6 Р Е Ш Е Н И Е № 324 гр. София, 02 октомври 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на десети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА РУМЕН ПЕТРОВ със секретар Аврора Караджова при участието на прокурора ИСКРА ЧОБАНОВА след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 1014 по описа за 2014 г. и за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл.346 т.1 и сл. от НПК. Образувано е по касационни жалби на защитниците на подсъдимия А. М. Х. – адв.Х. Х. и адв.Р. В. против въззивно решение № 56/07.05.2014 г., постановено по ВНОХД № 338/2014 г. по описа на Варненския апелативен съд. В жалбите на защитниците са изложени конкретни доводи за допуснати нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Двамата считат, че при приетата за установена фактическа обстановка по делото, правилната правна квалификация на извършеното от подсъдимия е за убийство по чл.115 от НК и за кражба по чл.194 от НК, а не както са приели предходните съдебни инстанция за грабеж придружен с убийство. Защитниците са на становище, че при индивидуализиране на наказанието е надценена обществената опасност на подсъдимия, като са подценени смекчаващите отговорността обстоятелства, поради което незаконосъобразно на Х. е наложено наказание доживотен затвор, заменено с лишаване от свобода – двадесет и пет години, увеличени от апелативния съд на двадесет и осем. Претендира се да бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление по чл.115 от НК и по чл.194 от НК или да бъде изменен видът на определеното наказание доживотен затвор с лишаване от свобода, което да бъде редуцирано при условията на чл.58а от НК или алтернативно да бъде намален размерът на наложеното наказание лишаване от свобода към минимума, предвиден в закона от 15 до 30 години. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Частният обвинител и граждански ищец Р. Л. и гражданските ищци Д. Г. и Р. Г. считат, че жалбите на защитниците на подсъдимия са неоснователни. В съдебно заседание подсъдимият и защитниците му поддържат депозираните жалби и молят същите да бъдат уважени. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Касационните жалби са подадени в предвидения в чл.350 ал.2 от НПК срок, от процесуално легитимирани страни по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което са допустими, а разгледани по същество са и ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНИ. С Присъда № 49/24.10.2013 г., постановена от ОС - Разград по НОХД № 286/2013 г. подсъдимият А. М. Х. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199 ал.2 т.2 пр.1 вр. с чл.198 ал.1 и вр. с чл. 58а ал.2 и ал.3 от НК му е определено наказание ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР, което е заменено с ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, което на основание чл.61 ал.1 т.2 от ЗИНЗС е постановено да се изтърпи при първоначален „строг” режим в затвор. На основание чл.59 ал.1 от НК е приспаднат периодът на предварителното задържане по отношение на подсъдимия от така наложеното му наказание. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на наследниците на починалата сумата от - 250 000 лв. на сина й и по 100 000 лв. на нейната майка и баща, представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди в резултат на престъплението, ведно със законната лихва, считано от 23.04.2014 г. до окончателното им заплащане, като в тежест на Х. са възложени направените по делото разноски и дължимата държавна такса върху уважения размер на предявените граждански искове. По жалба на частния обвинител и на защитниците на подсъдимия е било образувано ВНОХД № 338/2014 г. по описа на Апелативен съд - гр. Варна. С Решение № 56/07.05.2014 г., постановено по същото дело, въззивният съд е изменил присъдата, като е увеличил размера на наложеното наказание от двадесет пет на двадесет и осем години лишаване от свобода. Преди всичко следва да се отбележи, че правилността на прилагането на материалния закон може да бъде проверена от настоящата инстанция в рамките на установената и възприета фактическа обстановка от последната инстанция по фактите. В случая първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК - в хипотезата на чл.371 т.2 от НПК, като подсъдимият, в присъствието на защитниците си, е направил признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са приели направеното самопризнание, тъй като същото се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства. Следва да се посочи, че обвинителният акт, с който е бил сезиран окръжният съд, отговаря на изискванията за съдържание, като описаната фактология касае всички обстоятелства от значение за съставомерността на деянието, в което е обвинен Х.. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си да разясни на подсъдимия последиците от провеждане на съкратено съдебно следствие, включващи ползването на самопризнанието при постановяване на присъдата и прякото ползване на доказателствата, събрани на досъдебното производство, без тяхното същинско събиране и проверка в хода на съдебното производство. Събраните на досъдебното производство доказателства - гласни, писмени и веществени, при спазване на предвидения за това процесуален ред, не съдържат противоречиви доказателствени факти и са достатъчни, ведно със самопризнанията на подсъдимия, да потвърдят по несъмнен начин фактическите обстоятелства, претендирани от обвинението. В този смисъл направените в касационните жалби възражения от защитниците за приложението на закон за по-леко наказуемо престъпление на практика представляват оспорване на посочените от обвинението и признати от подсъдимия факти за неговото участие. Обективираното от Х. поведение правилно е преценено от решаващите съдилища като съставомерно по чл.199 ал.2 т.2 пр.1 от НК. Настоящият състав не приема доводите на защитниците за това, че деянието следва да бъде квалифицирано като умишлено убийство и кражба. Такава квалификация не се обосновава от приетите за установени и признати от подсъдимия факти. Описаната от обвинението и призната от подсъдимия фактология сочи, че Х. „хванал жертвата, притиснал с едната си ръка главата й към стената, а с другата ръка стиснал силно врата й, докато тя са задуши. След като констатирал, че е мъртва, свалил от тялото й гривната и комплекта обици и излязъл от жилището”, т.е. от обективна страна подсъдимият е осъществил недопустимо посегателството върху личността на пострадалата – довело до смъртта й, преди отнемането на вещите, а не след извършването на кражба да е взел ново решение - да лиши от живот вече ограбеното лице, за да прикрие извършеното престъпление. В случая целта на подсъдимия е била да си набави на всяка цена средства, необходими за задоволяване на склонността му към хазарт, изведена от предхождащите и последващите му действия, осъществени непосредствено преди и след извършване на изпълнителното деяние, т.е. действал е с намерение противозаконно да присвои инкриминираните вещи, предмет на престъплението. Предвид изложеното, не са налице основания за удовлетворяване на исканията в жалбите за прилагане от касационната инстанция на закон за по-леко наказуемо престъпление. Наложеното на подсъдимия наказание е определено при спазване на правилата, визирани в чл.373 ал.2 от НПК, които задължават съда да приложи чл.58а от НК. В рамките на констатираните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства правилно е преценено, че са налице предпоставките по чл.58а ал.2 и ал.3 от НК, предвид липсата на изключително/и или многобройни такива, обуславящи приложението на чл.58а ал.4 вр. с чл.55 от НК. Предходните съдилища са изложили дължимата преценка за определяне на най-подходящото по вид наказание измежду алтернативно предвидените наказания за извършеното престъпление по чл.199 ал.2 т.2 пр.1 от НК, като са преценили, че в конкретния казус това е „доживотен затвор". Така определеното наказание - по втората предвидена в закона алтернатива, не е очевидно несъответно на обстоятелствата, визирани в разпоредбата на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Обществената опасност на конкретното престъпление е изключително тежка с оглед мотива, който е ръководел подсъдимия и начинът, по който е извършено самото деяние. Х. е имал нужда от постоянни парични приходи за задоволяване на страстта си към хазарт, не е работел и не е упражнявал обществено полезен труд, като е разчитал на получаваните от майка му от чужбина парични средства и от продажбата на семейни имоти в страната. Насочил се е към пострадалата, която живеела сама в неговия вход, тъй като тя е развивала търговска дейност, т.е. разполагала е с необходимите за целта му средства. Упражненото насилие върху жертвата е с висок интензитет - освен счупванията на лявото рогче на подезичната кост и на двете рогчета на щитовидния хрущял, довели до механичната асфикция, която винаги е мъчителна, са установени и множество кръвонасядания по главата и шията. Последващото поведение на подсъдимия – незабавната продажба на отнетите златни накити и опитът му да заличи следите от извършеното престъпление, като е извел трупа на пострадалата от жилището му, изхвърлил го е на полето, след което го е залял с бензин и го е запалил, изключват възможността да бъде преценен като личност с ниска степен на обществена опасност. В случая негативните характеристични данни на дееца, произтичащи не само от съдебното му минало, но и от конкретното извършено посегателство и предприетите от него действия по заличаване на следите от престъплението изпълват изискването на чл.38а ал.2 от НК извършеното престъпление да е изключително тежко, поради което касационният състав не приема възраженията в жалбата за определяне на друг вид наказание. След като и двете предходни инстанции са определили като най-подходящо по вид наказанието „доживотен затвор”, законосъобразно същото е заменено с "лишаване от свобода" в пределите на санкционния минимум и максимум, съобразно чл.58а ал.2 и 3 от НК. При определяне на точния размер на наказанието лишаване от свобода в предвидените в закона граници - от петнадесет до тридесет години, въззивният съд в известна степен е подценил значението на смекчаващите отговорността обстоятелства. Към инкриминирания момент подсъдимият е с чисто съдебно минало, макар и след настъпила реабилитация по право. Неправилно е отказано да се приеме като смекчаващо обстоятелство и направеното от Х. самопризнание. Действително съобразно възприетото в т.7 на ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС формалното волеизявление по чл.371 т.2 от НПК, с което подсъдимият е признал фактите по обвинителния акт, не следва да се цени допълнително като смекчаващо вината обстоятелство. При все това обаче, ако самопризнанието е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство още в досъдебното производство, същото би могло да се третира на плоскостта на смекчаване на отговорността на подсъдимия. В настоящия случай от материалите по делото е видно, че още на 25.04.2013 г. – два дни след извършване на престъплението, преди да има още повдигнато обвинение Х. е депозирал подробни писмени „обяснения”, като детайлно е изложил обстоятелствата, свързани с извършване на деянието. Същевременно с това не следва да се подценява и фактът, че към момента на даване на първоначалните обяснения органът на наказателно преследване е действал бързо и вече се е бил насочил към дееца. Тези обстоятелства, наред с младата възраст на подсъдимия, ниският размер на отнетото имущество, а не на последно място и липсата на други квалифициращи признаци на престъплението са превратно тълкувани от въззивния съд и са отчетени едва ли не като отегчаващи отговорността обстоятелства. Действително в случая според касационния съд е налице баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства – от една страна подсъдимият е с чисто съдебно минало, но след настъпила реабилитация по право - след като е бил осъждан за две престъпления от същия вид. Х. първоначално е направил писмени самопризнания, с което е допринесъл за разкриване на престъплението, а в последствие - до първото по делото заседание пред първоинстанционния съд, е предприел друга линия на процесуално поведение. Всичко това на общия фон на останалите обстоятелства, възприети от предходните инстанции, обосновава намаляване на размера на наложеното наказание на подсъдимия до определения такъв от първоинстанционния съд. С оглед изложеното, касационната инстанция намира, че размерът на определеното на подсъдимия наказание "лишаване от свобода" в размер на двадесет и осем години, е необосновано завишен. Ето защо и в съответствие с целите на наказанието, визирани в чл.36 от НК, наложеното на подсъдимия Х. наказание следва да бъде намалено на двадесет и пет години лишаване от свобода. В жалбите не се претендира за явна несправедливост на присъдения размер на обезщетенията на наследниците на починалата, поради което касационният състав не следва да се произнася. Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.354 ал.2 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 56/07.05.2014 г. по ВНОХД № 338/2013 г. по описа на Варненския апелативен съд, като НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия А. М. Х. наказание на ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: