятелен контрол от функционално компетентния горестоящ съд (чл.121 ГПК). Независимо дали такъв контрол е упражнен, още към момента, когато се счете за некомпетентен да разреши спора и прекрати производството пред себе си, сезираният съд е длъжен да го изпрати на надлежния съд (чл.118 ал.1 изр.1 ГПК). Той не разполага с възможност да преценява дали да стори това, тъй като законът свързва с това му процесуално действие конкретни процесуалноправни последици (чл.118 ал.2 изр.2 ГПК). Съдът, който прекрати производството по делото пред себе си поради неподсъдност, за която следи служебно, но не изпрати делото за разглеждане на компетентния (според него) съд, допуска съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд, когато следи служебно за подсъдността (в хипотезата на чл.119 ал.1 ГПК), има същите задължения като сезираният първоинстанционен съд. Ако приеме, че спорът не е бил родово подсъден на първата инстанция, той е длъжен да обезсили първоинстанционното решение и да изпрати делото на компетентния (според него) съд да разгледа този спор като първа инстанция (чл.270 ал.3 изр.2 ГПК). Въззивният съд също не разполага с възможност да преценява дали да изпрати делото на компетентния съд, тъй като разпоредбата на чл.118 ал.2 изр.2 ГПК касае производството и пред двете инстанции. Ако въззивният съд обезсили първоинстанционното решение поради родова неподсъдност, но не изпрати делото за разглеждане на компетентния (според него) съд, допуска съществено нарушение на съдопроизводствените правила. С оглед изложеното по отношение на обжалваното въззивно решение (в допусната до касационно обжалване част) е налице отменителното основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. Инстанцията по същество не е разгледала спора, като е приела, че с оглед твърденията в исковата молба и направеното от пълномощника на ищеца уточнение в открито съдебно заседание от 12.09.2017 г. сумата от 37 242,75 лева се претендира от ищеца въз основа на допълнително възлагане по граждански договор. Щом релевираният пред съда спор не бил трудов, съгласно чл.104 т.4 от ГПК той бил подсъден на окръжния съд като първа инстанция, което налагало първоинстанционното решение в частта за сумата от 37 242,75 лв. да бъде обезсилено като недопустимо. С акта си обаче въззивният съд не е постановил изпращане на делото на компетентния съд, а само обезсилване на обжалваното пред него решение. Разрешението е дадено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като (съгласно отговора на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато) въззивният съд, който е констатирал родова неподсъдност на спора пред първата инстанция, след като обезсили решението й, не разполага с възможност да преценява дали да изпрати делото на компетентния съд, а е длъжен да стори това. Това налага обжалваното въззивно решение да бъде отменено в допуснатата до касационно обжалване част и делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд, тъй като спорът не може да бъде разрешен от касационната инстанция (няма произнасяне по същество от въззивната такава). Неоснователни са доводите на ответната по касационната жалба страна, че допуснатото от въззивната инстанция нарушение е отстранимо по реда на чл.250 ГПК, а не по пътя на обжалване на акта й. Разпоредбата на чл.250 ГПК урежда изключение от принципа, според който веднъж постановил акт по същество на спора, сезираният съд не може да го отмени или измени сам (чл.246 ГПК). Предпоставките за това изключение са съдът да не се е произнесъл по цялото искане на страната. Тези предпоставки в случая не са налице, тъй като съдът не се е произнесъл по искането на страната да реши правния спор с акт по същество. Той се е произнесъл при констатация, че е налице процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск, без да разглежда спора по същество и без да се произнесе по каквато и да е част от искането на страната. В тази хипотеза порокът на съдебното решение, състоящ се в пропуск да изпрати делото на компетентния съд, е отстраним само по пътя на обжалване на порочния съдебен акт. При новото разглеждане на спора въззивният съд следва да квалифицира спорното право въз основа на твърденията в исковата молба и направеното от пълномощника на ищеца уточнение в открито съдебно заседание от 20.09.2017 г., според които между ищеца и ответника е съществувало трудово правоотношение въз основа на трудов договор от 09.03.2015 г., по силата на което ищецът е трябвало да изпълнява длъжността „инженер сондажни машини” на обект "Експлоатация на геотермално поле Е., [община], Гърция". Твърди се още, че допълнително работодателят възложил на работника да изпълнява длъжността „Ръководител на проекта” срещу възнаграждение от 150 евро на отработен ден. За отработени 196 дни като „Ръководител на проекта” ищецът имал спрямо ответника вземане за 29 400 евро (196 отработени по проекта дни по 150 евро на ден), от които били платени 10 000 евро и оставали дължими 19 400 евро с левова равностойност 37 927 лв. Към 03.09.2015 г. представляващият дружеството – работодател подписал саморъчна декларация, с която признал задължението до размер 13 650 евро с левова равностойност 26 685,75 лв. В първото съдебно заседание процесуалният представител на ищеца е уточнил, че „… инж. Р. е изпълнявал функция „Ръководител на проекта” не по силата на процесния трудов договор …, а въз основа на допълнително възлагане от ответното дружество, за което страните са се договорили да му бъде изплатена сумата, описана в представената по делото декларация от 04.09.2015 г., тоест претендираните неизплатени трудови възнаграждения са за изпълнение на трудовите му функции на длъжност „инженер сондажни машини”, а допълнителните плащания са за дейностите, които е извършвал по проекта в качеството на негов ръководител…”. Това изявление на процесуалния представител на ищеца по никакъв начин не изменя фактическите твърдения в исковата молба, според които допълнителното възлагане е извършено в рамките на първоначално съществуващото между страните трудово правоотношение. Поради това необоснован е изводът на въззивния съд, че сумата от 37 242,75 лева не се претендира от ищеца като допълнително трудово възнаграждение във връзка с изпълнение на дейности като "Ръководител на проект "Експлоатация на геотермално поле Е., [община], Гърция", а въз основа на допълнително възлагане по граждански договор. Твърдения за сключване на отделен граждански договор между ищеца и ответника няма нито в исковата молба, нито в първото съдебно заседание по делото. Има твърдения единствено за възлагане на допълнителна функция от ответника на ищеца (определянето на ищеца за „Ръководител на проекта”) срещу договорено допълнително възнаграждение от 150 евро на отработен ден. Въз основа на тези твърдения въззивният Софийски градски съд е длъжен да извърши квалификация на спорното право и да прецени родово подсъден ли е бил спорът на Софийски районен съд. Отговорността за направените в производството разноски (включително сторените в касационното производство) следва да бъде разпределена от въззивния съд при новото разглеждане на делото (чл.294 ал.2 ГПК), съобразно изхода от спора. Поради това не следва да бъдат разглеждани направените от срещупоставените страни искания за присъждане на разноските по касационното производство с настоящето решение. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение на въззивно решение на Софийски градски съд № 5011 от 04.07.2019 г. по гр.д.№ 6412/ 2018 г., (поправено с решение по същото дело № 7218/ 25.10.2019 г.) в частта му, в която е обезсилено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 63113/ 2016 г. и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане в тази част от друг състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: