Р Е Ш Е Н И Е
№ 72
София, 15.07. 2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 553 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Й. Б. против решение от 18.11.2014 г., постановено по гр.д. № 4232 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б състав, с което е потвърдено решение от 27.01.2014 г. по гр.д. № 11767/2011 г. на Софийски районен съд, 29-ти състав за отхвърляне на предявения от Н. Й. Б. против И. Л. Ч., Т. И. Ч. и А. И. Ч. иск с правно основание чл.32, ал.2 ЗС за реално разпределение на ползването на апартамент № 29 в [населено място],[жк][жилищен адрес] със застроена площ от 128.35 кв.м., състоящ се от четири стаи, кухня, баня, тоалетна, мокро помещение, предверие, коридор и три балкона, като са присъдени разноски за първоинстанционното и въззивното производство.
В касационната жалба са наведени твърдения за недопустимост на въззивното решение, евентуално за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон.
И. Л. Ч., Т. И. Ч. и А. И. Ч. са подали писмен отговор по реда на чл.287, ал.1 ГПК чрез пълномощника си адвокат С. Р. М., с който оспорват касационната жалба, навеждайки твърдения, че ищeцът не се легитимира като собственик на процесния апартамент, евентуално – че правилно искът за разпределение на ползването е отхвърлен, поради невъзможност за реално разпределение. Претендират възстановяване на направените разноски.
С определение № 81 от 20.02.2015 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Допустимо ли е при произнасяне по иск за реално разпределение на съсобствен имот, който не може да се ползва по предназначение от всички съсобственици, съдът да извърши разпределение като съобрази фактическото ползване от част от съсобствениците и присъди на ищеца съответните на правата му граждански плодове от вещта, съответни на ползването от което е лишен и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1. Какви са правомощията на въззивния съд, ако искането разпределението да бъде извършено като на ищеца се заплащат съответните на правата му граждански плодове е направено за пръв път във въззивната жалба и 2. В кои случаи са прекомерни присъдените разноски във въззивното производство по неоценяема претенция, когато няколко страни се представляват от един адвокат, който извършва общи действия за тях, но претендира отделни хонорари за всяко лице
Въпросите, обусловили допускане на касационна обжалване, са относими към настоящия правен спор, по който въззивният съд е приел за установено, че като собственик на 12945/20595 ид.ч. от урегулираните имоти, върху които е построена сградата, в която се намира процесния апартамент, ищецът е придобил по приращение съответните идеални части от апартамента, съответно налице е съсобственост с ответниците. Съобразил е, че предмет на спора е разпределяне на ползването върху жилище, което се ползва изцяло от ответниците, като при осъществяване на спорна администрация съдът трябва да се съобрази с възможността за реално ползване на имота от всички съсобственици без за това да се налага промяна в целостта и предназначението му, т.е. трябва да се прецени доколко разпределянето на ползването ще позволи на всички съсобственици да задоволят жилищните си нужди, както и да се прецени фактическото положение на жилищните и сервизни помещения. Прието е, че трябва да се направи преценка на размерите на жилището и членовете на семейството на досегашния обитател на жилището и ако се установи, че то не може да се ползва за задоволяване на жилищните нужди и на другия съсобственост, то искът по чл.32, ал.2 от ЗС подлежи на отхвърляне. Направен е извод, че в случая не е възможно да се разпредели ползването на процесното жилище между страните без да се наруши неговата цялост и предназначение, без да се предприемат бъдещи преустройства за обособяването на отделни дялове за ползването й от всички съсобственици. Процесният апартамент трябва да задоволи жилищните нужди на три семейства – това на И. и Т. Ч., на А. Ч. и на Н. Б.. Отчетено е, че дневната не е изпълнена като самостоятелно помещение, а е функционално свързана с трапезарията и кухнята, поради неизграждане на преградна стена. Ползването на дневната като самостоятелно помещение от единия съсобственик налага промяна на фактическото положение. Не е възможно реално ползване на имота от всички съсобственици за задоволяване на жилищните им нужди. Поради това искът за разпределяне на ползването е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По отношение на искането във въззивната жалба за присъждане на парична сума при невъзможност за предоставяне на реална част от имот аза ползване са изложени съображения, че в исковата молба такова претенция не е заявявана при условията на евентуалност, което изключва възможността по нея да се дължи произнасяне. В мотивите на цитираното в жалбата Р № 291/29.11.2011г. по гр.д. № 212/2011г., ІІ г.о. на ВКС по реда на чл.290 от ГПК също е констатирано, че с исковата молба не е заявено „дали при невъзможност за предоставяне на реално ползване“, съсобственикът желае разпределението да се извърши, чрез заплащане на парично обезщетение за ползването, от което е лишен. В този смисъл са и решение № 164/11.07.2014г. по гр.д. № 247/14г., І г.о. на ВКС по реда на чл.290 от ГПК, Р № 104/08.04.2014г. по гр.д. № 5821/13г. , І г.о. на ВКС по реда на чл.290 от ГПК, Р № 41/20.06.2011г. по гр.д. № 415/10г. на Іг.о. на ВКС по реда на чл.290 от ГПК, ТР № 67/69г. на ОСГК на ВС, в които е прието, че когато липсва възможност да се разпредели ползването на един съсобствен имот, който се ползва изцяло от единия съсобственик, то за неползващия възниква правото на обезщетение. Това право възниква и когато единият съсобственик ползва по-голям дял от имота в сравнение с другия съсобственик. Това означава възможност за предявяване на такъв иск в отделно производство или в това по чл.32, ал.2 от ЗС, но не и че искането за присъждане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС се съдържа имплицитно в претенцията по чл.32, ал.2 от ЗС.
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: : Допустимо ли е при произнасяне по иск за реално разпределение на съсобствен имот, който не може да се ползва по предназначение от всички съсобственици, съдът да извърши разпределение като съобрази фактическото ползване от част от съсобствениците и присъди на ищеца съответните на правата му граждански плодове от вещта, съответни на ползването от което е лишен.
В практиката на ВКС е дадено тълкуване с решение № 291 от 29.11.2011 г. по гр.д. № 212/2011 г., ІІ г.о. по въпроса кои обстоятелства трябва да се съобразят при преценка възможно ли е реално разпределение на ползването, като е прието, че когато съсобствения имот е жилищен съдът следва да съобрази възможно ли е според вида и броя на помещенията, този имот да задоволява жилищните нужди на съсобствениците, всеки от които да ползва определени самостоятелни помещения и сервизи; предоставяне на общо ползване на определени помещения е допустимо само при изрично съгласие на съсобствениците, респ. на част от тях и ако според състоянието на имота е невъзможно същият да бъде ползван едновременно по предназначение от всички съсобственици, то разпределението следва да се осъществи при съобразяване на осъществяваното до момента фактическо ползване и заплащане на парично обезщетение на неползващия съсобственик докато трае така разпределеното ползване или се променят обстоятелствата, при които е постановено.
Настоящият съдебен състав възприема посочената практика на ВКС при следните уточнения:
Съсобствената вещ се ползва и управлява по общо съгласие на съсобствениците, по решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от вещта /ако не се постигне общо съгласие/ или по решение на съда – чл.32 ЗС. Съдебната администрация по чл.32, ал.2 ЗС замества решението на мнозинството в случаите когато то липсва или е вредно за вещта. Правомощията на съда в това производство се ограничават в рамките на решенията, които мнозинството може да вземе във връзка с ползването и управлението. Правомощията на съсобствениците във връзка с ползването и управлението на общата вещ по общо съгласие или решение на мнозинството са: да определят как и от кого ще се осъществи непосредственото служене с вещта или как ще се извличат плодовете от нея, естествени или граждански, с оглед предназначението на вещта и желанието на съсобствениците. Ползването може да бъде разпределено за непосредствено служене с вещта от всички или някои съсобственици, за стопанисването й от всички или някои от тях с оглед получаването на естествени плодове или за получаване на граждански плодове от вещта чрез сключване на облигационни договори. Ако вида и предназначението на вещта не позволяват непосредствено ползване на реални части от нея от всеки от съсобствениците, мнозинството може да определи кой от съсобствениците, поискали лично да ползват съсобствената вещ, да я ползва, както и при желание на неползващ съсобственик – каква сума да му се заплаща за личното ползване, което не може да осъществява, т.е. гражданския плод, който да получава от неговото право на собственост. В практиката на ВКС по решение № 154/10.06.2014 г. по гр.д. № 428/2014 г. на І г.о. е прието, че когато съсобствениците са изразили воля единия от тях да ползва общата вещ, ползващият вещта съсобственик е уведомен, че следва да заплаща обезщетение /т.е. гражданските плодове за правата на останалите съсобственици/, както и че останалите съсобственици не желаят да ползват имота реално и се е съгласил с това, поради което покана по чл.31, ал.2 ЗС не е необходима. Разрешението касае именно случай, при който е взето решение по ползване и управление на общата вещ, като единия съсобственик получава личното служене с вещта, а останалите – гражданските плодове от вещта съобразно правата си при изразена воля за това, а след като е допустимо съсобствениците или мнозинството да вземат решение един или някои от тях да осъществяват непосредственото служене с вещта, а останалите по тяхно желание да получават гражданските плодове за правата си от ползващите съсобственици, допустимо е и в производство по чл.32, ал.2 ЗС съдът след като прецени, че видът и предназначението на вещта не позволява всички съсобственици да ползват лично реална част от нея, да разпредели ползването като се съобрази със съществуващото фактическо положение и присъди гражданските плодове на съсобствениците, които не могат да получат реално ползване, щом същите са изразили воля за това.
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: Какви са правомощията на въззивния съд, ако искането разпределението да бъде извършено като на ищеца се заплащат съответните на правата му граждански плодове е направено за пръв път във въззивната жалба.
Производствата по спорна съдебна администрация на граждански правоотношения не са уредени в ГПК, поради което, доколкото в други закони няма особени процесуални норми за тях и доколкото самата специфика на съответното производство не налага друго, по отношение на тези производства се прилагат процесуалните правила на общия исков процес, а характерът и целта на производството по чл.32, ал.2 ЗС не налагат отклонение от процесуалните правила на общия исков процес. Този мотив е в основата на тълкуването по т.2 на Тълкувателно решение № 13/10.04.2013 г. по т.д. № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС. След като в съдебното производство по чл.32, ал.2 ЗС се прилагат правилата на общия исков процес, то всички искания, доводи и възражения на страните следва да бъдат направени в исковата молба и отговора на исковата молба, съответно в сроковете по чл.143 и чл.144 ГПК. Нови обстоятелства пред въззивния съд може да се твърдят само при условията на чл.266 ГПК. Искането при липса на възможност за разпределение на ползването чрез предоставяне на реален дял от общата вещ на всеки от съсобствениците, разпределението да бъде извършено като неползващия съсобственик получи гражданските плодове, съответни на правата му е свързано с необходимост от събиране на доказателства за размера на наемното възнаграждение, на което съответстват, поради което е недопустимо да бъде направено за пръв път във въззивното производство, освен в случаите, когато не е необходимо събиране на нови доказателства.
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: В кои случаи са прекомерни присъдените разноски във въззивното производство по неоценяема претенция, когато няколко страни се представляват от един адвокат, който извършва общи действия за тях, но претендира отделни хонорари за всяко лице.
Чл.78, ал.5 ГПК определя критериите, по които се преценява прекомерност на заплатено от страна по делото адвокатско възнаграждение и това са единствено действителната фактическа и правна сложност на делото. Адвокатско възнаграждение се заплаща за извършени от адвоката адвокатски услуги по чл.24 ЗА, като вида на адвокатските услуги и размера на възнаграждението се определят от договор между адвокат и клиента – чл.36, ал.2 ЗА. Един адвокат може да представлява няколко клиента и доколкото интересите им съвпадат, да извършва общо процесуални действия от тяхно име, но и в този случай и то независимо дали упълномощаването е извършено с един или с отделни самостоятелни актове, налице са толкова договори за извършване на адвокатски услуги и толкова упълномощавания, колкото са и клиентите, съответно упълномощителите и по всеки от тези договори се дължи адвокатско възнаграждение съгласно чл.36 ЗА, а дали уговореното и заплатено възнаграждение е прекомерно се преценява единствено въз основа на критериите по чл.78, ал.5 ГПК.
По основателността на касационната жалба:
Въззивното решение е процесуално допустимо, тъй като съдът се е произнесъл по предявения иск за разпределение ползване на съсобствен имот в рамките на заявените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Обстоятелството, че в мотивите си е квалифицирал искането в жалбата разпределението да се извърши като се съобрази осъществяването до момента фактическо ползване, а на ищеца се присъдят гражданските плодове, съответни на правата му, като иск по чл.31, ал.2 ЗС е свързано с неправилна правна квалификация на наведения довод, която се отразява на правилността, но не и на допустимостта на постановеното решение, след като съдът се е произнесъл по заявеното в исковата молба спорно право в рамките на осъществяваната съдебна администрация.
Независимо от дадената неправилна правна квалификация, с оглед отговора на втория въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване, следва, че правилно въззивният съд е отказал да разгледа направеното за пръв път във въззивната жалба на ищеца Н. Й. Б. искане разпределението на ползването да се извърши като се съобрази осъществяваното до момента от ответниците ползване и му се присъдят гражданските плодове, съответни на правата му в съсобствеността, доколкото произнасянето по това искане е свързано с допускане на нови доказателства за установяване стойността на гражданските плодове и не са налице предпоставки по чл.266 ГПК.
По отношение доводите на касатора Н. Й. Б., че ответниците са едно семейство, видно от отговорите им по реда на чл.176 ГПК и че е възможно разпределение на ползването на процесното жилище на два реални дяла – един за него и един за семейството на ответниците, съдът приема следното:
Обсъждането на посоченото оплакване предполага установяване, че страните са съсобственици на имота, поради което първо следва да се разгледат доводите на ответниците в отговора на исковата молба, поддържани и в отговора на въззивната и касационната жалба, че между страните липсва съсобственост, тъй като въз основа на правните сделки, с които се легитимира ищецът е придобил само собствеността върху земята, но не и идеални части от сградата.
В исковата молба Н. Й. Б. твърди, че въз основа на правни сделки е придобил 12945/20595 ид.ч. от УПИ І, ІІ, ІІІ и ІV от кв.133-д по плана на [населено място], местността „К. село-Плавателен канал” с обща площ 20595 кв.м. и по силата на чл.496, ал.2 ГПК и чл.92 ЗС е съсобственик на същите идеални части от всички самостоятелни обекти в застроените върху терена сгради.
От доказателствата по делото е видно, че с нотариален акт № 65, том ІІІ, рег. № 13359, дело № 450/2009 г. на нотариус № 274 и нотариален акт № 68, том ІІІ, рег. № 13364, дело № 453/2009 г. на нотариус № 274, Н. Й. Б. е придобил чрез договор за дарение и договор за покупко-продажба от А. З. Н. 12095/20592 ид.ч. от посочените четири урегулирани поземлени имота /части от бившия парцел V/, а с нотариален акт № 171, том ІІІ, рег. № 5324, дело № 507/2010 г. на нотариус № 040 – чрез договор за дарение от Й. К. Б. и В. Н. Б. 1/10 ид.ч. от 8500/20595 ид.ч. от дворното място, представляващо посочените четири урегулирани поземлени имота, стар парцел V. В последния нотариален акт е отбелязано, че се даряват и правата по чл.92 ЗС, т.е. и приращението, съгласно чл.496, ал.2, изр.първо ГПК, включващо и съответните идеални части от построеното в дарения недвижим имот.
Ответниците са оспорили притежаването на права върху построените върху терена от ЖСК „Български художник” сгради от праводателите на ищеца, респ. придобиването на такива права от ищеца, поради което следва да се установи какви права са придобили прехвърлителите по посочените договори.
А. З. Н. е придобил 12095/20595 ид.ч. от дворното място, представляващо четири урегулирани поземлени имота, стар парцел V, с обща площ 20595 лв. въз основа на публична продан по изпълнително дело № 200888510401559 на ЧСИ М. П., рег. № 851, по което посочените идеални части от дворното място, собственост на Столична община по акт за частна общинска собственост № 749/21.08.2000 г. са възбранени, описани са с протокол от 15.12.2008 г., изнесени са на публична продан и с постановление от 3.02.2009 г. са възложени на А. З. Н..
Й. К. Б. е придобил 1/10 от 8500/20595 ид.ч. от дворното място, представляващо четири урегулирани поземлени имота, стар парцел V, с обща площ 20595 лв. въз основа на публична продан по изпълнително дело № 20088580400017 и присъединеното към него изпълнително дело № 20098580400296 на ЧСИ У. Д., рег. № 858 от РКЧСИ. Изпълнително дело № 00017 е образувано за задължение на ЖСК „Български художник” към Й. В. Й. за сумата 813 лв., а изпълнително дело 0296 за задължение на ЖСК „Български художник” към Й. В. Й. за сумата 1000 лв. За събиране на вземанията е наложена възбрана върху 1/10 от 8500/20595 ид.ч. от дворното място, извършен е опис, при който е установено, че целия имот е изцяло застроен, с протокол от 6.07.2009 г. ЧСИ е определил цената на посочените идеални части въз основа на данъчна оценка, като е взел предвид пълното застрояване на имота и че за в бъдеще от неговата продажба не могат да се очакват приходи и след извършване на публичната продан с постановление от 24.08.2009 г. е възложил 1/10 от 8500/20595 ид.ч. от дворното място на Й. К. Б., като е отбелязъл, че купувачът придобива на основание чл.496, ал.2 ГПК и всички права, които длъжникът е имал върху продадения имот, който недвижим имот е изцяло застроен, включително и правата по смисъла на чл.92 ГПК.
С посочените постановления за възлагане праводателите на ищеца са легитимирали правата си при сключване на договорите за дарения и покупко-продажба, на които се позовава Н. Й. Б. в исковата молба. На публичната продан обаче праводателите А. З. Н. и Й. К. Б. са придобили идеални части само от земята, урегулирана в посочените четири урегулирани поземлени имота, но не и върху построените върху тях сгради. Публичната продан е изрично уредено в закона производство при принудително изпълнение, насочено към недвижим имот за удовлетворяване на подлежащо на изпълнение парично вземане на взискателя, като сумата, получена от продажба по предвидения в ГПК ред на имот, притежаван от длъжника, послужи за удовлетворяване на кредитора. В практиката на ВКС /например решение № 365/22.10.2012 г. по гр.д. № 17/2002 г., І гр.о., решение № 153/12.07.2013 г. по гр.д. № 1317/2013 г., ІІ г.о. и др./ е дадено тълкуване, че публичната продан е деривативен способ за придобиване на права, като постановлението за публична продан се ползва със стабилитет и може да бъде оспорвано чрез иск или възражение само в хипотезата на чл.490 ГПК и при невнасяне на цената /чл.496, ал.3 ГПК/, но този стабилитет не важи когато е продаден чужд имот и правата на действителния собственик, които могат да бъдат противопоставени на взискателя, могат да бъдат противопоставени и на купувача на имота по публична продан. Тълкуването изхожда от принципа, че след като публичната продан е деривативен способ за придобиване на вещни права, то при оспорването им съдът може да преценява вещно-транслативния ефект на постановлението за възлагане, при съобразяване спецификите на придобивния способ, т.е. наведените възражения не могат да касаят незаконосъобразност на изпълнителни действия извън хипотезите на чл.490 ГПК и при невнасяне на цената. Еднозначно в практиката на ВКС, включително и по посочените решения се приема, че публична продан на имот, който не е бил собственост на длъжника, няма вещно транслативен ефект спрямо действителния собственик, който има противопоставими на взискателя права.
Следва да се приеме, че няма вещно транслативен ефект и постановление за възлагане, в което е посочен имот или права върху имот, върху които не е насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, не са описани и оценени и спрямо които не е проведена публична продан, щом тези права могат да бъдат предмет на самостоятелно разпореждане по следните съображения: Нормата на чл.496, ал.2, изр.първо ГПК като част от правилата, уреждащи публичната продан на недвижими имоти за удовлетворяване вземане на взискател, определя, че от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане /от деня на постановлението за възлагане преди изменението на редакцията в ДВ бр.49/2012 г./ купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, но само върху имота предмет на публичната продан, а не и самостоятелни вещни права, които не са били предмет на публичната продан, тъй като в този случай липсва каквото и да било признато от закона основание за придобиването им.
В настоящия случай публичната продан, по която всеки от праводателите на ищеца е придобил правата си е извършена само на идеалните части от дворното място – само върху тях е насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, само те са описани по реда на чл.483 ГПК, оценени по реда на чл.485 ГПК и обявени в обявлението по чл.487 ГПК, за тях са постъпили наддавателни предложения по чл.489 ГПК и е обявен купувач по чл.492 ГПК и за тях е налице възлагане с постановление по чл.496, ал.1 ГПК. Построените върху дворното място, урегулирано в четири урегулирани поземлени имоти, сгради или самостоятелни обекти в тях не са били предмет на публичната продан, същите могат да бъда предмет на самостоятелно разпореждане отделно от терена съгласно чл.63, ал.2 ЗС, поради което и постановлението за възлагане няма вещно-транслативен ефект по отношение права върху самостоятелните обекти в сградите.
Отбелязването в постановлението за възлагане от 24.09.2009 г. на ЧСИ У. Д., рег. № 858, че купувачът придобива всички права върху продадения недвижим имот, който недвижим имот е изцяло застроен, включително правата по смисъла на чл.92 ЗС е без правно значение, тъй като придобиването на вещни права може да стане само по предвидените по закона начини – чл.77 ЗС, а право на собственост въз основа на публична продан може да се придобие само ако спрямо конкретно определен недвижим имот, самостоятелен обект на вещни права или самостоятелни права върху недвижим имот, собствени на длъжника, е била извършена уредената в ГПК процедура по публична продан.
След като А. З. Н. и Й. К. Б. са придобили само идеални части от терена, но не и от самостоятелните обекти в построените в него сгради, то същите са могли да прехвърлят и на ищеца Н. Й. Б., само притежаваните идеални части от терена, от което следва, че е опровергана презумпцията на чл.92 ЗС и ищецът не се легитимира с посочените в исковата молба договори за дарение и покупко-продажба като съсобственик на процесния апартамент, намиращ се в сграда, построена върху дворното място, урегулирано в четири урегулирани поземлени имоти, на което е съсобственик.
С оглед извода, че ищецът Н. Й. Б. не е съсобственик в апартамента, разпределение на ползването върху който претендира, не следва да се разглеждат доводите му в касационната жалба относно възможността за реално разпределение на ползването.
По изложените съображения, макар и по мотиви различни от тези на въззивния съд, постановеното от него и атакувано в настоящото производство решение, с което искът по чл.32, ал.2 ЗС е отхвърлен, по същество е правилно и следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови на ответниците по касационната жалба направените разноски в размер на 500.00 лв. за всеки, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Неоснователно е направеното от касатора възражение за прекомерност на направените разноски. С оглед отговора на третия въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване следва, че за сключения с всяко лице договор за извършване на адвокатска услуга се дължи възнаграждение, а в случая уговореното възнаграждение е в минималния размер по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет въз основа на законовата делегация по чл.36, ал.2 ЗА, който минимален размер отчита именно необходимото време за изпълнение на договора и разумния размер на възнаграждението, с оглед постигане на заложената в чл.36, ал.2, изр.второ цел да бъде справедлив и обоснован.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 18.11.2014 г., постановено по гр.д. № 4232 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б състав.
ОСЪЖДА Н. Й. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес]-3, ап.2-3 да заплати разноски за настоящото производство, както следва: на И. Л. Ч., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.В, ет.1, ап.1, адвокат С. М. в размер на 500.00 лв.; на Т. И. Ч., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.В, ет.1, ап.1, адвокат С. М. в размер на 500.00 лв. и на А. И. Ч., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.В, ет.1, ап.1, адвокат С. М. в размер на 500.00 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|