1 Р Е Ш Е Н И Е № 193 София, 6 април 2011 година Върховният касационен съд на Р. Б., трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети март две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ПАВЛИНА ПАНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1143/2011 година. Производството е по реда на глава ХХХІІІ от НПК. На 13.01.2011 год. задочно осъденият Е. М. А. е подал писмено искане чрез РС-Плевен/вх. № 490/ до Върховния касационен съд за отмяна на осъждането му с присъда № 257 от 07.10.2005 год. по нохд № 1581/2000год. на Плевенския районен съд и възобновяване на делото за новото му разглеждане. Искането е поддържано в съдебното заседание на касационната инстанция от осъдения и назначения му служебен защитник като според прокурора то е неоснователно. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 257 от 07.10.2005 год. по нохд № 1581/2000 год. на Плевенския районен съд Е. М. А. е признат за виновен в извършено на 13.02.2000 год. в[населено място] престъпление по чл. 211, прел. 2, във вр. чл. 209, ал. 1, във вр. чл. 29, ал. 1,б.”а” и „б” от НК, като е осъден на пет години лишаване от свобода. На основание чл. 47, ал. 1, б.”б” от ЗИН/отм./ е постановено А. да изтърпи наложеното му наказание при първоначален „Строг” режим. Присъдата не е протестирана и обжалвана и е влязла в сила след изтичане на 15-дневния срок от обявяването й. По същество, искането за възобновяване е по две различни основания-по чл 423, ал. 5 и по чл. 423, ал. 1, във вр. чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 328, ал. 1, т.т.1-3 от НПК. За да е налице първото от сочените основания е необходимо искането да е направено от задочно осъден, предаден от друга държава на Р. Б., при предоставени гаранции за възобновяване на делото, като в този случай съдът е длъжен да го възобнови, без да преценява дали лицето е знаело за съдебното производство срещу него. От изисканата и приложена към настоящото производство Е. заповед за арест на Е. М. А./Р-00576/2005 год./ от 25.05.2009 год. на РП-Плевен е видно, че изрични гаранции по смисъла на чл. 41, ал. 1 от Закона за екстрадицията и Е. заповед за арест за безусловно поет ангажимент от страна на държавата като молеща страна към К. И. за възобновяване на делото, с което А. е признат за виновен и осъден, не са представяни и не са изисквани. Ето защо, не е налице хипотезата за възобновяване по чл. 423, ал. 5 от НПК. По второто от сочените искания за възобновяване-това по чл. 423, ал. 1, във вр. чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 348, ал. 1, т.т.1-3 от НПК, искането е допустимо и по същество частично основателно. Искането по това основание е подкрепено с твърдението, че делото е разгледано без на него да присъства А. и по него е постановена осъдителна присъда, за която той узнал на 02.12.2010 год. в К. И., когато е бил задържан в изпълнение на постановената заповед за арест. Твърди се, че първоинстанционният съд е разгледал делото при условията на чл. 268, ал. 3 от НПК/отм. /, без да посочи коя от хипотезите по него е налице за провеждане на „задочното” съдебно производство. С разглеждането на делото в отсъствието на осъдения са били ограничени процесуалните му права да прави възражения срещу обвинението и да участва в процеса на събиране на доказателствата. Допуснатите нарушения според защитата са съществени, защото не е била дадена възможност на осъдения да развие в пълнота защитната си теза срещу обвинението по оспореното от него авторство в инкриминираното престъпление. В резултат на процесуалното нарушение е последвало неправилно приложение на закона. Съобразно оплакването се моли, касационната инстанция да упражни правомощията си и уважи искането. Действително, провеждането на част от разглеждането на нохд № 1581/2000 год. на Плевенския районен съд, включително постановяването на присъда № 257 от 07.10.2005 год., да е станало в отсъствието на подсъдимия, това е резултат на волята на самия подсъдим и той не може да черпи права от собственото си поведение, осуетило задължителното му присъствие на делото. Изводът произтича от книжата в самото дело, от които е видно, че на 29.12.2000 год. той е получил препис от обвинителния акт, изготвен от Плевенската районна прокуратура и призовка за насроченото за разглеждане на 12.02.2001 год. наказателно дело № 1581/2000 год., на която дата делото е било отложено, за да се даде възможност на осъдения да организира защитата си. На 18.04.2001 год. и на следващите дати-31.05.2001 год., 19.06.2001 год., 26.10.2001 год., 29.03.2002 год., 07.06.2002 год. и 27.06.2002 год. осъденият лично и назначеният му служебен защитник са участвали в провежданото съдебно следствие и им е била предоставена възможността да правят искания при събирането и проверката на доказателствата, както и възражения срещу обвинението. На последната дата разглеждането на делото е било отложено за 29.10.2002 год., но поради служебни ангажименти на член от съдебния състав, то е било отсрочено за 29.11.2002 год. Опитите на съдебната администрация да призове осъдения за тази дата били безуспешни. По писмено сведение от длъжностното лице по призоваване майката на А. заявила, че през м. август 2002 год. той е напуснал адреса, от който е призоваван до този момент и е в неизвестност за неговото пребиваване. А. не се явил повече, не само на на 29.11.2002 год.,/когато му била взета мярка за неотклонение”Задържане под стража”/, но и до последното заседание в първата инстанция на 07.10.2005 год., когато разглеждането на делото е приключило при условията на чл. 268, ал. 3, т. 3 НПК/отм./. В този период от време съдът на свой ред е изпълнил всички свои задължения по осигуряване на неговото присъствие при разглеждането на делото, но подсъдимият нито е бил намерен на известния съдебен адрес, нито е дало резултат щателното му издирване от органите на полицията след обявяването му за общодържавно издирване/телеграма 3411/2003 год. РДВР-Плевен.-л. 95 от нак. дело/. С оглед изложената по-горе хронология и приложените към делото документи е видно, че осъденият е знаел, не само за воденото срещу него наказателно производство, но и във фазата на съдебното производство първоначално е участвал в него лично и със служебен защитник по назначаването, на който А. не е имал възражения, т.е. знаел е за същността на обвинението и надлежно е осъществявал предоставеното му от закона право на защита. От обстоятелството, че впоследствие осъденият не се е явил в поредните съдебни заседания без уважителна причина, правно неиздържана е изложената в искането позиция, че първоинстанционният съд е нарушил правото му на защита, защото това му право е било осигурено, но той сам се е лишил от него като се укрил от правораздавателните органи. Ето защо, касационният състав намира, че оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия е неоснователно. Доводът за незаконосъобразност също е неоснователен. Настоящият касационен състав намира, че при установените от въззивната инстанция фактически положения въз основата на събрания и проверен по делото доказателствен материал при спазване изискванията на процесуалния закон, съдът е направил правилни, непротиворечащи на формалната логика изводи за авторството на осъдения в деянието предмет на обвинението, което законосъобразно е квалифицирал като извършено от него престъпление по чл. 211, предл. 2, във вр. чл. 209, ал. 1, във вр. чл. 29, ал. 1,б.”а” и „б” от НК. По изложените съображения касационният състав намира, че не са налице основанията за възобновяване на наказателното дело по чл. 423, ал. 1, във вр. чл. 348, ал. 1, т.т. 1- 2 НПК. Съдържащото се в искането за възобновяване оплакване за явна несправедливост на наложеното на осъдения наказание е основателно. Определената на А. наказателна санкция е съобразена с високата му степен на лична опасност като извършител на престъплението, оценена през призмата на неговите трайни престъпни навици и проявеното пренебрежение към установените в обществото правни норми, видно от приложените справки за съдимост, удостоверяващи обремененото му с множество криминални прояви съдебно минало, вън от тези определящи правната квалификацията на деянието, но същевременно, същата сочи на несъответност с тежестта на очертаното престъпно посегателство, с оглед конкретиката на фактите, с утежненото семейно положение на осъдения и стойността на предмета на престъплението. Всички тези обстоятелства не обуславят определянето на санкцията в наложения й размер. Съвкупната оценка на посочените обстоятелства свързани с личността на дееца и обществената опасност на конкретно извършеното престъпление, относими при индивидуализиране на наказанието, мотивираха настоящият съдебен състав да възобнови наказателното дело в тази част и да намали наказанието на искателя от пет години на четири години лишаване от свобода, с което по размер наказание ще бъдат постигнати целите на индивидуалната и генералната превенции. По изложените съображения и на чл. 423, ал. 1, във вр. чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 348, ал. 1, т. 3, във вр. чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯВА по реда на възобновяването присъдата от 07.10.2005 год. по нохд № 1581/2000год. на Плевенския районен съд, като намалява наложеното на осъдения Е. М. А. наказание от пет години лишаване от свобода на четири години лишаване от свобода. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения за възобновяване на наказателното дело в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: